Откъс от изданието на СОНМ, преводът от руски е на Антония Пенчева

„Книга на сбогуванията. Книга на чародействата“ включва избрани разкази, новели и легенди на писателя от едноименните цикли, публикувани от петербургското издателство „Шиповник“ през 1908 и 1909 г. Майстор на словото, талантлив художник, чиито платна разкриват сложна гама от чувства чрез успоредното изобразяване на безобразното и прекрасното с едни и същи тонове, както става в самия живот, авторът насища прозата си с ярка поетичност. А корена на своеобразието на творбите на Сологуб поетът символист Александър Блок провижда преди всичко „в неговата [на Сологуб] любима техника – тази техника се повтаря често и винаги по новому и се състои в следното: докато четеш простите реалистични сцени, постепенно започваш да долавяш, че писателят се готви за нещо. Сякаш всичко неотдавна прочетено сме наблюдавали през прозирна завеса, която е смекчавала прекомерно грубите щрихи. Сега авторът повдига завесата и зад нея пред нас се разкрива – винаги само за малко – чудовищността на живота“.
Изданието е подкрепено от АНО „Институт перевода“ – Русия.

Фьодор Сологуб (1863 – 1927) е един от най-ярките представители на Сребърния век в руската литература. Със своите стихове, романи, разкази, легенди, повести, пиеси той утвърждава принадлежността си към декаденсткото направление и символизма. Познат е на българския читател с романите „Малкият демон“ (СОНМ, 2013) и „Тежки сънища“ (СОНМ, 2017).

Фьодор Сологуб, „Книга на сбогуванията. Книга на чародействата“, превод от руски Антония Пенчева, художник на корицата Борис Праматаров, издателство СОНМ, 2021 г.

Гладуващият и жадуващият

Някои вярваха и бяха спасени, други не вярваха и умряха – преди всички останали умря изкусителят.
Нощен гост, роман от лейди Ивелин Уорвик

Недалеко от Дамаск кръстоносците се разделиха на няколко групи. Искаха да стигнат до Дамаск от различни страни, така че по-лесно и по-безопасно да завладеят този богат, укрепен град. Освен това обстоятелството, че огромното пълчище, струпано на едно място, страдаше от недостиг на хранителни запаси, ги накара да се разделят на отряди, които вървяха поотделно. Също така беше счетено за необходимо да се изследва във всички посоки местността, по която внезапно се появяваха и също така внезапно изчезваха нанякъде смелите и хитри сарацини.
Благочестивият Ромуалд от Турен заедно с шест хиляди и шестстотин рицари, монаси и смели граждани от същата област и от близки до нея се оттеглиха на изток, по-далеч от всички останали. Вървяха дълго – по-дълго от очакваното – и все още не виждаха края на пътуването си.

В далнината около тях се стелеше безплодна, безводна пустиня. Под краката на кръстоносците хрущеше фин, плътен пясък, който покриваше с тънък сив пласт твърдата глина, примесена с вар. На места варовиковите скали показваха острите си ребра под пясъчния слой. Наоколо нямаше никаква трева. Безоблачно небе, ярко слънце.
Всички припаси, които носеха със себе си, бяха изядени, цялата вода беше изпита – и хората започнаха да изнемогват от глад и жажда.
– Поне да бяхме застреляли някой орел в небето! – каза рицарят Гуидо, загледан в пустинната небесна синева.
– В небето няма орли – рече бдителният младеж Теобалд,
– отдавна не съм виждал никаква живинка нито в небето, нито по земята наоколо.
И изведнъж младият Теобалд извика:
– Вижте, сарацин!
Далеч, едва забележим сред сивата пустиня, се мяркаше на светлия си кон един сарацин със сиво наметало. И изведнъж младият Теобалд отново извика от внезапна болка: една стрела прониза гърлото му – Теобалд падна в предсмъртен гърч.
Сарацинът изчезна, скрит зад далечните скали.
Младият Теобалд хриптеше в предсмъртни конвулсии – лицето му, допреди минути прекрасно и весело, посивя като безжизнените пясъци на мъртвата пустиня наоколо.
Кръстоносците не оплакваха дълго смъртта на младия Теобалд – не можеха да се бавят в тази гола, зловеща пустиня, трябваше да търсят верния път към жадувания Дамаск или поне към такива места, където има вода и храна, пък макар и ръждива вода от блата, макар и оскъдна храна от месото на животни и птици, отстреляни в движение и в полет, или поне шепичка ориз или просо за всеки.

