„Срещи с група почтени и прилични българи“, така проф. д-р Веселин Методиев определя текстовете, включени в тази книга. „Това са хора, които принадлежат към ядрото на българската интелигенция в периода между двете световни войни (1919–1939 г.) и се оказват последните свободни и независими градски личности преди развихрянето на гигантското насилие над тази елитна част от нацията ни, осъществено от комунистически бандити. Един (но не и единствен) анализ на текстовете от списание „Златорог“ предоставя възможност за оценка на състоянието на българското общество и интелигенция във времето между двете световни войни и след тежката национална катастрофа от 1919 г. На нас днес ни е потребно да се обърнем с лице към размислите и възгледите на българската интелигенция от времето между двете световни войни, тъй като ще намерим отговори и за своето време.“

Проф. д-р Веселин Методиев е историк и политик, народен представител в 37-ото, 38-ото, 40-ото и 41-вото Народно събрание. Председател на Настоятелството на Нов български университет и преподавател в департамент „История“. В периода 1997–1999 г. е вицепремиер и министър на образоването и науката. Работил е в Главно управление на архивите. Сред публикациите му са книгите „Министерският съвет в България. Началото 1879–1886“, „Дневници на Учредителното събрание от 1879 г.“, „Конституционният дебат в българския парламент през ХIХ в.“ и съавторските изследвания „120 години Министерски съвет в България“, „Българските конституции и конституционните проекти“, „Държавните институции в България 1879–1986“. Носител е на Националната награда „Христо Г. Данов“ (в категория „хуманитаристика“) за 2019 г. за книгата си „Един много добър човек“: Константин Стоилов и политическата добродетел“.

„Книга за модерните българи. Срещи с автори на Златорогъ“, Веселин Методиев, изд. НБУ, 2021 г.

Нашата интелигенция

Боян Пенев

Това е текст[1], който остана в пантеона на българския ум. От него са се учили мнозина хуманитаристи. Ставал е част от задължителна литература във висшето образование. Бил е и може да бъде тема за цялостни дискусии. Много са подходящите мисли, с които може да започна и ето какво избрах за начало на първата среща:

„Българинът не е способен да реагира и негодува. Политически се освободихме, но краят на духовното робство не се вижда. Второто робство е много по-страшно от политическото. От него никоя външна сила не ще ни освободи – ние сами трябва да се освободим, сами за себе си да станем в е л и к а  с и л а. Но де са усилията? А пред тях да дойде съзнанието; след съзнанието – единството и волята. Непосилна задача за нас: в името на един културен идеал тук мъчно се постига единство и съгласие. Само стадното честолюбие, политическата злоба и отмъстителния деспотизъм, само съмнителните цели и тъмните домогвания създават у нас по-дълбоки връзки и колективност. Българското общество познава враждата, познава малодушието и равнодушието – но не и творческия ритъм на една хармонична колективна воля“(с.4).

Тази дефиниция на Боян Пенев заслужава анализ, чрез разпадане на съставните й части, след което да се види къде има промяна към позитивно според него, къде сме на същия хал и има ли влошаване. Тези три възможности ще очертаят много важна картина на това столетие. Черти, които си съвпадат:
– Духовното робство има по-дълъг живот от политическото;
– Усилията трябва да са вътрешни; пълно съвпадение с думите на политика д-р К. Стоилов от края на ХІХ век;
– Духовното освобождение има път – съзнание, единство, воля.
Тук има позитивна промяна. Съзнанието за принадлежност към европейската цивилизация е много по-мащабна. Единството на големи групи от интелигенцията е факт в тази й идентичност. Волята е със сигурност много по-налична от тогава, най-малкото по количествени критерии. Най-драматично стои темата за духовното робство. Това съгласие да си с подчинен дух, дори да не те интересува, тъй като по важното е материалното. Днес сме напълно огорчени от победата на материята от духа. Но тъкмо този факт на огорчение, показва, че сме и много които го осъзнаваме. Въпросът е да се постараем да обърнем хода на нещата. Струва ми се, че е дошло времето. В противен случай духовното робство ще продължи.

