Откъс от изданието на НБУ, съставено от проф. д.и.н. Анна Топалджикова, проф. д.м.н. Севдалин Начев и Ирена Христова 

Актьорът и педагог Васил Димитров (1934–2019) остави значима следа в историята на българския театър и кино. Изданието съдържа текстове от колеги артисти, режисьори, театроведи, близки и приятели на Васил Димитров, както и особено ценните негови записки и части от лекции пред студентите му от департамент „Театър“ на Нов български университет, в който той е дългогодишен преподавател. В книгата са включени и множество снимки от личния архив на Васил Димитров.  

„Книга за Васил Димитров“, съставители проф. д.и.н. Анна Топалджикова, проф. д.м.н. Севдалин Начев и Ирена Христова, издателство на НБУ, 2022 г.

„Братя Данчови“[1]

Иван Стоянович

Докато го чаках на една среща (понеже той няма случай да не закъснее на среща, на гости, на репетиция и даже на представление), се напрегнах да синтезиран най-важните черти на интелектуалния му багаж. Първо ми светнаха необичайните му познания, любознателността му, поради което озаглавих така и този текст.
Васко, ще извиняваш, ама как се казваше оня партньор на Джон Тортуро от „Бартън Финк“, оня дебелака психопат – пита унизеният Стоянович по телефона.
– Джон Гудман бе, ах каква хала, и как го е снимал оня оператор Роджър Киниз – отрязва като сабя Васил Димитров и добавя още дузина роли, в които Гудман е играл чудесно, но е избягал от полезрението ми – тоя вторичен актьорски феномен.
– Прощавай, да си спомняш къде печата в последно време Мишо Неделчев нещо за Стефан Стамболов, че ми трябва, един тънък етюд беше…
– Няма ме месец време, какво си гледал?
– „Бурята“ – „Зад канала“, „Памуковите полета“ в НДК, „Хора с куфари“ в „Сълза и смях“, „Лоренцачо“ в Народния. Това най-ме впечатли, има и други, разбира се… – и почва да ми изрежда безкрайни спектакли и филми барабар с авторите, режисьорите и всички изпълнители, извеждайки свой собствен богат коментар… Така е и за книгите, изложбите, концертите, но видимо филмите са най-голямата му страст и там най-вече ме потиска. Като изтъкнат филмов критик аз кимам многозначително на информацията му, без да подсказвам, че тя ме надскача, правя блъфове от рода на „Абе не съм съвсем съгласен с мнението ти за тая актриса“ (хабер нямам коя беше).

Дотук може да се извади заключението, че актьорът Васил Димитров обича само да говори, да разказва и коментира. Не, той е истински интелектуалец, което ще рече, че жадно обича и да слуша, изразителното му лице, се отваря широко, кафявите светли очи се впиват, реагира искрено, даже по детски възприема съдържателната новина. Намесва се спонтанно, сеща се, че е неделикатен, и се извинява, продължава да слуша внимателно и критично; ужасно, до притеснителност внимава нещо да не сбъркаш (щото той го знае!), набърже може да те хване в измишльотина и да те изложи, както те гледа с невинните очи.

Обикновено такива ерудити биват пишман актьори, хвърлят се в назидания и застават някъде между актьора, режисьора и критика. Не са чужди и на Васко тия амбиции. Той ще поучи и режисьора, и колегите, и автора (даже да е в отвъдното), и художествения съвет, стига да му се удаде възможност. И все пак, за щастие, не там му е силата. Той е предимно, не, той е стопроцентов актьор. Голямата култура му помага не само да играе с чувствителността на първия план за роля и характер, но и за задължителност осмисляне на задачата му в дълбочина. Може би ще употребя претенциозна дума, но, струва ми се, че Васил Димитров е сталкер на своята роля (не говоря за дребосъците, които пъстрят биографията с техника и подправки, а за значителните му роли). Той ги открива, мисля и за него самия, и за другите, за партньорите, даже за режисьора и за автора. Влиза понякога в спор с всички, но и със самия себе си, докато постигне своя герой. Стане ли това, вече не можеш да не му повярваш. Ама имал все тоя голям нос (това все това лисо чело, тоя приглушен глас на втори тенор – що от това, като е винаги нов, различен, винаги ти стъпва на шията). Вървейки по вертикалния разрез, за какво да се сетя най-напред?
Сещам се, разбира се: да узная кое е било и е всъщност за него най-значит елното. Излиза, че това е работата, неговата актьорска работа.
– Моята човешка и актьорска индивидуалност се оформя от работата. Празни роли, по-съществени съществени, но много бачках, което оформи моята индивидуалност. Мен професията не ме е ограбила, напротив, въпреки общата атмосфера на натиск и грабеж. Срещаш много хора, характери. Даваш нещо във всяка роля, но и взимаш. Откриваш и нещо ново в самия себе си. Може би моята личност би била по-семпла, ако нямах това обогатяване. Дори не знам дали в друга професия бих могъл да постигна такова ниво на индивидуалност. Доскоро се вайках, че съм играл неведнъж пошлотии, но сега мога да отсея, че специално в моята професия това ретроградно социалистическо догматично мислене ме е захранило по своеобразен начин с богат материал, актьорски ме е заредило. Ами като помисли, онази система превърна драматургията, режисурата в езоповско преиначаване – какво остава за актьора – кой точно тук, в това преиначаване може да покаже силата си?
Сещам се, разбира се, за вътрешното противоречие между личното гражданско мислене и интерпретацията на един политически ангажиран образ.
Конкретният материал ми е определял този синхрон или това противоречие. Например Борис III в сериала „Сам сред вълци“ беше изграден така по сценарий и режисура, че аз нямам чувството, че съм играл против себе си. Същото чувство имах, когато играх полицая Гешев от „В името на народа“. Но когато са ме канили да играя в други филми и постановки, вадех от девет кладенци, за да се отърва. В синхрон с моето гражданско мислене беше наетият дубльор за Големия началник във филма „Резерват“, Лекарят в „Соло дует“ в Младежкия театър.