Заровиха младия Теобалд в негостоприемната почва на безплодната пустиня, монасите припряно го опяха с погребални песнопения – а след това благочестивият Ромуалд от Турен и свитата му продължиха нататък напосоки.
По-далеч от гроба на младия Теобалд. Но накъде да вървят? Наоколо се простираше безлюдната пустиня, безжизнена и сива, на хоризонта се мержелееше лека мъгла – и в безмълвния ѝ простор не се забелязваше нищо: нито движение, нито звук. Само понякога зад сивите скали в далечината изневиделица изникваше някой сарацин, възседнал бърз, лек кон, изстрелваше стрела и също толкова стремително се скриваше, недостижим за рицарските стрели, неуловим, лукав, сякаш роден от някой от онези зли демони, които обитават пустинните места и дебнат невнимателните или твърде дръзки пътници. И всеки път стрелата на сарацина, изстреляна с дяволска точност, поразяваше смъртоносно някого от свитата на благочестивия Ромуалд от Турен.
Вървяха дълго, изтерзани от умора, глад и жажда. Когато спираха край някой хребет от негостоприемни скали, отдихът им беше нерадостен и не възстановяваше изнурените сили.
Странниците почнаха да негодуват пред благочестивия Ромуалд. Рекоха му с горчив укор:
– Какво са твоето благочестие и воинските ти знания? Християнски одежди и воински доспехи едновременно носиш, рицар и монах ведно, изучил си много книги и военното дело – и за какво е всичко това, щом ни доведе в безводната пустиня, където скоро дяволите ще се радват на смъртта на мнозина, нагърбили се с подвига на освобождението на великата светиня!
Ромуалд ги убеждаваше и утешаваше, доколкото можеше, но негодуванието растеше.

Когато вече бяха напълно изтощени от глад и жажда, злият демон на пустинята започна да ги измъчва и дразни с измамни видения. Ненадейно пред странниците се появиха палмови горички, виждаше се зелена, сочна трева, радостна вода се разливаше като игрива, буйна, сребриста ивица под слънцето и на пътешествениците дори им се струваше, че чуват чуруликането на птици, стрелкащи се между зелените палми. С викове на възторг, с молитвено славословие странниците хукнаха към зелената горичка – и изведнъж видението, което ги омая, изчезна. Там, където очите им току-що се бяха любували на блясъка на слънцето във водата и на лекото вълнение при прохладните пориви на вятъра, отново имаше само сух, ситен пясък под краката им, издухан във въздуха от тежкото им препускане – и сухият, лек пясъчен прах с горчив мирис затрудняваше мъчното им дишане и покриваше всичко наоколо с тъжна траурна пелена.
Друг път пътниците зърнаха града. Зад сивата мъгла искреше белотата на стените и позлатата на високите покриви и тесните кули, широка, пълноводна река проблясваше в оловносиньо, тежки шлепове и дълги, тесни галери с многобройни весла се плъзгаха бавно по нея. Пред укрепените градски стени пъстрееше с ярките си цветове оживеният пазар. На странниците им се струваше, че чуват неясното многогласно боботене на гърления, дрезгав диалект на сарацини, сирийци и евреи.
– Дамаск, Дамаск! – възкликнаха радостно странниците.
И се втурнаха напред, забравили умората, глада и жаждата. Някои паднаха от изтощение, заровили бледите си лица в сухия рохкав пясък, и умираха възторжени, сякаш вече бяха стигнали до въжделения град и се наслаждаваха на всичките му изобилни радости и утехи.