Друга мисъл на Б. Пенев, която намирам за особено актуална: „Средата е по-силна от онова незначително ядро, което иска да се обособи и да се наложи със своята просветена мисъл и воля. Средата смъква до своя уровен една голяма част от нашата интелигенция. Тия които не се отличават с по-силна воля за творчество, у които умствените интереси не са закрепнали, скоро се изравняват с околното, водят безволно съществуване, забравят някогашните си младежки пориви; способностите им, ако са ги имали, заглъхват незабелязано. Така те сами стават пречка на това, за което някога са се борили. Това е делничната трагедия на нашата интелигенция – по-страшна от всяка шумна и главоломна катастрофа.“(4-5). Сравнението е ясно, но се нуждае от подчертаване на главната причина. Тя естествено може да бъде прочетена от различен ъгъл. Аз си избирам един и това е акцента върху волята – първо, когато говори за волята за творчество и второ, когато говори за „безволно“ съществуване. Наличието на ясна обществена цел – надмогване на средата, която естествено е да дърпа със себе си и интелигенцията, става само със систематични усилия и воля. В противен случай остава резултата, описан от Б. Пенев „делничната трагедия“. Воля във всекидневието е лекарството, от което се нуждаем, за да преодолеем дълготрайните дефекти на българската култура среда. Най-доброто доказателство за това са успехите извън страната на българи, когато съответната среда изисква всекидневно усилие.

Па-нататък Пенев описва различните влияния върху българската интелигенция: „тия, които има за образец руската мисъл, проявяват особена склонност към публицистичен стил, към разглеждане на въпроси от морален, и обществен характер, към многословно, безкрайно полемизиране. Немските възпитаници клонят повече към системата, методата; в крайните си форми техният стремеж се изразява в нещо сухо, отвлечено, педантично. За развитието на нашата наука най-много са допринесли, без съмнение немските възпитаници: със своите добросъвестни изучавания и с методичния си труд. Повлияните от френската култура обичат да засягат бегло множество въпроси и понякога с грация се стараят да прикрият недостатъчната си подготовка. Имат прекалена слабост към леката фраза и ефектния цитат, към големите имена и чуждите думи.“(6-7)

Тези слабости са във висока степен преодолени, за да възникнат на тяхно място нови. Силното развитие на преводна литература – научна и художествена, особено след 1989 г., както и наличието на новия информационен свят дава възможност да се черпи от разнообразните извори на световни средища, различни идеи и възгледи. Така някои се оказват повлияни от глобализирането, други остават вгледани в една посока, трети търсят баланси. Но има една тежка вгледаност в съветската и после руска наука и култура, която се дължи на десетилетната пропаганда в тоталитарната държава. И тук усилието на онези, които наистина познават и обичат руската култура трябва да са двойно по-големи, отколкото бяха по време на комунистическата пропаганда.

Това, което Б. Пенев не е знаел, че ще има развитие на изкуствата, основани на драматургичните възможности – театър и кино и особено на второто. Така се появяват и алтернативи на пропагандата през комунистическия период и те дават основа на развитие в свободното общество след 1989 г. Към това трябва да се добави и мощното влияние на американската наука и култура. Отделна тема е влиянието на музиката. За Б. Пенев това е специална тема, тъй като той има принос в проникването на интелектуалец – литературен историк в творчеството на Бетовен. А пристрастие към определен вид музика и нейната представителност – национална или глобална, продължава да определя облика на интелигентски среди не само в България.

В тази връзка авторът прави и анализ на поведенческите различия на възпитаници на различните университетски и научни школо – отново по линията Русия, Германия, Франция. Той се отнася със симпатия към онези, които нарича „доморасли“, но там наблюдава промени, които се негативни: „Тоя тип (доморасли носители на култура – б.м.) и до ден днешен не е изчезнал. Но, вместо да развие симпатичните си качества, той усъвършенства само противните. По-рано беше добросъвестен, по скромен. Днес е надменен – един полуобразован маниак…Пуст и самомнителен, той черпи знанията си от случайни книги и дири повод да ги каже, докато не ги е забравил;“(9).

