Начало Идеи Гледна точка Книга за родството между нацизма и комунизма
Гледна точка

Книга за родството между нацизма и комунизма

6052

Александър Ликов, „Неизбежният съюз Берлин–Рим–Москва“, превод от френски Йордан Ликов, художник Чавдар Гюзелев, издателство „Рива“, 2023 г.   

Habent sua fata libelli. Наистина имат своята си съдба книгите! Могъл ли съм да допусна през пролетта на 1995 г., когато чух за първи път за съществуването на тази книга, че близо три десетилетия по-късно тя ще се появи на български и че тъкмо аз ще напиша предисловие към нея?

Човекът, разказал ми пръв за тази необичайна творба – Евгений Силянов (1907–1997), – бе човек легенда, за когото трябва да кажа няколко думи. Български царски дипломат и френски журналист, син на Христо Силянов, летописеца на Илинден, той побираше в себе си поне няколко български времена, странно сплитащи се в една перспектива в изтичащия ХХ в.

Като днес си спомням как в салона на парижкия си апартамент на улица „Дьо Шазeл“ Силянов описваше пред мен и Ирина Недева „прокобата“ на 30-те години, когато мнозина отиват на „ляво“ заради Хитлер, ала попадат в ръцете на Сталин, или пък обратното – бягат от Сталин, но пък попадат в лагера на Хитлер. И тогава спомена нещо, което силно ни удиви и заинтригува:

Принуден съм да призная, че имах данни за руско-германския съюз още от 30-те години. От една книга, писана от български комунист, социалист, емигрант в Швейцария, която се казва „Неизбежният съюз Берлин–Рим–Москва“. Авторът беше от старите социалдемократи. Познат на майка ми, от кръга на нейните приятели. Той беше емигрант някъде след 1923–1926 г. Написа книгата си на френски и ми я донесе да ми я подари в легацията. (Ирина Недева, Мисия Париж. Разговори с Евгений Силянов. София: Семарш, 2007, с. 205.)

Сходна дипломатическа проницателност според френската „Жълта книга“ с документи на Ке д’Орсе проявява и тогавашният български министър-председател Георги Кьосеиванов. Ала Кьосеиванов е бил политик на висока позиция, с множество международни контакти. А откъде тайнственият автор на книгата е черпил своята информация? Желанието ми да узная кой е той се засилваше все повече и повече.

За съжаление, Евгений Силянов не си спомняше името на въпросния „проницателен социалдемократ“, а книгата с дарствен надпис бе потънала някъде из дебрите на огромната му библиотека. Казваше, че все се канел да позвъни на приятел в Швейцария и да го помоли за справка, за да установи името на автора, което така и не се случи.

Разгадката дойде години по-късно. За тази книга Силянов бе разказвал и пред политика Лъчезар Тошев, който невероятно се амбицира да я намери. През 2009 г. Лъчезар Тошев ми се обади тържествуващ, издирванията му се увенчали с успех през библиотечно-информационната система на Народното събрание. Оказа се, че книгата не е мит, че тя съществува – издадена в Женева през февруари 1938 г. Имало я дори в Народната библиотека в София. Неин автор бил Габриел Лесли, чието истинско име е Александър Ликов.

Зачетох се във фотокопието на френския оригинал, подарено ми от Лъчезар Тошев, и направо не вярвах на очите си. Не само заради „историческата прогноза“ – авторът проницателно „провижда“ бъдещия пакт „Молотов – Рибентроп“, сключен година по-късно (23 август 1939 г.), но отива и значително по-далеч – прави проницателен паралел между „фашио-расизма“ (фашизма-нацизма) и болшевишкия тоталитаризъм; търси допирните точки между двата тоталитарни режима, които със сигурност ще ги сближат (поради омразата им към либералните демокрации), но също така най-вероятно ще доведат до безпощаден сблъсък между тях някой ден. На практика книгата на Габриел Лесли (Александър Ликов) е малък трактат по политическа философия, видял бял свят през разломната 1938 г., когато в Европа все още има илюзии, че Хитлер ще спре, ако бъде постигнато някакво споразумение с него. Връх на политическото късогледство и пагубната наивност, доколкото след Мюнхенското споразумение (30 септември 1938 г.) Хитлер охотно прибира Судетската област от Чехословакия, което само разпалва апетита му за още и още. А по-сетне (след пакта със Сталин) той напада Полша, което поставя началото на Втората световна война. Москва, от своя страна, завзема Западна Украйна (тогава част от Полша), сетне и балтийските държави.