Но отново изчезна в прашната мъгла видението, което беше омагьосало изтощените странници, и отново мрачна унилост завладя сърцата им.
Слабите вече изнемогваха, мнозина изоставаха по пътя, мнозина бяха избити, както от онези, които изоставаха, така и от онези, които все още следваха Ромуалд от Турен. И мнозина умряха от умора, глад и жажда. Една сутрин, когато слънцето в пурпурен дим бавно се издигаше иззад мъгливите скали и небесната планина беше все още тъмносиня, странниците се събраха около благочестивия Ромуалд – бяха повече от шест хиляди и триста. Те негодуваха и нареждаха:
– Ти ни доведе в пустинята, където умираме.
– Гладни сме.
– Жадни сме.
А монасите му казаха:
– Всички мислят, че си благочестив, но за чий грях ни наказва Господ? Ето, бихме се молили, но ръцете ни отслабнаха и не се издигат към небето, а паметта ни се помрачи и разпиля думите на светите молитви из пустинните пясъци. Ти ни доведе в пустинята, където властват демони, храбри Ромуалде.
А рицарите му казаха:
– Победителю в множество турнири, изкусни предводителю, ти ни водеше, където поискаш, а ние те следвахме и ти вярвахме. Но ни доведе в пустинята, където властват демони и сарацини. Дебне враждебна сила, която не смее да влезе в открита битка с нас – нашите коварни врагове: демоните и сарацините, безславно ще ни унищожат. Защо са ни твоето изкуство и твоята доблест, благочестиви Ромуалде?
И цялото множество възропта:
– Нахрани ни!
– Дай ни да пием!
– Покажи ни пътя!
Гласовете на молещите бяха дрезгави и в тях имаше безсилна заплаха и жалка, немощна молба.
Благочестивият Ромуалд от Турен сведе глава и дълго мисли. Гласовете на спътниците му заглъхнаха и множеството с нетърпение очакваше какво ще каже предводителят.
И Ромуалд каза:
– Какво искате от мен? Какво мога да сторя? Нима мога да превърна в просо за вас пясъка, който тъпчат краката ви?
Той бързо прокара края на тоягата си през пясъка, вдигна се сиво-бял прах и със сухо ромолене се разпръснаха леките песъчинки.
Тогава сред тълпата се чуха радостни възклицания:
– Ромуалд превърна в просо за нас пясъка!
– Ромуалд посрами демоните на пустинята!
Хората се спуснаха към песъчинките, сипещи се под краката им, и ги поглъщаха като просо. Така непоносимият им глад ги заблуждаваше и им се струваше, че се хранят.
Други виждаха в пустинята само пясък и камъни и унило мълчаха, но не успокояваха онези, които приемаха пясъка за просо, и не спореха с тях. Отново се приближиха до Ромуалд и му казаха:
– Мъчи ни жажда – като див лешояд разкъсва вътрешностите ни. По-скоро ни дай вода, иначе ще загинем всички.
И Ромуалд каза:
– Къде да намеря вода за вас? Само голи скали ни заобикалят. С удара на тоягата по камъка ли да направя извор с вода? Ето, виждате ли, от скалата не извира вода.
И удари скалата с върха на тоягата си. Тогава хората, измамили глада си с лъжовното просо, извикаха силно:
– С тоягата си Ромуалд направи извор със студена вода в камъка!
– За пореден път Ромуалд засрами коварните джинове на пустинята!
Някои се трупаха, бутаха, притискаха се към скалата, суха и сива – и отново измамиха силната си жажда, и им се стори, че пият вода. Другите стояха настрана и знаеха, че вода няма, но не спореха с онези, които привидно освежаваха пресъхналите си устни с вода.
И тогава онези, които бяха измамили глада и жаждата си, отново дойдоха при Ромуалд и му казаха:
– Сега сме готови да отидем в Дамаск – поведи ни, покажи ни пътя.
Опечаленият Ромуалд им каза:
– Не знам пътя. Или искате моята тояга да ви показва пътя, който аз не знам?
С трепереща от слабост ръка, той хвърли тоягата настрана и седна под скалата, склопил уморени очи.
И спътниците му радостно разговаряха помежду си:
– Тоягата на благочестивия Ромуалд от Турен ще ни покаже пътя.
– Ромуалд отново ще засрами злите демони на пустинята. Младият рицар Бертран, изкусен в разузнаване на пътища, долавящ далечните звуци, взе тоягата на Ромуалд и тръгна напред пред странниците – онези, които с желание за чудо излъгаха глада и жаждата си. Скоро в мъглявата далечина пред очите им блеснаха позлатените игли на минаретата на Дамаск – и под стените на този славен град те се обединиха с другите отряди на кръстоносците.
А благочестивият Ромуалд от Турен и с него три хиляди и триста останаха в пустинята, където господстват демоните и сарацините. И Ромуалд, и трите хиляди и триста заедно с него умряха от глад и жажда. През нощта при труповете им надойдоха чакали, привлечени от миризмата на мъртви тела. Яркото пустинно слънце избели костите на мъртвите. Тогава демоните на пустинята, довели сухите ветрове, дълго време си играха с купчината кости – и костта в костта се удряше, и пясъкът се сипеше около и над тях.