0
3608

Книга от нашето минало

„Един ден на Иван Денисович“, Александър Солженицин, ИК „Колибри“, 2018 г., превод от руски Венцел Райчев

Александър Солженицин, 1974 г.

През изминалия декември се навършиха сто години от рождението на Солженицин и по този повод изд. „Колибри“ преиздадоха първото публикувано произведение на автора – повестта „Един ден на Иван Денисович“, появила се през 1962 г., в сп. „Новый мир“. Книгата се явява първото директно описание на нечовешкия живот в трудовите лагери по времето на управлението на Сталин и вижда бял свят единствено благодарение на Хрушчовото размразяване и процесите на десталинизация, течащи в Русия по онова време.

Като брой думи и описание, денят на Иван Денисович е доста по-кратък от този на Леополд Блум в „Одисей“ и в никакъв случай няма амбицията да разтърси литературния свят с художествена експерименталност. Неговото преимущество е, че зад този текст „стои едно тяло“[1], както отбелязва Пламен Дойнов в последния брой на сп. „Култура“, стои един живот, който свидетелства за всяка написана дума, което придава историческа и хуманна стойност, надхвърлящи естетическите качества на разказа. Такива, обаче, със сигурност не липсват.

Книгата описва обстоятелствено задълженията в условията на лагера, без да отделя специално внимание на главния герой, който с нищо не изпъква сред другите. Неговата роля е да въведе читателя във всекидневния живот на легерниците. Това се случва без излишен патос. Всъщност денят на Иван Денисович е един от щастливите – довършва успешно работата, взима втора порция супа и зашива 200 гр. хляб в матрака си. Хубав е този ден, но толкова суров, че за четящия остава въпросът какъв ли би бил един от лошите дни.

Погледът на Солженицин е безпристрастен и отдалечен. В тона се усеща лека приповдигнатост в описанията на всекидневните грижи, липсва натякването за това колко е тежък животът в лагера. Именно оттам идва и силното художествено въздействие на книгата. В своя изчистен минимализъм, Солженицин се наема с прости думи да опише един ден на своя герой, оставяйки място за спекулации и изстрелвайки всъщност един куршум в сърцето на режима, откъдето в крайна сметка ще се отвори кървящата рана на съмнението, която така и няма да зарасне.

Варлаам Шаламов, авторът на „Колимски разкази“, пише прочувствено писмо до Солженицин, в което признава, че не е спал два дни след прочитането на повестта, но има някои забележки за описанието на условията, в които живеят лагерниците. Например котката, която си играела покрай лечебницата, според него щяла отдавна да бъде изядена, а лъжицата, с която се хранел Шухов, била излишна, тъй като храната била с такава консистенция, че зековете направо я изпивали от канчето. 

„Един ден на Иван Денисович“ не е толкова забавна като „Записки от мъртвия дом” на Достоевски. За съвременния читател книгата може да се стори суховата в своята обстоятелственост, за по-младите езикът може да е неразбираем, не поради претенция, а поради съвсем естественото отдалечаване от този свят, останал в спомените на по-старите. Но ако между Русия и България има паралел, непрестанно влияние и приемственост, то до голяма степен „Един ден на Иван Денисович“ може да бъде и книга от нашето минало.

Когато излиза, тиражът от 96 000 екземпляра на сп. „Новый мир” се разпродава светкавично, а името на Александър Солженицин излиза на световната сцена. Рядко автор е успявал с толкова малко думи да преобърне толкова много човешки представи. За кратко време повестта шокира руската общественост, тъй като до този момент не е била публикувана толкова директна картина на сталинския режим. Въпреки позволението да бъде отпечатана „Един ден на Иван Денисович“, Солженицин трябва да напусне страната четири години след като получава Нобелова награда за литература. По-късно някои негови последователи се разочароват от националистическите му писания като „Как да устроим Русия“, пропити с наивен захлас по една отминала утопия, изградена върху представата за „Русия от миналото, за чистотата на руското“[2].

Но късният Солженицин не може да заличи ранния и „Един ден на Иван Денисович“ все още не е забравена. Дори след появата на монолитния „Архипелаг ГУЛАГ“, където личната съдба е разкъсана и разпръсната в огромния мащаб на трагедията, кратката повест за обикновените мечти и надежди на един руски мужик остава запомнена като тихата буря, разклатила основите на авторитарната власт. Може би винаги голямото зло е обречено да се препъва в малкия жест добрина.

„Почна той да яде. Първо, чорбицата, направо си я излочи. Разлива се горещото, разнася се по тялото му – тръпки го побиха от сладост. Екстра! Ей ти я тебе минутката, зарад която и живее зекът!
В тоя момент нищо не му пречи. Нито че присъдата му е дълга, нито че денят е дълъг, нито че неделя пак няма да има. Сега си мисли: ще издеяним някак! Всичко ще се издеяни, да ще Господ, ще му дойде краят!“

За съжаление, въпреки огромното влияние, което оказва върху представите на света за комунистическия режим, една книга не е достатъчна да промени живота в страните, които заразата вече е обхванала. Защото преди всичко това се оказва зараза, чийто корен е лъжата, и за да има истинска промяна, е необходимо да се удари именно в корена. В своя текст „Да не живеем в лъжа“, Солженицин пише: „Не се зовем, не сме съзрели да излезем на площада и да извикаме гръмко истината, да изречем на глас това, което мислим – не бива, опасно е. Нека поне откажем да говорим туй, което не мислим.“[3] И в това смирено начало може би се състои пътят към светлината.

[1] Сп. „Култура“, бр. 04, година LXII, декември 2018 г.
[2] Пак там.
[3] Пак там.

Мартин Касабов е роден и живее в Пловдив. Работи като книжар, пише кратки разкази, публикувани в списание „Страница“, и рецензии за кино и литература за периодични издания и сайтове с културна насоченост.
Предишна статияОстровът
на Европа
Следваща статияРомео и Жулиета