Произведението на Фернандо Песоа (1888–1935) излиза в нов подбор на текстовете, луксозното издание е със знака на „Кръг“
Томът с твърди корици и илюстрации от Капка Кънева се появява за 87-ата годишнина от смъртта на прочутия португалски писател, която се отбелязва на 30 ноември, и сбъдва неговата мечта – да види творбата, която пише през почти целия си живот, тематично подредена. Тази нелека задача е решена от Мария Хосе де Ланкастре (р. 1946) – професор по португалска литература в университета в Пиза и преводачка на Песоа на италиански. За разлика от предишни изследователи на автора, които подреждат хронологично завещаните от него разхвърляни текстове, Ланкастре се съобразява с виждането му за собствената му книга. За първи път това виждане става достояние и до българските читатели. Преводачката Даринка Кирчева, с чието съдействие излиза новата „Книга на безпокойството“, пише уводни думи към ревизирания си и осъвременен текст, а нейният колега Румен Стоянов е автор на послеслова.
Песоа пише трескаво, но времето му стига да публикува само четири книги приживе. Посмъртно завещава една ракла, пълна с почти 30 000 бележки, днес пазени в Националната библиотека на Португалия, и изписани с наклонен силно вдясно, трудно четим, дребен почерк. Записките са на два езика – португалски и английски, но има и на френски. Именно те стават основа за „Книга на безпокойството“, която излиза почти пет десетилетия след смъртта на автора си. Първото издание, двутомно, се появява през 1982 г. В него текстовете са датирани и подредени хронологично, като това е за сметка на смисловата и тематична концепция на Песоа.
„Книга на безпокойството“ има характеристиките на дневник, есе и публицистика. Самият автор я определя като „автобиография без факти“. Тук в пълен мащаб (много повече отколкото в поезията му) се разгръщат неговите вътрешни преживявания, невъобразимата му фантазия, дълбоката му чувствителност, чрез която и най-прозаичните дреболии във всекидневието разцъфват пред очите ни. „Книга на безпокойството“ е необятна вселена, която предлага убежище на неспокойния дух в смутни времена. В своите уводни думи към изданието на „Кръг“ преводачката Даринка Кирчева пояснява: „Омерзението от заобикалящата материална и духовна нищета, досадата от пошлостта, житейските препятствия и ограничения могат да се преодолеят не непременно чрез прекосяване на географски пространства, а чрез духовно преселване в други светове, и то може би по-успешно“.
Песоа публикува стихове в периодика под най-различни хетероними – почти сто. Един от тях е Бернардо Соареш, който е и фикционалният автор на „Книга на безпокойството“. Поетът му дава скромна професия – помощник-счетоводител, която напомня неговата собствена. Но този помощник-счетоводител не е обикновен, той мечтае за творческо постижение и духовно осъществяване.
В послеслова към новото издание Румен Стоянов, който превежда и поезията на Песоа на български, прави портрет на автора: „Книга на безпокойството“ разкрива един удивително всеусещащ, всевиждащ, всечувстващ, всепроницателен човек. Не само към собствената личност, а и за околовръста. (…) Песоа осъзнава своята изключителност, но не е високомерен, в спомени на роднини е сдържан и добронамерен. (…) Недостижим образец за човек, преклонно служещ на литературата“.
„Книга на безпокойството“, Фернандо Песоа, превод Даринка Кирчева, художник на корицата, илюстрации и дизайн Капка Кънева, издателство „Кръг“, 2022 г.
1 декември 1931 г.
Днес изведнъж изпитах едно абсурдно и вярно усещане. В душевен проблясък установих, че съм никой. Никой, абсолютно никой. Когато проблясъкът ме осени, това, което вземах за град, се оказа безлюдно поле; а озарилата ме зловеща светлина не разкри небе отгоре. Отнели са ми възможността да бъда, преди светът да бъде. Ако е трябвало да се преродя, то съм се преродил без себе си, без да е преродено моето аз.
Аз съм околностите на несъществуващ град, многословният коментар към ненаписана книга. Не съм никой, никой. Не умея да чувствам, не умея да мисля, не умея да искам. Аз съм образ от замислен роман, преминаващ безплътен и разпръснат, без да е съществувал, през мечтите на неуспелия да ме завърши.