… Сега трябва да напомня, че Васко Димитров има три сезона в Бургаския театър по време на „разгневените млади хора“, три сезона в Младежкия, където също беше сред „разгневените“ и остана без работа, докато благодарение на чудесната му роля в Ланкастърския херцог в „Ричард II“ и самопожертвувателната борба на Ани Бакалова и Георги Гайтаников, го взе през 1966 в театър „Сълза и смях“ ръмжащият Филип Филипов.
Намеси се режисьорът Павел Павлов, понеже Васко е сред предпочитаните му актьори, за да каже, че спектакълът в Младежкия театър „Антигона“ трябва да се нарича „Креон“ заради чудотворното изпълнение на г-н Димитров.
– О, и бих прибавил и оня дисидент в партийните времена, учителя по история в пиесата на Блажек в „Щедра вечер“, Ихменев в „Унижените и оскърбените“, Неджими в „Чудак“, Ифарт в „Сизиф и смъртта“, Духът в „Жена за Толстой“… Повечето роли не отговарят на неговата млада възраст…
– Това не е старост, това е мъдрост. Не е важно да изиграеш възрастта, а белега на характера.
– Сещам се, разбира се, да го запитам, точно него, за бъдещето на аудиовизията.
– Не вярвам в античовешките прогнози, а в ренесанса на живите изкуства. Не в техниката, а в духа на петима, които искат да гледат – слушат. Това ще просъществува. Ние продължаваме да използваме например плейбека, но на Запад са го изхвърлили – всичко е на живо, контактът – това е бъдещето. Затова киното може да овехтява, и да се възражда чрез преградата на лентата, но театърът е тленен – това е и цената, която актьорът плаща – сега, в брой, ако ти стиска.

Компромиси…
– Кой не ги е правил… но големи, със съвестта ми, не. Достатъчно е да си припомня, че три пъти съм успял да се измъкна от настойчиви покани да членувам в партията… 

Васко за… 

Да си различен, да се променяш – дали това е същността на актьора? Значи ли това да разделиш личността си на сто различни парчета и днес да ползваш една част, а утре друга? Мисля, че умението трябва да е в разширяването на територията, в която твоята цялостна личност изненадва с неподозираните си страни, оставяйки автентична. Да откриеш, осъзнаеш, назовеш, закрепиш това, което е истината за теб самия – без скромност, но и без илюзии, без панделки и финтифлюшки – май това е основната ти задача.

***
Никога не се прави на това, което не си – тогава започва мъчително да се играе „състояние“, да се симулира присъствие на липсващото. Ето ти парадокс – нали моят герой все пак не съм аз – как хем да вляза в кожата му, хем да не се правя (да не имитирам) нещо друго, различно от мен самия? – Артистът разчита (опира се) на въображението, на мечтите си – те са си негови. И ще го изразят такъв, какъвто е героят му. Артистът не е задължително деформирана личност. Заличена. Опознавайки се, той също е длъжник (и успява) да се съхрани. И когато е силен с това самосъзнание, да се зарови в бездната на хилядите лица, които са му присъщи, да се изненада (а и нас да изненада) от хилядите варианти, чрез които е способен да се съхрани. Но и да бъде друг.

***
Това е опиум – ако веднъж си вкусил от него. И ако си изпитал щастието от контакта – с партньор, режисьор, автор и т.н. Неизчерпаеми са соковете, които пием един от друг (енергиите) – „вампиризмът“ в битието на актьора е благословен от Бога. Защото е съчетан с твоя дар – даваш душата си – на Бога или на Дявола – не е ясно. Но е очевидно, че теб те движи светлата половина от твоята същност. Която трепти над земята. Излиза, че си свободен, когато си зависим от контакта – обогатен, а не обезличен, когато си готов да се отключиш, да се подчиниш. Да знаеш, че има какво да дадеш от себе си. Това, което ще получиш, ще надмине очакванията ти.