Тук опасната черта, налична и днес е самомнителността. Ако се напусне здравата основа на скромност и добросъвестност и като напомня за всекидневното усилие, то се вижда, че и тази част от интелигенцията, наричана малко обидно – доморасла, има място в развитието на българското общество. Оценката на Б. Пенев е правилна, актуална и днес, тъй като сме свидетели на множество самозабравили се хора, считащи себе си за част от националната ни интелигенция. Но струва ми се има лекарство – когато се върнем към споменатите ценни поведенчески модели, характерни за времето до 20-те години на ХХ век.

След оценките и недостатъците следва и въпрос: „Де трябва да насочим усилията си – към коя страна, към коя култура?“(10) Следва нов анализ на доброто и лошото, заимствано от руската култура. Тук акцента е върху недостатъците на това влияние: „И не само това: руският вкус за афектирана дума, за превъзходна степен на прилагателните, за словоохотлива и блудкава полемика често достига до противни крайности – на българска почва още по-нетърпими.

Необикновена сила упражни върху нас руският социален утопизъм и утилитаризъм, руската слабост към словесно теоретизиране и умуване, при което се пренебрегват съществуващите факти, не се държи сметка за дадената действителност и нейните възможности. Само за руската мисъл – уви, не и за руската действителност – са възможни големите и резки исторически преврати. В никоя друга страна не се говори толкова много за идеологии, учения и миросъзерцания – струва ми се никъде другаде не се наблюдава такова поразително отсъствие на практическа смисъл.“(пак там)

Тази мисли на Б. Пенев има самостоятелно и важно значение. Точно когато ги е писал, руската действителност го опровергава – извършен е болшевишкият преврат, налага се диктатурата на Ленин. Но както фактите го опровергават, така от последствия знаем, че пропагандата на руските комунисти е подчинена, именно на тези руски слабости, описани от Б. Пенев – идеологии, учения, съзерцания, зад които остава жестоката действителност на терора. Така в своята същност царизма и болшевизма имат голяма прилика.

Друга географска и културна посока на размисли на автора е, с какво ни впечатлява Германия: „У никой друг народ не е развита тъй високо дисциплината на ума и труда… Един упорит, крепък, неуморим народ. Умее да се самообладава и да се не отчайва. Може би тъкмо за това ни прави впечатление“(11). Това са познати и до днес положителни страни. Важно е, че Б. Пенев подчертава и една опасност: „Понякога волята им се превръща в сляпа, механична сила – у нас по-често“(пак там).

Тук има разминаване – българската воля няма пример, при който да се е превърнала в сляпа, механична сила, може би донякъде само във военните условия на отминалите събития. Но коя национална воля не става сляпа и механична при условията на въоръжен сблъсък.

При мирни условия обаче може да се търси у германците такова втурване и сила. За българите това не е било валидно и тогава и днес. Ползата от обучението в Германия води у нас до умения „планомерно, школски, дидактично“(12) да се работи. Това е валидно за цели кръгове от хуманитарните науки. И не само там. Завършилите инженерни науки в Германия също са образец на тази култура. И това като че ли е валидно до наши дни.

В своя стил Пенев показва отрицателните проявления в българската действителност: „По-сухо, по-книжно – значи: по-научно … Ние стигнахме до там, че в книгите си и в статиите си се боим да дадем място на фантазията и поетическото чувство, на свободната и непосредствена фраза – от страх да не изглеждаме несериозни, леки, непосветени в науката и научния слог. Ние мислим, че това, което се чете с увлечение, не може да бъде научно…, т.е. да цитираме много автори и съчинения, непременно да придружим почти всяко изречение с бележка под линия, – и в това що пишем, да не оставяме никаква следа от своя дух и своята оригиналност. Нещо по-вече: да се впуснем в подробности, за да и з ч е р п и м темата – без да се питаме дали са нужни някому всички тия подробности…“(12).