Непрекъснато мисля, непрекъснато чувствам; но мисълта ми не съдържа съждения, емоциите ми не съдържат чувства. Пропадам надолу от небесния отвор и летя из цялото безкрайно пространство – летене без посока, безчетократно и празно. Душата ми е черен маелстрьом[1], широк въртоп около пустото, движение на безбрежен океан около дупка в нищото и във водите, по-скоро вихри, плават всички образи на видяното и чутото от мен по света – носят се къщи, лица, книги, сандъци, откъслеци от музика и срички от гласове, в зловещ бездънен водовъртеж.
А аз, истинският аз, съм центърът, съществуващ само в геометрията на бездната; аз съм нищото, около което се върти това движение заради самото въртене, а центърът съществува само защото всяка окръжност го има. Аз, истинският аз, съм кладенец без стени, но с присъщата хлъзгавост на стените, центърът на всичко с нищото наоколо.
И сякаш в мен самият ад осмива, без дори дяволската паплач да го осмива, крякащото безумие на мъртвата вселена, бродещия труп на физическото пространство, края на всички светове, понесен черен от вятъра, безформен, анахроничен, несътворен от Бога, самият той отсъстващ, бродещ в тъмата на тъмите, непостижим, единствен, вездесъщ.
Да можех да умея да мисля! Да можех да умея да чувствам!
Майка ми умря твърде рано и аз изобщо не я познавам…
*
Много често си мисля какъв щях да изглеждам, ако бях заслонен от ветровете на съдбата зад паравана на богатството и изобщо не бях доведен от духовната ръка на чичо ми в една лисабонска кантора, нито бях се издигал от нея през други до евтиния връх на добър помощник-счетоводител с работа като следобедна дрямка и заплата колкото да преживея.
Знам, че ако имах това несъстояло се минало, днес нямаше да мога да напиша тези страници, при всички случаи по-добри, поне някои, от никаквите, които при по-добри обстоятелства щях само да сънувам. Защото баналността е духовност, а действителността, особено когато е нелепа или сурова – естествено допълнение на душата.
На работата си като счетоводител дължа голяма част от това, което мога да чувствам и мисля като отрицание и бягство от задължението.
Ако трябва да запиша на празното място за отговор на въпросник под какви литературни влияния се е формирал духът ми, бих попълнил реда с пунктирана линия изпърво с името на Сезарио Верде[2], но не бих завършил, без да впиша имената на работодателя Вашкеш, счетоводителя Морейра, уличния продавач Виейра и разносвача Антонио. И на всички бих сложил с главни букви ключовия адрес ЛИСАБОН.
Строго погледнато, както Сезарио Верде, така и те са били за светогледа ми коефициент на корекция. Мисля, че с този израз, чието точно значение явно не познавам, инженерите обозначават нагаждането на математиката към живота. Ако е той, точно така е било. Ако не е, нека се приеме такъв, какъвто би могъл да бъде, а намерението да се оцени заради неуспялата метафора.
Впрочем, ако огледам, доколкото мога ясно, какъв е бил привидно животът ми, го виждам като нещо шарено – обвивка на шоколад или пръстен на пура, – изчеткано с леката метличка на прислужницата, която подслушва отгоре, от неразтребената покривка в лопатката за трохи, сред огризките на същинската реалност. Откроява се от нещата с еднаква съдба по едно предимство, което също отива в лопатата. А разговорът на боговете продължава необезпокояван от измитането, безразличен към тези битови злополуки в света.
Да, ако бях богат, заслонен, изчеткван, декоративен, нямаше да имам дори това кратко премеждие на лъскава хартия, попаднала сред трохи; щях да остана недокоснат в чиния на съдбата – „не, благодаря“ – и да ме приберат в шкафа да вехтея. Така, изхвърлен, след като са ми изяли полезната сърцевина, отивам с останките от Христовото тяло в кофата за боклук и дори не си представям какво ме очаква и сред какви светила; но все пак е очакване.
[1] Oпасен водовъртеж край бреговете на Норвегия. – Бел.ред.
[2] Сезарио Верде (1855–1886) – виден португалски поет, успял да открие поетична красота в най-делничните неща и оставил живописна картина на Лисабон от края на века. – Бел.прев.