***

В книгата на Лесли (Ликов) тоталитарните режими на Берлин и Москва са посочени като „братя близнаци“: предупреждението е, че трябва да се подготвим за „прекрасния нов свят“ (по Олдъс Хъксли), който те носят в раниците си – свят на пълното потъпкване на правата. Един вид „социална казарма“ или мащабна „социална реорганизация“.

Хората ще ядат и ще потребяват по-малко, за да развиват огромната военна индустрия и армията; националните въпроси също ще минат на заден план, тъй като нацията/партия/държава ще доминира над всичко и всеки; накрая, ще отпаднат проблемите на свободата, демокрацията и дори на автономността на изкуството, тъй като всичко ще бъде подчинено на едно – в името на една цел, на една идеология и един вожд, който ще властва над всичко. Интересно е как още през 1938 г. Александър Ликов прозира нещо, за което на големи европейски мислители, писатели и политици ще са необходими поне едно-две десетилетия. В книгата му е дадена в общи черти цялата структура на тоталитарната държава, с всичките ѝ признаци, описани от автори като Хана Аренд, Реймон Арон или Карл Фридрих в трудовете им от 50-те години на ХХ век: партията държава; идеологията, изключваща другомислие; вездесъщият вожд, олицетворяващ всичко. Има го, както казах, дори терминът „братя близнаци“ (по-точно „еднояйчни близнаци“), започнал да се използва някъде през 70-те години на ХХ в. в книгите на френския историк Пиер Шоню. 

Няма как да знаем дали книгата на Габриел Лесли (припомням, писана на френски и налична в големите световни библиотеки) е попадала в ръцете на някои от бъдещите големи съветолози; във всеки случай тя липсва в библиографията към съчиненията им.

Но истината е, че днес, когато тоталитарните идеологии са отдавна осъдени от историята, тази книга не губи актуалността си и представлява интерес тъкмо във философско-методологическата си част. Тя показва как възникват диктатурите, как те искат да направят хората „щастливи“ и как илюзията трайно се съпътства от демагогията. За да се стигне дотам (най-дълго в комунистическия му вариант), че населението да има единствено правото да плаща данъци и да работи, а свободата, доколкото въобще я има, си остава за едно ограничено (и избрано) малцинство.

Още през 1938 г. Александър Ликов прозира нещо, за което на големи европейски мислители, писатели и политици ще са необходими поне едно-две десетилетия.

Така изникват идеите за нови империи, уж воюващи със старите империализми, като при тях всичко е „или-или“. Ленин настоява, че световната революция ще бъде комунистическа или никога няма да се състои, както и че нейният пожар ще обхване Стария свят. От своя страна Мусолини смята, че Европа ще бъде или фашистка, или няма да я има; нещо, което Хитлер допълва с тезата за предначертаното водачество на германската нация.

Появата и на двете версии на тоталитаризма, настоява Александър Ликов, се дължи на „неограничената толерантност на демокрацията“, която трябва да намери сили, за да се защити от най-яростните си врагове. Но как да стане това? Лесли (Ликов) смята, че „нова епоха не може да се изгради върху пясъци от импровизации и изненади“. За да стигне до извода, че „максимата на диктаторите е следната: не позволявайте на властта да ви се изплъзне. Ако ще я губите, нека да е само с цената на много човешка кръв“.

Да ви звучи познато? Да ви напомня реплики от началото на прехода в България или от късния Путин?