Това е описание на трудностите и днес в писането на хуманитаристика. Към тогавашния немски образец, нека прибавя и писането без патос, поради идеологико-пропагандни причини през комунистическия период и ще видим тежко наследство. Защо да се чудим, че не сме способни да опишем със научни средства трагедията на българския елит при установяването на комунистическата диктатури, че не можем да определим кога свършва етапа на директното насилие и кога започва духовното развращаване, чийто резултати може и да са по-тежки от първата вълна. За това наистина се иска лична гледна точна, въображение и „ненаучност“ по този лош маниер. От една страна хуманитаристите изследват човека, а от друга пишат безчовечно. Как да има резултат, които да стане близък до интелигентската общност на българите днес, до онези които могат да разбират именно трагедията като културен факт.

Защото: „Читателят, жадуващ да обогати не само знанията си, но и своя дух, едва ли би намерил нещо по-сухо и по-досадно от тия тъй наречени обстойни и изчерпателни изложения.“(13)

Литературният критик Б. Пенев посочва и методологически инструмент за интелектуална работа – загатването: „Нека се не забравя, че понякога загатването, беглото споменуване може да даде на мисълта много повече, отколкото най-подробното разглеждане, да й помогне да се прояви творчески и да преживее радостта на своето творчество. Но тия загатвания предполагат вкус – вкус от страна на автор и читател. Един учен трябва да бъде художник, за да съумее да си послужи с тях и да намери мястото им в своето изложение“(13).

Загатването, извършено с вкус. Тук има богато поле за изследване дори и в текстовете, създавани през тоталитарното време. Имаше наистина артисти сред учените, които можеха да намерят мястото на загатването, да го направят с вкус и по този начин да доставят на читателите удоволствие. Това е и един от пътищата за препрочитане на текстове от онова време. Лошата новина е, че след това при свободното писане, изчезна и това умение – да се загатне, да се опише като се остави място за среща и с читателя. Така се осъществява връзка, която е истински ценна и може да бъде валидна вън и независимо от технологичното време, което обхвана обществата.

Още нещо немско обяснява Б. Пенев, носещо се из българската интелигенция. „Безспорната религиозна потребност на немската душа е създала и ще създава най-дълбоките философски идеи; но за кого може да има притегателна сила оная мнима метафизика, която се превръща в схоластика и която не произхожда от интуитивен дух, устремен към тайните на света и човешката душа, а е плод само на студена отвлеченост“.(13)

Отвлеченост, схоластика, напускане на общественото пространство. Това е болест, която пречи на утвърждаването на интелигенцията сред обществото. Затваряне на високата култура без всякакъв достъп до околния свят от умни, талантливи, защото отказват да бъдат схоластици. Ако имаш волята и таланта да дадеш път на интуицията си, на въображението си, без да се притесняваш, то ще напуснеш тази „мнима метафизика“ и ще бъдеш реално полезен за хората около себе си. Това е диагноза валидна и днес и безспорно е част от обърканост, когато очакванията са излъгани и болшинството се е обърнало само към материалния свят.

„Зародишите на това зло, на тая затвореност, ние сами носим в себе си – излишно е да дирим в случая немски образци. Нашият аполитизъм не е по-малък от немския; вместо да го отглеждаме, трябва да го съзнаем и изкореним. С нашата антисоциалност ние далече надминаваме немците“.(14)

