„Жълти гумени ботуши“, Анета Дучева, илюстрации Иван Богоев, издателство „Дар“, 2025 г.
Подзаглавието на тази книга гласи: „За малки и големи деца“. Луис Карол нарича приказките „дарове на любовта“. И наистина – едва ли има приказка, в която любовта да не присъства под една или друга форма. Въпросът е дали творбата на Анета Дучева е по-скоро приказка, или разказ. Има основания и за двете тези. Доколкото авторката ни поднася реалистична история, пресъздаваща съвременното ежедневие, текстът прилича повече на разказ. Но заради изобилието от чувства – доброта, топлота, приятелство, благородство, изненади – той може да се разглежда и като съвременна приказка.
Австрийският психотерапевт Бруно Бетелхайм пише: „Приказките обещават на детето, че ако то се осмели да предприеме страшно и мъчително търсене, благосклонните сили ще се притекат на помощ и то ще успее. Тези, които се боят да рискуват в търсенето на самите себе си, са обречени на сиво съществуване“. Такава е и тази книга – тя проследява лутанията на малката героиня Дона. Чрез тях приказното внася ред, успокоение и сигурност в хаоса на детските чувства. Със своя оскъден житейски опит, който допълва чрез въображаеми образи, детето има нужда от ориентир. Точно тук се проявява ролята на приказките с техния „секретен код“ – символите. Зигмунд Фройд разглежда символите в мита и приказката като регрес към по-ранни стадии от развитието на човечеството. Анета Дучева ни разказва за порастването на едно момиче, тя ни запознава с ежедневието на Дона – училището, хора, отношенията в семейството и връзката с нейната възрастна приятелка Надя, която тя нарича „третата ни баба“. Порастването винаги е най-голямото желание на едно дете. То копнее да бъде като родителите си и да притежава същата власт. Затова, когато в един приказен текст се казва „имало един цар и една царица“, скритият смисъл зад това всъщност е „имало един мъж и една жена“.
Събитията в книгата – изборът на Дона за солистка, обявяването на училищния хор за най-добър и предстоящата награда под формата на Лятна академия – са своеобразни форми на инициация за малкото момиче. Преминавайки през тези изпитания, детето всъщност се изкачва с едно стъпало нагоре. В труда си „5-те случая: Малкият Ханс. Анализа на фобията на едно петгодишно момче“ (1909) Зигмунд Фройд пише: „… нека нашият мъничък изследовател преждевременно добие опита, че всяко познание е само частица и че на всяко стъпало на познанието винаги остава нерешен проблем“. По същия начин и в книгата на Анета Дучева пред Дона изникват нови и нови предизвикателства за преодоляване.
Авторката води наратива умело и майсторски, превеждайки ни през разнообразните събития от ежедневието на героите. В текста се открояват няколко силни кулминационни момента, които държат емоционалното напрежение високо.
За рождения ден на своята възрастна приятелка Надя Дона похарчва голяма част от джобните си пари, за да ѝ достави радост. Скоро след това се оказва, че семейните средства няма да стигнат за покриване на таксата за Лятната академия. Анета Дучева доказва, че е опитен писател, който умее да предава чувствата лаконично – само с един жест или с няколко думи. В това се крие и талантът на истинския творец – в усещането за мяра. Моментът, в който Дона носи крем, за да намаже загрубелите от работа бащини ръце, казва на читателя повече от страници описание. Обратите в историята – като решението на момичето да се откаже от голямата си мечта и да съобщи това на близките си – са предадени с пределна овладяност на изказа. Накрая конфликтът се разрешава почти като Deus ex machina, когато възрастната хазайка Надя се отказва от наема на семейството за два месеца.
В същността си книгата проследява израстването на едно дете – как то разширява своя социален атом и кръга от контакти, и как неговият все още неукрепнал Аз се стреми да се справи с екзистенциалните житейски перипетии. Но тук се случва и нещо още по-значимо: Дона постепенно изгражда своята морална и ценностна система – нашия Свръхаз. Момичето открива кои са най-важните неща в живота: добротата, приятелството и способността да пожертваш нещо скъпо в името на по-висши ценности.
С развитието на детето, към петата и шестата му година, инфантилната сексуалност отслабва и то се увлича по ученето и четенето. Това поставя началото на т.нар. латентен период, в който сексуалната енергия сублимира в интелектуални занимания. Азът успява да пренасочи виталните егоцентрични инстинкти и да впрегне енергията им в социално и културно творчество. Тъкмо на този процес залага и Зигмунд Фройд в метафората си: „Приматът на интелекта блещука като много, много отдалечен фар, но все пак не е в безкрайна далечина“. Неслучайно това е и възрастта, в която се тръгва на училище – период, тясно свързан с понятието на Мелани Клайн за „епистемологичен нагон“ (нагона към познание). Психоанализата ни насочва към мисълта, че стъпването в училищната среда е нова ситуация, която освен с интерес и любопитство е съпроводена и с известна тревога и страх. Детето навлиза в света далеч по-неподготвено в сравнение с повечето животни. Затова, ако четиригодишното дете плаче от болка, когато куклата му се счупи, шестгодишният ученик вече страда, когато учителката му направи забележка. Защо е толкова травмиращо това, защото човекът е единственото същество на планетата, което не просто съществува, а се стреми да се осъществи. Неговото самочувствие се определя от две оценки – собствената и тази на околните. Основното желание на индивида е те да съвпадат, независимо от наличието на известен здравословен нарцисизъм. Ето защо всяко дете изпитва дълбока нужда да бъде похвалено и да се види утвърдено през очите на своите връстници и преподаватели.
Затова в началото, когато ходи на хор, Дона извисява глас, за да я забележат и да я изберат за солистка. Впоследствие всяка забележка на диригентката, че е отсъствала от репетиция, я тревожи. Читателят обаче разбира, че за Дона е по-важно да организира рождения ден на възрастната Надя и това е нейният истински приоритет. Както виждаме, Анета Дучева много умело, ненатрапливо и реалистично – а не чрез суха дидактика – ни показва сложния път на израстване на малкото момиче.
А защо книгата се казва „Жълти гумени ботуши“? Те са не просто „запазената марка“ на Дона, с тях тя прескача локвите в дъжд и студ. От психоаналитична гледна точка можем да приемем жълтите ботуши като нейния „преходен обект“. Според английския педиатър и психоаналитик Доналд Уиникът (ученик на Мелани Клайн) това е предметът, с който детето не се разделя. Уиникът обяснява, че класически пример за такъв „преходен обект“ в литературата е Мечо Пух от едноименната книга на А. А. Милн – мечето, което Кристофър Робин носи навсякъде със себе си като свой доверен приятел. На Уиникът дължим и научното обяснение, че любимата играчка или предмет намалява детската тревожност. Така че жълтите ботуши на Дона имат дълбоко психологическо значение, те не са само външен, формален белег.
Бих искала да завърша с едно важно прозрение на психоанализата за отношението ни към подрастващите. Когато говорим за детство и четене, често изниква клишето за „възпитанието“. В края на „Малкият Ханс“ Фройд пише: „Нали при възпитанието на децата ние не искаме нищо повече освен покой, не искаме да преживяваме никакви трудности, накратко казано, ние култивираме послушно дете и твърде малко обръщаме внимание дали този начин на развитие е полезен за него“. Каква тогава трябва да бъде нашата истинска цел? Посоката отново ни дава Фройд: „… да направим индивида годен за културен социален живот с най-малки загуби на неговата активност“.