И още една много важна и съществена интуиция, която откриваме в книгата. Диктаторите черпят авторитет от миналото, затова и битката им се пренася изцяло върху миналото, дори когато твърдят, че се готвят за бъдещето. Неслучайно и основният вик, който се разнася по площадите през 1938 г., е: „Да живее бруталността!“. Вик, раздаващ се от Москва до Берлин или Рим.

При Ленин и Сталин властва идеята, че насилието е акушерка на Историята, заимствана от Маркс, която пък през социолога Жорж Сорел минава от Мусолини към Хитлер.

Нищо ново под слънцето. През същите тези години друг антитоталитарен автор – писателят Артур Кьостлер, пише поредицата си от есета за „Йогата и Комисарят“ (1942), описвайки порива към насилие с един пример от физиката. Ако си представим противоположностите на физическия спектър в политически смисъл, виждаме как там се очертават две основни фигури. Първата от тях е фигурата на Комисаря, олицетворение на радиалността и насилието, озарена в инфрачервена светлина. Комисарят вярва в Трансформацията отвън, извършена с цената на всичко; насилието не го плаши; целта оправдава средствата; всичко ще се реши при пълната социална реорганизация на обществото.

А в другия край на спектъра е олицетворението на ненасилието – фигурата на Йогата, привърженик на „ненамесата“, който вярва, че промяната е възможна само отвътре. В спектъра между тези две крайности се вмесват всички други възможности.

Но по какъв начин? В книгата си Лесли/Ликов е повече от категоричен, че варварството на крайното насилие в един момент ще съсъществува с останалите държави, действащи с демократични методи и средства, където ще се очертаят всевъзможните средни позиции на неутралитета. И общо взето, той клони към тезата, че за да се защити от диктатурите, съвременното общество ще трябва да мине към някакви „нови форми на демокрация“ (конвергенция между социалдемокрация и пазарна икономика).

Александър Ликов

***

Четена днес, включително и под този ъгъл, книгата му представлява интерес, което разпалва любопитството ни да узнаем повече за самия автор и неговия жизнен път. Уви, данните са доста оскъдни. И все пак, благодарение на усилията на неговия внук – арх. Йордан Ликов – в архивите бяха намерени документи, позволяващи, макар и отчасти, да попълним празнотите в неговата биография.

От кратката биографична справка, съставена от семейството и допълнена с данни от ЦДА, става ясно, че Александър Ликов е роден в Лом през 1887 г., където започва работа като учител (1904–1906). До Балканската война следва право и журналистика в София, Страсбург, Женева и Милано. Очевидно в този период задълбочава знанията си по френски език и формира своя интелектуален хоризонт.

Взема участие в Балканската война, след което се връща в родния си град и работи в Ломския окръжен съд, после е адвокат на свободна практика. В този период сключва брак с Олга Филипова, от която има четири деца. Две от тях умират съвсем малки, оцеляват децата Хернани (род. 1917 г.) и Чавдар (род. 1923 г.), баща на арх. Йордан Ликов.

В същия този период е силно политически ангажиран с тесните социалисти – член е на ЦК на БРСДП (т.с.) и дори ръководи младежката организация на партията. Вероятно е бил близък с Георги Бакалов и неговия племенник Ами Бакалов (1907–1984), чрез когото установява контакт с Евгений Силянов. Самият Ами Бакалов е много интересна фигура – поет и кинокритик, който се установява още след Първата световна война в Париж, близък е до кръга на сюрреалистите, поддържа тесни връзки с Пол Елюар, Андре Бретон, Салвадор Дали. Силно повлиян е от Троцки, поради което (след 30-те години на ХХ в.) заема антисталинистка позиция. Дали тези среди и техните „ревизионистки“ идеи не повлияват на Ликов, за да напише книгата си? Възможно е, но това са само догадки и предположения.