За да се справим с този недъг – социалната затвореност, трябва първа да го осъзнаем, казва Б. Пенев. Струва ми се, че и днес не правим достатъчно, за да дефинираме своят недостатък. Ето защо не успяваме и да се справим с него. Не е въпрос всички да станем общителни! Просто трябва да има яснота за злото, и от там стремеж за справяне с него. Само такава действителност ще внесе необходимата доза кислород в човешките отношения сред културната общност. Още повече, че днес живеем в глобален свят и може да черпим от различни извори. Един от тях, който препоръчва горещо Б. Пенев е Франция. Аз от своя страна ще цитирам и текст, който за мен точно обяснява явлението „Брекзит“: „Знайно е, че най-противните форми на тая надменност се наблюдават в отношенията на Англия – не само към победените, но дори и към нейните съюзници. Д. Ст. Мил съжалява, че английския народ е лишен от ценните качества на французина – от неговата общественост и приветливост. Думите на английския мислител, струва ми се, могат да се кажат и за нашата страна: „В Англия всеки постъпва той, като че ли всички му са врагове“.(15)

Да добавя, че за мен тези думи се отнасят главно за образованата част от населението и то не поради правилото за всеобщо образование. Отнася се за онези, които могат да си представят обществените неща. Когато сред тях избуяват болестите на надменността, тогава има и посочените последствия. Справедливо е мнението на Б. Пенев – трябва да има знание за тези неща и тогава ще се намери и път към преодоляването на обществените злини. Не, че е лесно. Напротив много е трудно. А наред с това много са доказателства, че преодоляването на този социален недъг не са налични в прогресия. В един момент обществата се справят, но в друг попадат отново в зависимост на болестта си. Може би голяма е липсата на знанието за миналото като човешки опит – грешки и успехи. А неговото представяне само и единствено като минала политика, дистанцира хората, хвърля упреците към политически лидери. Така липсва поуката за разумните хора. Обвиняват се единици във върха на политика, често пъти персони, които имат психически проблеми.

Давайки още множество примери от френската духовност има следната мисъл, свързана с езика: „Език на учтивостта и вежливостта, без да бъде раболепен.“(17). Ето за мен важен пример, който може да бъде следван, а и лакмус в развитието на интелигентската среда и днес. Човек, който притежава умението да общува вежливо и същевременно да е достатъчно дистанциран, не прекрачващ задължителното пространство може участниците в един разговор, мястото където се пази взаимно достойнство, ето как се избягва и учтивостта като подмазване. Общуване с добър изказ – и устно и писмено, насочено към разговор или читател, е форма на висока култура. Именно тя е която ще даде шанс на общественото развитие.

Търсейки влиянията върху новобългарската култура Б. Пенев отбелязва и една съществена загуба, според него: „За жалост от английската култура ние най-малко сме се възползвали; от всички влияния английското е най-слабо. Един ден ще разберем, колко много сме загубили поради тая отдалеченост, не само географическа, от Англия. Духът на свобода и дейност – това е характеристиката на англичанина. Прям, независим, дирещ опора в собствената си съвест, в личното си убеждение, той е чужд на стадни увлечения“.(18)

Може вече да се закръгли кръгът от влияния върху българската интелигенция преди да настъпи трагичното време на комунистическата диктатура. Учейки във Франция, Русия и Германия то от там ще са и най-мощните вълни от културни влияния. Но онова, което оформя европейската среда и е дело на английската култура, а остава в страни от нашето развитие в края на ХІХ и първите две десетилетия на ХХ век е именно разпространението на търсенето на опора „в собствената си съвест“. Тук има сериозна находка. От една страна сме сигурни, че сме силни индивидуалисти, а от друга мрънкаме, че не изграждаме силно общество. Когато се отзовем в чужда страна бързо се адаптираме и печелим позиции. Ето в какво се състои част от проблема. Липсва ни убеденост в себе си, в съвестта си, от тук лесно се стига до фразата „всичко е позволено“, то „и другите така биха постъпили“, не се страда от срам. А само вътрешният контрол помага да градиш общност без „стадни увлечения“. Ето ясната връзка – без вътрешно спиране, бидейки индивидуалист до социопатия, ставащ лесна плячка на стадно увлечение. Боян Пенев е видял този недостатък, посочвайки го като липса на влияние, но и днес 100 години по-късно в един отворен свят можем да видим как българската национална общност страда от него.

