Портал Култура представя късометражния филм на Владислав Лаков в сътрудничество със сайта kinematograf.bg
„Книга за хората“, режисьор и сценарист Владислав Лаков, оператор Ангел Балакчийски. В ролите: Моника Иванова, Ирен Кривошиева, Марин Янев
Дж. К. Роулинг срещу Тодор Живков? Боксов мач между пробива на Запада в източната част на Желязната завеса и задължителната литература на МОН за лятото в прогимназиална възраст. Това са просто аналогии за съперничеството, обхванало цялата ни държава, в които навлиза и филмът „Книга за хората“ на Владислав Лаков. Кой печели? На практика още сме 50:50 в 2023 г. На теория забелязваме симптомите за прогрес и промяна и с гордост поне се опитваме да вървим срещу корумпираната машина, заседнала на едно място под остарелия претекст „за хората“. Самите ние понякога не знаем дали само говорим за промяна, а такава няма, или промяна има, но не е достатъчно широко разпространена, за да ни определя като нация.
Както и да завърши сънят на късния български милениъл обаче, всички бихме си помислили, че от страната на английската „магесница“ аплодират основно млади хора от големите градове, а агитката на бай Тошо се състои от пенсионери. В подобни стереотипи сме свикнали да мислим, което още повече разединява поколенията. Затова и филмът „Книга за хората“, в който младо момиче (Моника Иванова) и възрастен мъж с проблеми в кръста (Марин Янев) са комбина и това не зависи от възрастта, е ободряващ прочит на българския сблъсък между настоящето и комунистическото минало. В интерес на истината, дори не става въпрос за партийна принадлежност толкова, колкото за изконни идеали за свобода на словото и личния избор, тъй като в днешно време и от двете страни по инстинкт не се изслушваме.
Колкото и да са сложни връзките между неотдавнашното ни червено минало и разноцветното настояще, „Книга за хората“ всъщност олицетворява ясна и ортодоксална представа за добро и зло. Доброто символизират книгите от хартия, обществото, предано на своето единство, и идеалите, напълно изпълними според въпросния социум. Злото са интернетът, директорката Димитрова (Ирен Кривошиева) и корупцията, заета да потъпква идеалите. Разбира се, филмът не цели да наклевети дигитализирането на книгите с цел достъп за широката публика, нито да очерни интернета като цяло. А да бъде осъдено неуважението към нуждите на човека без достъп до интернет или просто без желание да чете книга от екран.
Фактът, че филмът не асоциира интернета с прогреса и новото мислене, допринася за оригиналността му. Въпреки че наративът е лек, приключенски и идеалистичен почти по детски, приятната изненада е в зрялото разсъждение за приемствеността между поколенията, между старото и новото. Книгите не са изостанала прищявка на времето преди 1989 г., но сюжетът лесно би могъл да заседне в захласвания по миналото. А не го прави. Отчетливо изразява критика към бюрократичното наследство на комунизма и към навика му да прикрива личната изгода зад лъжи за общото благо. Постига го, без да идентифицира възрастното население на малкия град със соца и без да обвързва младите с лековерие и пълно отрицание на моралните стълбове от миналото.
В жанрово отношение „Книга за хората“ е смесица от драма, магически реализъм и приключенски филм. Понякога е трудно да се даде определение на жанровите особености на късометражното кино, тъй като сякаш времето от пет до тридесет минути не е достатъчно, за да събере цялото пътешествие на героя или да създаде драматична връзка между него и зрителя. Сполучливият късометражен филм обаче не страда от непълноценност. Операторското майсторство, класическите ъгли на заснемане на диалога по оста от 180 градуса, както и топлите тонове в настройката на цветовете в постпродукцията оставят впечатлението, че „Книга за хората“ е пълнометражен филм.
От друга страна, провансалската идилична музика, фокусът върху крайно експресивните изражения на героите, наслагването на различни кадри с героинята, която шета и размества книги като принцеса, контрастът в представянето на лоши срещу добри персонажи „подражават“ на анимационното кино.
Слабост на филма може да се нарече прибързаният му край. Една тайна от миналото се изпуска случайно и малко претупано точно преди финалните надписи. Славина също толкова внезапно решава, че би останала в селото, въпреки че мечтата ѝ да го напусне в никакъв случай не е за порицание. Ала такива са рисковете на късометражното кино, щом стане въпрос за времетраене. В крайна сметка в „Книга за хората“ не всичко се нуждае от обяснение. Този на пръв поглед неангажиращ филм с амбиция да разведрява всъщност предлага обяснение на много по-дълбоки и интригуващи въпроси, затова ще му простим финала.
Анита Кацарска
Можете да гледате филма сега на платформата kinematograf.bg.
