Както миналата година, така и сега нека първо напомня: това не са моите книги на 2024, това са книгите на моята маса, в чийто тематичен център тази година стоят историята и политиката на СССР и Русия. Тръгваме обаче от Италия.
В края на лятото във Флоренция отново, след повече от двайсет години, отидох да видя скулптурите на Микеланджело в Капелите на Медичите. Вече не помня как съм възприел монументалните фигури преди двайсет години, но това, което ме порази и заинтригува най-много сега, бяха онези сякаш недовършени детайли, позволяващи на зрителя да наблюдава как ръката или кракът просто излиза от мрамора. Невероятен ефект! – водещ от длетото на Микеланджело директно до модерното изкуство. И тук възникна, мисля, логичният въпрос: дали този ефект е бил търсен, или скулптурите просто са останали недовършени, каквито са и някои други? Отговорът намерих в книгата на Виторио Згарби „Микеланджело: шум и страх“ (Vittorio Sgarbi, Michelangelo. Rumore e paura). Според професор Згарби, може би най-известният италиански историк на изкуството: „Тези творби не са недовършени, защото художникът не е успял да ги завърши, а защото е спрял, решавайки, че е изразил всичко, макар и въздържайки се от формалното изпълнение на произведението. Тази техника той прилага в редица свои работи“. С други думи: идеята, казва ни Микеланджело, е по-силна от своята обвивка.
*
„За успеха на нашата безнадеждна кауза“ е бил традиционният тост на съветските дисиденти, дискутиращи около кухненските маси, който американският историк Бенджамин Нейтанс взема за заглавие на своята монументална история на дисидентското движение в СССР (Benjamin Nathans, To the Success of Our Hopeless Cause: The Many Lives of the Soviet Dissident Movement). Противно на разпространеното мнение, дисидентите не са били антикомунисти, а напротив (както авторът неведнъж подчертава) съветски хора, деца на съветската система, които не са искали смяна на властта, а само спазване на буквата на закона. „Граждани, уважавайте своята конституция“ е пишело на лозунга, който един от първите дисиденти, Александър Волпин (син на Сергей Есенин), развява пред Кремъл, за което бива вкаран в психиатрията. Тази форма на легализъм и отказът от организирана съпротива оправдават донякъде твърдението на Нейтанс, че те не са се интересували от политика, а само от утвърждаване на човешките права.
Авторът поставя под въпрос мнението, че дисидентите са били наследници на радикалните традиции на дореволюционната руска интелигенция, като подчертава, че те не са се стремели да просвещават, камо ли да радикализират широките маси и изобщо са избягвали „отиване при народа“. От своя страна „народът“ е реагирал с неразбиране до неодобрение на акциите на дисидентите, чиято историческа роля Нейтанс не отрича, но без да ги величае. С разпадането на СССР (а заедно с него и на съветската интелигенция, чийто клон са те) дисидентите изчезнаха от историческата сцена. Към 2013, информира Нейтанс, по-малко от един на всеки петима руснаци, анкетирани от независима агенция, е можел да разпознае имената на някои дисиденти.
*
Владислав Зубок „Крах: разпадането на Съветския съюз“ (Vladislav M. Zubok, Collapse: The Fall of the Soviet Union). Съдейки по отзивите и коментарите, това е най-меродавното засега изследване на причините за срива на СССР, в чийто фокус логично стои Михаил Горбачов. „В тази книга аз се опитвам да се освободя от преобладаващия наратив, че сривът на СССР е бил неизбежен – наратив, създаден на Запад и в антикомунистическите кръгове вътре в страната“, пише руският историк, преподаващ в London School of Economics. В тази светлина той отделя основно място на драматичното икономическо и финансово състояние на СССР през 1989–91. Останах изненадан до каква степен през тези години дискусиите в управляващите среди са били доминирани само от една тема: пари, пари и пак пари. Липсата на финансов ресурс и бездействието на Горбачов теглят страната все повече към дъното.
Това, което Горбачов е трябвало да направи, смята Зубок, е да концентрира политическата власт в собствените си ръце, за да осъществи болезнени, но необходими реформи. „Вместо да ходи по конгреси, да свиква съвети и да се занимава с Ленин, Горбачов можеше да назначи управляваща икономическа хунта с извънредни права“. Икономистите са били на разположение да му дадат необходимите съвети. Той не се сблъсква и със силна опозиция от страна на партийните лидери. „Той можеше да продължи с ясна цел, като дори използва сила, ако беше необходимо, за да задържи държавния кораб в правилния курс“.
