„Анима“, Капка Касабова, издателство ICU, 2025 г.
Отваряш непозната книга на първата страница. Прочиташ три изречения. Според изследователи на четвъртото изречение вече почти си решил дали да я вземеш, или да я върнеш на рафта. Аз отворих тази книга напосоки и попаднах на едно кратко изречение. И вече знаех, че книгата ще ме привлече, увлече, повлече. Изречението гласеше: „Стадото се изля по хълма като живак“. Представих си зеленото, чух чановете, почувствах ритъма на движението на овцете и пристъпването на овчаря, мернаха ми се кучетата. И всичко това нямаше как да бъде отделено на части, то беше неделимо, беше цяло. И да се опита да се разпадне, то пак се събира. Всяка част привлича останалите, като живака. И отново, и пак, човек, коне, овце и кучета са едно. Същества, които носят обща душа, анима.
В четвъртата книга от балканската поредица на Капка Касабова има по всичко от предните три – има и „Граница“, има „Към езерото“, има и „Еликсир“. Границата присъства не само заради това, че когато пастирът отиде на място, където може да хване сигнал за мобилния си телефон, ако задухат ветрове, на екрана присветва ту „Добре дошли в Северна Македония“, ту „Добре дошли в Гърция“. Границата е между планинските върхове, между долу и горе, между хора и времена и тя ту разделя, ту обединява. И тук „Към езерото“ е място, към което винаги пътуваш и все не пристигаш. Само „Еликсир“- ът този път не е от Места, а от Струма. Четирите книги са четири куплета от една и съща балканска песен, която звучи в душата, анима. „Анима“ на Капка Касабова вече пътува от издателство ICU към читателите си.
Чета една книга, в която всичко е не просто истина, а и много истинско – казвам на приятел. „Ти обичаш нехудожествена литература“ – напомня ми той. О, този стил няма как да се нарече нехудожествена литература. „Значи е роман“ – заключава той. И това не е, в романите е много важен сюжетът, тук той не е най-важният. Тук е важна магията, омаята. „Да не би да е от тези, езотеричните?“ Нищо подобно, всичко е реално, видяно, чуто, докоснато, помирисано, вкусено. „Ама съвременна ли е?“ Как да ти кажа, съвременна е, но има и доста история за безвъзвратно отишли си неща, как да кажа – някак вечна. „Е, темата поне кажи“ – настоява той. Ако ти я кажа с точните термини, няма да ти говори много – пасторализъм, трансхуманс, номадство. „Може и да не ти се вярва, но знам какво е трансхуманс – подвижно скотовъдство, но какво конкретно има в книгата, че все още не разбирам защо си толкова впечатлена?“
Има овце, кози, кучета, коне, българи, каракачани, катунари, чергари, цинцари, юруци, цялото това човешко гъмжило, което е пъплило по Пирин и дефилето на Струма. Общности, които в очите на мнозинството са Другият. Има пътеки, които не са обозначени в Гугъл и някъде из тях се лута едно въртоглаво шиле. Само че едно от кучетата го следи и няма да допусне да се изгуби. Никой не е заповядал на рунтавото каракачанско куче да го прави. То си има такава заповед по рождение. А встрани от тези пътеки дебнат мечки и вълци. Има много, много мляко, което те свързва с живота като пъпна връв. Има каракачански колиби с икони. Има в опасни количества ракия, защото това е място, където изразът „той не пие“ означава „той не е пълен алкохолик“. Съдби има, истории. И много щедра на красота природа, чак да ти се прииска да си пастир. Но не е работа за хора с голямо его. Добрият пастир не е центърът – пише в книгата – в центъра е стадото. Има мъже с изсечени лица и копринени сърца, както и мъже със сърца, дребни и твърди като копчета. Понякога тези мъже са скарани за нищо, но затова пък необратимо, както е по тези земи. Има исторически и статистически справки. И при цялата тази многотия има само един закон, една логика: Тука е така!
„А има ли…“ – започва той. Знам какво ще ме попиташ, да, има любов. И когато тя се появява, книгата започва да свети. И вече не се питаш за какво е тази книга. Знаеш, че е за любовта, за всяка любов и за цялата любов. Но не очаквай тази любов да е описана с погледи, ласки, страсти. Тя е описана така, че сам трябва да си представиш погледите, ласките, страстите. Просто един мъж и една жена, които дишат един до друг, говорят си малко, но са си казали всичко. Такава любов, че да се чудиш коя болка да избереш – болката на раздялата или болката на съвместния живот. „И как се е родила тази книга?“ – пита още. По най-естествения начин, по който се раждат нещата. Отива Капка Касабова за три месеца на едно място, където няколко мъже и жени са се врекли да поддържат породите и традицията на подвижното пастирство и живее сред тях и с тях. В този свят има Долу, където животът зимува. Долният свят е хоризонтален и пуст. В него най-магическото нещо е доенето, то е като медитация, не – като молитва. И има Горе, на планинския връх, където овчарите самотуват със стадата през летния сезон, за да ги извеждат на паша. Горният свят е стръмен и пулсира от живот.
Авторката е поживяла и в Долната, и в Горната земя. Представи си как човек снима всичко това с очите си – така, както то тече. Но след това не избира добрите кадри и не реже лошите, прожектира ни го с думи без монтаж. Затова казвам, че е истина и истинско. „Аха – казва моят приятел – отива Труман Капоти в Охайо, разследва онова ужасно престъпление и пише „Хладнокръвно“, съчетание от журналистика и белетристика.“ Може и така да се каже, но тук има и поезия, и философия, и история, и осъзнавания, всичко, което може да събере една душа, анима. „Трябва да се въведе такъв жанр – казва – книга за душата.“ И с това ме подсеща за случка от самата книга. В нея авторката разказва, че един писател обичал да казва: „Търся, търся книга да прочета, не я намирам и… я написвам“.
В моя случай аз търся, търся книга да прочета… яяя, Капка Касабова я е написала.