По спомени на семейството през 1969 г. им се обажда белгийски историк, който издирва архива на Александър Ликов, по-точно кореспонденцията му с Карл Кауцки. Оказва се, че в архива на Кауцки са се съхранили писма от Ликов, но писмата на Кауцки не са били запазени от Ликов. Напълно обяснимо, като се има предвид заклеймяващата брошура на Ленин „Пролетарската революция и ренегатът Кауцки“. Да пазиш писма на Кауцки след 1944 г. в България би било равносилно да се обявиш за „ренегат“ и сам да си наденеш въжето. По време на Деветоюнския преврат през 1923 г. Ликов е от групата в БКП, подкрепяща земеделците, а по-късно е сред тези, които са против директивите на Коминтерна и на натиска от Димитров и Коларов за вдигане на Септемврийското въстание. Следвайки партийната дисциплина, взема участие в метежа в град Лом, за което е арестуван и го чака смъртна присъда. Но с помощта на негов приятел от ученическите години, началник на жандармерията в града, бяга от затвора и успява да премине в Югославия. Там отношенията му със задграничното ръководство на партията още повече се изострят, за което съдим по едно запазило се писмо на Георги Димитров до Васил Коларов (31 май 1924 г.): „Ликов е изключен от конференцията на младежите и от ЦК на партията, задето, въпреки запрещението, е напуснал страната и е ощетил партията и помощната комисия с една сума от 60 000 лева, внесена гаранция за него“. Вероятно именно в този период той еволюира във възгледите си и прозира истината за съветската система и за болшевишкия тоталитаризъм. Ала от този период не са се съхранили никакви документи.

Диктаторите черпят авторитет от миналото, затова и битката им се пренася изцяло върху миналото, дори когато твърдят, че се готвят за бъдещето.

Известно е само, че е работил като журналист на свободна практика във Виена, Мюнхен, Женева и Стокхолм. Владеел е свободно френски, немски и руски (както пише в справката на Ломския окръжен съд; Елисавета Багряна твърди, че той е знаел осем езика).

В края на 1937 г. ръкописът на книгата му „Неизбежният съюз Берлин– Рим–Москва“ е вече готов. Не се знае защо прибягва да псевдонима Габриел Лесли, причините могат да са най-различни. Първо, истинското му име би снижило достоверността на анализа (колко струва мнението на един българин за световната политика?). И второ, да обявиш през 1938 г. едновременно война на Хитлер, Мусолини и Сталин е повече от опасно начинание…

За завръщането му в България също се знае малко.

В един късен спомен на Елисавета Багряна, писан на ръка през януари 1982 г. в Правителствената болница, стават ясни някои обстоятелства от този период на живота му. Не е ясно обаче защо или заради кого са писани тези редове:

През 1942 г. – използвайки дадената амнистия – [Александър Ликов] се завръща в София. Тук се запознахме и през време на бомбардировките сключихме брак. По чудо се спасихме при първите дневни и нощни бомбардировки, макар че бяхме затрупани в разрушения ни апартамент. Прекарахме най-тежките години, преодоляхме всички злини и трусове с твърда воля и надежда в бъдещето.

В този период Ликов се развежда с първата си съпруга. Имал е за кратко връзка с Дора Габе, но срещата му с Елисавета Багряна променя всичко. През 1944 г., както стана ясно, Ликов и Багряна сключват брак, а той осиновява нейния син Любомир Шапкарев, дете от първия брак на поетесата с полковник Иван Шапкарев.

И пак от „мемоара“ на Багряна научаваме подробности за тяхната „адаптация“ след 1944 г.:

Войната свърши, мислехме, че за нас настъпва истински „нов живот“. Аз работех като редактор в сп. „Септември“,  а той, след много препятствия, злоба, недоверия, работеше в пресата като журналист и публицист, най-после заработи във Външното министерство.