Из дневника на Професора с „прословутите записки“

За щастие, бях поканен в НБУ да запознавам студентите със сисиемата на Станиславски. По онова време имах предубеждение към нея. Така че, започвайки да преподавам, се запознах отново от А и Б с А-то и Б-то на актьорството и разбрах, че системата е жива, защото е отворена и е в движение…

Интервю пред БНТ, „Денят започва с култура“, по повод 25-годишнината на програма „Театър“ на НБУ, 27 март 2017

***
Текстът не са само думите, които авторът е написал. Чрез думите ще чуем само част от това, което той мисли. Авторът ни казва много неща и извън словото. Понякога дори премълчава най-важното, а думите подрежда така, че конструкцията им да говори, да ни казва нещо. Паузите – също. Театърът, който наричаме конвенционален, ни отблъсква най-вече с това, че ограничи своя смисъл в думите, превърна ги в норма – за да е ясно всичко, сдъвкано и поучително. На първо време нашата реакция не може да не е екстремна (разрушителна). Но когато успокоим топката и осъзнаем, че наистина словото е само елемент от територията на театъра, наред с други изразни средства, ще съумеем да се възползваме от него много по-богато и разнообразно. Даже може да промени началния си смисъл и да добие неочаквани цветове. Такова разбиране разширява пространството на театъра и прави възможно мирното съществуване на всякакъв вид театър. В това число и на презрения от нас Романтичен и Психологически.

Бележки. Архив на департамент „Театър“, НБУ

***
Аз обичам тези актьори, които мога да видя в някоя концертна зала и в някоя галерия, които четат книги и поезия. Които знаят как да четат драматургия.

Разговор на Васил Димитров с Леонид Йовчев. Из филма „Съпротивата на времето“, режисьор Ани Васева, 2018

***
Аз мисля, че много ми е дала тази професия. В друга професия щях да бъда друг човек. По-свободен съм, по-широк, по-толерантен, по-любопитен, не мога да се спра. А това движение идва от професията. От желанието да мотивираш присъствието си в тази професия

Из филма „Един така дискретен герой“ от поредицата „Умно село“ на БНТ, режисьор Лъчезар Аврамов, 2013

Добре че има малко на брой актьори, които пазят спомен… Аз имам мания и снощи пак бях на театър, и пак си купих програма. Винаги си купувам програми именно защото изчезват… Тези изтъркани листчета са ценни. Това е свидетелство, че го е имало, че се е случило… Паралелно с това върви темата за паметта изобщо. Човешката памет е толкова измамна.

Разговор на Васил Димитров с Леонид Йовчев. Из филма „Съпротивата на времето“, режисьор Ани Васева, 2018

***
Но вероятно имам и мании, които си мисля, че ме дърпат напред – да съм любопитен, да съм осведомен какво ново и различно се случва в театъра, да съм нетърпим към мъртвия театър – рутинния, уморения и самодоволен театър, който все ме поучава, все ми сочи с пръст, тъй като аз трудно разбирам (според него), все ми обяснява очевидното, за да нямам аз и миг свобода да избера какво да разбирам и да изживея пълноценно удовлетворението от това да съм в театъра.

Интервю на Кева Апостолова с Васил Димитров, списание „АРТизанин“, бр. 18, 2019

***
За британската група Beatles и песента Because, част от спектакъла „Аз, Фойербах“

Тя ми е любима. Не знам защо. Има различни варианти и акапелен, и с голям оркестър, и с китари. Имах един моноспектакъл, eдин стар актьор се явява на кастинг и накрая се проваля и само един стол има на сцената. При последния текст на този герой той отива към този стол заднешком, сяда и там заспива, умира. Аз избрах тази музика за там, но я свързвам с едно голямо вълнение, промяна от съня към реалността, едно сбогуване.

Интервю за предаването „Нощни птици“, БНТ, 19 януари 2018

***
Обичам киното, литературата, живописта, фотографията, музиката, балета, ама не така просто абстрактно. Като отида и среден да е филмът – той, Николай Бинев все ми казваше: „Абе ти все ще намериш за какво да го харесаш“ – като има един знак, който е любопитен, който е находка, мога да го препоръчам.

***
Да, ужасно обичах и сега много обичам фотографията и даже я намирам в някои отношения… това, че хваща мига само. А пък не е натруфена, а пък не е композирана… Аз се интересувах от контакта с моя модел. Обичах да снимам лица, които харесвам, или хора, които обичам, които са ми близки, интересни, и да открия с какво са красиви по моя критерии. Жана Стоянович например ми е казвала, че никой не и е правил по-хубави снимки… Убеден съм, че е така.

***
В любовта илюзиите са необходими, защото тя е като произведение на изкуството. Не можеш да оголиш голата истина в една любов, да разбереш всичко. Да изправиш на съд съществото до теб и да го питаш то колко те обича и колко ти е вярно. Не искам да откривам неща, които ме карат да се съмнявам. Искам дълго да пазя в себе си изградения от мен образ на любовта.

Из филма „Един така дискретен герой“ от поредицата „Умно село“ на БНТ, режисьор Лъчезар Аврамов, 2013

[1] Иван Стоянович, 50 интимни срещи, изд. „Св. Георги Победоносец“. С., 1994, с. 108–113