В края на знаменитата си статия Б. Пенев поставя и целта, описва и идеала: „Нашата цел е: една синтеза върху основите на българската душа – едно критично и по-дълбоко вникване в ц я л о с т н и я характер на чуждите култури и усвояване само на онова, което наистина би имало значение за нас и би отговаряло на една действителна потребност. Далечният идеал би бил: да примирим немската предметност, добросъвестността и глъбината на немската мисъл, с живия френски стил, да противопоставим руския нравствен идеализъм на грубата българска практичност, да победим сухия догматизъм със свободните форми на английското творчество, да осмислим и облагородим нашия ограничен индивидуализъм с широката общественост и универсалния дух на Франция.
Да бихме могли!“(20)
Патетичен финал, но за мен е по-важно как се поставят целите и къде са намират рамките на идеала според Б. Пенев.

За целта. Първата стъпка е синтез на българската душевност. По това има сериозни изследвания. Ще спомена само П. Мутафчиев, от който могат да се вземат сериозни елементи на синтеза. Със сигурност и от Ив. Хаджийски. Но постигнато ли е съгласие за синтеза на тази основа. За жалост не. Можем да продължим и трябва да продължим в търсенето на този синтез. Второ, вникване в чуждите култура. Тук като че ли сме по-напред. Затвореното общество по парадокс помогна в създаването на различни текстове, които дават такова вникване в дълбочина на различните западни култури. Най-зле сме с руската, поради тежката пропагандна машина в продължение на десетилетия, която изкриви представата за руската култура, и глупава геополитика на Русия и през ХХІ век, което е също пречка. И от тук още не можем да стигнем да това, което е наречено „действителна потребност“. И то при условия на сериозна евроинтеграция на българското общество. Стоим в кухнята на материалните сравнения и искания. Ето защо сме далеч от търсеното от Б. Пенев през зимата на 1923 за 1924 г.

За идеала. Рамката е изградена от най-доброто известно на автора в четирите големи държави на Европа – Германия, Франция, Русия и Великобритания(поставям ги по начина, по който той ги изрежда). Дали се стремим към немската добросъвестност, дълбочина на мисълта и практичност наречена от Б. Пенев предметност? Отговорите не са в една посока. Онова, което ми се струва, че имаме като изпълнение в търсенето на този идеал е умението да се срещаме и използваме „живия френски стил“. Такова съгласие между културни черти на немската и френската интелигенция е като че ли източник на големи надежди за стария континент и през нашия век.

Един от отговорите се крие в следващата мисъл на автора, който казва, че на мястото на нашата „груба практичност“ би било добре да се появи „руския нравствен идеализъм“. Така сам показва една от търсените страни на характера на националната ни интелигенция, който обаче е „груб“. Дали руски идеализъм, познат от ХІХ век и някак потънал в болшевишкото време на ХХ век, е помощник срещу тази грубост. При все е добре да има сравнение в своето си време, ще рече за нас в рамките на първите десетилетия на ХХІ век. Трудно ми е до оценя руско влияние в посока на „нравствен идеализъм“, който да е популярен пред днешни представители на интелигенцията в тази страна. Оставам близо до идеята на Б. Пенев, че има какво да се взима с големи шепи от руската култура на ХІХ век.

Дали свободата на английската интелигенция е постижима за нас и то днес. Става дума за творческата свобода. Веднага се сещам за добрите примери, но за съжаление мога да представя и случаите на посткомунистическа псевдосвобода. И накрая – как да потърсим тази универсалност, която Б. Пенев предлага като израз на нейната френска форма? Първо, трябва да се отърсим от комплексите за малоценност, получили силно разпространение във времето на комунизма. Да се радваме на своето, независимо дали то е пълен оригинал, както е да кажем в българския принос в опереното пеене или да сме щастливи и с умението ни да експлоатираме и интерпретираме най-доброто, което ни дават световни образци. Ако продължаваме да търсим свръх оригиналното то няма бъдеще за идеала на Б. Пенев. Но ако имаме самочувствието на своето творчество, уникално или просто част от европейското да кажем, то тогава сме на правилния път.

