От раждането до смъртта, човекът не престава да говори и да сътворява с помощта на думите, наред с добрите – много зли дела. Дали причината за нашите беди не е в безсмисленото надговаряне и неизслушване, във воя, тътена и виковете, както и в шума от грубите ни дейности, разтърсващи земята?
Следвайки картините и притчите от тази книга, читателят разбира:
Говорим, ала думите не казват вече нищо – и
добре е да потърсим друго средство за общуване.
За това ни призоваваше и Папа Бенедикт XVІ в пламенните си слова, преди да се оттегли:
Тишината ни помага по-добре да се изслушваме и разбираме, помага ни за раждането на нови идеи и за тяхното развитие в дълбочина… Бог говори също и чрез Своята тишина.
„Книга на мълчанието” е книга-въпрос за цената на думите и за тревожния дисбаланс в начините ни на общуване. Но и въпрос – какво е нужно да направим, за да помирим човешкия говор с мълчанието и да го превърнем в Слово. Двуезично издание.
Борис Христов е автор на книгите „Вечерен тромпет” (1977; 1979), „Честен кръст” (1982), „Бащата на яйцето” (1987), „Сляпото куче. Долината на обувките” (1990), „Думи и графити” (1991; 2002), „Крилете на вестителя” (1991), „Смъртни петна” (1991), „Думи върху други думи” (1992), „Вечерен тромпет. Честен кръст” (2000), „Поезия” (2004), „Спомени за хора, камъни и риби“ (2013), както и на множество сценарии за игрални, документални и анимационни филми. Негови стихове са преведени на английски, немски, руски, италиански и други езици. Съставител е на редица сборници и антологии, сред които „Български разкази на ХХ век” (1995), „Народни писмена” (1995), „Веда Словена” (1998) и много други.
Борис Христов, „Книга на мълчанието”, изд. „Рива”, 2014 г., второ допълнено издание, превод на английски Джон Хамилтън, дизайн Яна Левиева, 9 лв.
Книга на мълчанието
БОРИС ХРИСТОВ
53.
Жестоките войни, които водят помежду си цветовете
щом настъпи есента, оставят Пътят без посока…
И той се лута в тишина, огласяна от счупените кости
на листата.
The cruel wars that colours wage between themselves
as soon as autumn comes, deprive the Road of direction…
And it roams about in silence, resounding with the broken
bones of leaves.
54.
Забравен лист хартия, останал в книгата
от друго време. Човекът не написал върху нея нищо…
И аз сега върху мълчанието му размислям.
A forgotten sheet of paper, left in the book
from another time. Man had written on it nothing…
And now I ponder his silence.
55.
Безмилостно си хвърлял в плен невинни мисли
и зидал си дебелите стени на книгата-затвор…
Кажи сега, когато вече си свободен,
щастлив ли си, ключарю?
Mercilessly you have thrown into slavery
innocent thoughts and you have built up the thick walls
of the book-prison… Say now, when you are already free,
O turnkey, are you happy?
56.
Пишеш ти, но книгата не е по-важна от това –
да срещнеш на земята своят Камък, да го обикнеш до живот…
И някой ден като стоножка да се настаниш под него.
You write, but the book is not more important
than that – to meet on the earth your Stone and to bond with it
for life… And one day like a centipede to settle under it.
57.
Летим над книгите като над рифове опасни,
затворили очи от страх – да не попаднем
на Смисъла, спотайващ се като чудовище
в дълбокото.
We fly over the books as over dangerous reefs,
eyes shut with fear – that we might fall
into the Meaning, lurking like a monster
in the deep.
58.
Поетите се раждат на потъваща фрегата
в малък залив, в края на една война
и животът им – /сглобяват камъни от пясъка/ –
се разполага до началото на следващата.
The poets are being born on a sinking frigate
in a little bay, at the end of a war
and their life – /they assemble stones from sand/ –
is laid out until the beginning of the next.
59.
Покой за книгите, които мрат докато техните създатели
са още живи… Насилени веднъж – останали без чест,
за тях е по добре завинаги да се изгубят.
Repose for books which die when their creators
are still alive… Violated once – left without honour,
for them it is better to lose themselves for ever.
60.
Въпросът е защо говорещият за смирение
не изповядва сдържаност в говоренето
и не намира думите, с които да ни каже
как да постигнем многословие в мълчанието.
The question is why the speaker of humility
does not profess restraint in speaking, and does not find
the words with which to tell us how to attain
loquacity in the silence.
61.
Укрий се добре – ако трябва дори под водата –
и там, приведен над някоя дупка на дъното
разказвай надълго за своите малки победи…
на рибите.
Hide yourself well – even under water if you have to –
and there, crouched over some hole in the bottom,
tell lengthily the story of your little successes…
to the fish.
62.
Дали на свечеряване не ме нападат цикадите
на лудостта, или това са думите, с които
някога живях, а днес напускат през глава
потъващата лодка на сърцето ми…
Is it the cicadas of madness attacking me
at sundown, or else, are these the words with which
I once lived, but which today abandon
through my head the sinking boat of my heart…
63.
Водата в мен понякога прелива – оставя ме без бряг
и дигите на Смисъла руши… И чувам от каверните
на старото сърце да идат предсмъртни викове
на давеща се риба.
The water in me sometimes overflows – it leaves me
without a shore and the dykes of Reason break…
And I hear coming from the caverns of the old heart
death rattles of a drowning fish.
64.
Болката! – тя е най-щастливият обитател на тялото,
защото и е дадено правото, както това на ключаря,
да се движи свободно по всички килии
на неговия затвор.
The Pain! – It is the happiest inhabitant of the body,
because it is given the right, that of a turnkey,
to wander free in all the cells of its prison.