Централно място в историята на Зубок заема също Америка, от която Кремъл очаква спасение. Съветските, а впоследствие и руските реформатори са гледали с възхищение към САЩ, разчитайки на одобрение, признание и най-вече икономическа подкрепа за провеждане на реформите. „Само че Белият дом продължи да преследва краткосрочната си визия като победител в Студената война, и не само отказа да предостави крайно необходимите кредити, но и саботира усилията на Москва да се присъедини към МВФ“. Въпреки че Буш изповядва лоялност към Горбачов, някои влиятелни фигури във Вашингтон са смятали, че разпадането на Съветския съюз е в национален интерес на САЩ. „Забележително е колко недалновидно и предпазливо беше американското ръководство в използването на огромната си „мека сила“, казва Зубок.
Като критикува САЩ за всъщност основателното им желание да доведат стария си противник до гроба, Зубок не се опитва да оправдае Москва за многобройните ѝ грешки и злополуки. Дали един реформиран Съветски съюз, държан на повърхността от спасителния пояс на американските пари, щеше са стане партньор на Вашингтон в изграждането на свободен и демократичен свят? „Като се има предвид забележителната устойчивост на сталинистките и квазиимпериалистическите нотки в руския политически дискурс, трудно е да виним Буш, че не е проявил въображение в политическия си избор“, заключава авторът.
Накрая най-добрият пророк се оказва философът Александър Зиновиев, който в един момент се намесва в разказа на Зубок и заявява: „Елцин ще убие СССР, а Западът ще го аплодира. След няколко години обаче руското общество ще се върне към авторитаризма, а хората ще изпитват носталгия по „златния век“ на Брежнев“.
Който се интересува от следвоенната история на СССР, ще остане удовлетворен и от „Провалената империя: Съветският съюз от Сталин до Горбачов“ – единствената книга на Зубок, издадена на български.
*
„Кой носи отговорност за хуманитарната трагедия в Украйна, за смъртта на хиляди украинци, цивилни и войници, и за принудителното мобилизиране на стотици хиляди украинци? Кой носи отговорност за разрушените украински домове и предприятия, както и за бежанската криза, която сега се добави към онази от Близкия изток? Кой носи отговорност за смъртта на хиляди млади хора, служещи в руската армия, повечето от които, подобно на украинските си връстници, несъмнено вярват, че воюват, защитавайки своя народ и семейства? Кой носи отговорност за продължаващата вреда, нанасяна на икономиките и гражданите на Европа и Съединените щати? Кой ще носи отговорност, ако загубите в земеделието доведат до глад в Африка, континент, който е силно зависим от вноса на зърно от Украйна и Русия? И накрая, кой ще носи отговорност, ако войната в Украйна прерасне в размяна на ядрени удари, последвана от пълномащабна ядрена война?
В непосредствен смисъл отговорът на всички тези въпроси е прост: Путин е отговорен. Той започна войната и заедно със своите военни стратези ръководи нейния ход. Той не трябваше да разпалва война. Такива са фактите. Само че фактите трябва да се тълкуват с позоваване на други факти, включително на онези, които отдавна изчезнаха от заглавията на вестниците, или изобщо не са били там. Ако се подходи така, става ясно, че политиците в Америка и Европа носят значителна отговорност за тази война“.
В този пасаж се съдържа in nuce тезата, която американският политолог Бенджамин Абелоу развива в своята неголяма книга „Как Западът провокира войната в Украйна“ (Benjamin Abelow, How the West Brought War to Ukraine). Авторът гледа под повърхността на събитията и тяхното политически правоверно тълкуване, като се въздържа от оценки и оставя фактите да говорят сами за себе си. Абелоу представя предисторията на украинската война като хроника на необмислени решения и провокации от страна на Запада. Не е трудно да се предвиди, че неговият прочит на събитията, с ясното разграничение между предисторията и самата война, ще предизвика смесени реакции. Книгата е издадена на всички големи европейски езици, скоро предстои излизането ѝ и на български.
Стоян Гяуров е завършил английска филология в Софийския университет. Работил е като журналист в БНР и „Дойче Веле“. Преводач от немски, английски и италиански език. През 2018 г. получава награда за ярки постижения на Съюза на преводачите в България за превода от немски на книгата „Емигрантите. Четири дълги разказа“ от В. Г. Зебалд. Автор на книгата „Платон, прасето и последният буржоа“ (2012).