През 1945 г. Ликов издава втората си значима книга – „Иван Вазов като социален поет“ (тогава Вазов е бил отричан като „буржоазен националист“). Книгата е подложена на сериозна критика; съхранило се е негово писмо до Борис Делчев, главен редактор на издателство „Наука и изкуство“, с молба за второ преработено и допълнено издание. Съществува вътрешна рецензия на Борис Делчев (открита от Катя Кузмова-Зографова), в която се настоява, че „идейни недостатъци“ на книгата отлагат преиздаването ѝ за „друг път“.

Александър Ликов

И тук няма как да не се запитаме – нима „народната власт“ не е била наясно с „антитоталитарната творба“ на Лесли/Ликов? И за по-малко хора са били вкарвани задълго в затвора или пращани на лагер, а тук имаме цял трактат с критика на теорията и практика на Ленин и Сталин.

Книгата е била налична в забранения спецфонд на Народната библиотека в София, при това с дарствен надпис от автора, разкриващ самоличността му. Връзката Габриел Лесли/Александър Ликов е установена още в първото издание на речника на литературните псевдоними на Иван Богданов, подготвян още през 50-те, но публикуван през 1961 г. Малко вероятно е това да не е било известно на Държавна сигурност или на идеологическите органи на БКП, издирващи „вътрешните врагове“.

Кое е пазело Александър Ликов от разправа? Стари партийни връзки, нечие високо покровителство? Или просто огромен късмет, с който е минал между капките?

През 1950 г. е назначен за аташе по културата в Париж. Превежда на френски стихотворения на Ботев (подстрочник с метрика и ударения), които да послужат на Пол Елюар за неговия превод, издаден през 1952 г. Заедно с Багряна правят подборка на стихове на Арагон, които виждат бял свят 1956 г., вече след неговата смърт.

За края на жизнения му път свидетелства отново Елисавета Багряна:

През 1954 г. бе назначен за посланик в Израел. Дадоха ни паспорти, пътуването беше подготвено. Предстоеше след ден-два да заминем. Тогава дойде най-лошото. Той заболя от страшна, галопираща левкемия, която за три месеца го отвлече…

За голямата българска поетеса срещата ѝ с Александър Ликов: човек с дълбок ум, широта на възгледите, обич и вяра в хората, е едно от знаковите събития в живота ѝ.

Посвещава му няколко стихотворения, от които става ясно, че този „човек-загадка“ ѝ е открил нови светове:

Разбрах тогава, че лъжлив и дребен,
е бил светът, осъден на разгром,
че досега – любов, живот, изкуство,
съм гледала с непълна светлина
и ти – с огромна вещина и чувство,
ми осветли и другата страна.

(„Говоря с тебе“, 1959 г.)

Съдбата на Александър Ликов си остава загадка. Но книгата на неговия живот вече е открита за българския читател.

Тони Николов е философ и журналист. Главен редактор на Портал Култура и на сп. „Култура“. Специализирал е в Папския институт за Изтока (Рим) и в Училището за висши социални науки (Париж) в групата на проф. Жак льо Гоф. Член е на Международното общество за изследване на средновековната философия (S.I.E.P.M) в Лувен. От 2005 г. до 2009 г. е главен редактор на Радио Франс Ентернасионал (RFI – България. Дългогодишен преподавател в СУ „Св. Климент Охридски”. Преводач на книги на Ж. П. Сартр, Ж. Ф. Лиотар, А. Безансон, Ж. Бернанос, Р. Жирар, Ж. Грийн, Вл. Гика, К. Вирджил Георгиу, Майкъл Едуардс. Съставител на четиритомника с есета на Георги Марков и на неиздадените ръкописи на Иван Хаджийски. Автор на книгите: „Пропуканата България“ („Хермес“, 2015), „Българската дилема“(„Хермес“, 2017), „Спомнена София“ („Рива“, 2021, отличена с Наградата на София за литература), „Бленувана София“ („Рива“, 2022), „Има такава държава“ („Хермес“, 2023, отличена с наградата „Хр. Г. Данов“ за хуманитаристика), „Незабравена София“ („Рива“, 2023). Кавалер на Ордена за заслуги на Република Франция.

Свързани статии

Още от автора