Силно завещание на големия български интелектуалец Боян Пенев.

[1] Боян Пенев, Нашата интелигенция. Фрагменти, Златорог, кн.1, 1924, 3–20.

Маршът на победата и на смъртта

Владимир Василев

Владимир Василев е основателя и дълголетния редактор на Златорог. На него дължим признателност за извършеното – не само да организираш и удържаш дълголетно издаване на списанието, но и да бъдеш основен двигател на тази интелектуална дейност – осмислянето на националната ни културна и обществена идентичност, като част от един модерен свят на хората в Европа. Ще започна разговора с неговия въвеждащ текст в „Маршът на победата и на смъртта“[1], където той очертава духа на следвоенните дни: „Всеки изминат ден ни открива…една нова перспектива за войната. Това отдалечаване дава средствата за една по-пълна обозримост на събитията и ни приближава към изходната точка на един синтез. Истинско и пълно проникновение в тях ще бъде, обаче, възможно, само когато те отпаднат от своята значимост на трескава и спорна съвременност и се сложат в едрите и широки линии и завършеност на една е п о х а.“

Думи писани седмици след подписването на Ньойския договор. До кога обаче събитията тежат върху анализа и синтеза? До кога трае случилото се като всекидневие и кога се получава „завършеност“? И възможно ли е да се достигне до онзи прочит, за който става дума преди Втората световна война или установяването на комунизма се явява огромна пречка. За какво наследство изобщо се мисли: за незавършени и недомислени синтези за българската съдба след Първата световна война, обусловени от трудните години на междувоенния период и съдбата на националната ни общност след това. В крайна сметка имаме ли относително съгласие в хуманитаристиката за дефиниция на епохата – онази, която е намерила своя край в Първата световна война и следващата, чийто рамки като че ли са кратки.

Комунистическата пропаганда замъгли и изкриви синтеза, а в посткомунизма стереотипите от преходното време на наглост и лъжа за българската градска общност допълни трудностите. Така се оказваме сто години по-късно пред ясната задача за завършването на един голям извод за българското живеене, чиито първи опити започват веднага след войната и да организираме дискусията, отвъд натрапената червена партизация на последните 30-тина години за нас и околния свят, без да плащаме данък на болшевишкото начало, заложено в мисленето след Втората световна война. В крайна сметка това е разговор за българската интелигенция като част от европейската.

Василев дава и опорната точка за четенето на тогавашното близко минало: „Във вчерашния (ден – б.м.) не виждаме освен онова, което утвърди у нас психиката на пълен скептицизъм и резигнация. Ръката ни остана дигната в един жест на проклетия към него“(пак там).

Възниква въпрос – колко пъти за последните сто години попадаме в тази поза на ръката? Може ли днес 100 години по-късно да свалим ръка и да погледнем с топлина и загриженост към голямата трагедия връхлетяла възрожденските мечти и идеали на българската интелигенция. Не да останем на позицията за окайване и отчаяние, а да свържем по един хуманен начин онова мислене на българската интелигенция, попаднала в капана на катастрофата с времето след това, донесло възход, но и падение. Измеренията със сигурност са различни, но някъде в основата на тези ни знания са се натрупали стереотипи, за чието изследване – възникване, съществуване и устойчивост си заслужава да правим усилия и да ги разберем. Само по този път ще поправим и допуснатите съзнателно или не грешки, плод на пропаганда и слабост в научното познание.

Това е път, по който ще направим и доста по сериозната хронология на българското време, в контекста на европейското, но със своите особености и криволици.  

[1] Владимир Василев, Маршът на победата и на смъртта, Златорог, кн.1, 1920, 45–61.