Начало Идеи Гледна точка Книги на тавана
Гледна точка

Книги на тавана

2059

Селски фрагменти VІІІ

В чест на 24 май, нека винаги ни вдъхновява

Вкъщи винаги се е четяло. Което на село не е твърде обичайно. Хайде, зимата иди-дойди: снегът е затрупал, печката бумти, грижата е само да се носят дървата, да се нахрани стоката, да се разрине пъртина, ако много е наваляло. През другото време кеф ти карти играй, кеф ти телевизор гледай, кеф ти книга чети. Или вино пий, все тая! Единственият телевизионен канал обаче (не 24-часов) не предлагаше кой знае какви атракции, то и затова я чакахме Новата година с такъв мерак – заради по-различната, свежа и разнообразна програма. Докато литературата, книгите са си винаги свежи и разнообразни за всеки читател, бил той новоизпечен, или не. Ала четенето си иска време, а в другите сезони – пролет, лято, есен, то си беше кът; все нещо трябва да се трудиш – нивите да се изорат, лехите да се оформят, да се засадят, лозето да се изреже и прекопае, сеното да се събира… Няма край селската работа, няма…

Не стигаше това, но и парите бяха дефицит, та се налагаше двамата ми родители – учители по професия, да заработват през лятото по планинските мери, където баща ми косеше, а майка ми пластеше. Това скромно печалбарство беше популярно в Бързия, нещо като вътрешно гастарбайтерство. Едни комшии дълги години заработваха в Трънско, а след като се върнаха, леля Пенка твърдеше, че това било най-хубавото ѝ време. Не че са се заривали от пари, но и тия малки суми си бяха помощ. Нашите ходеха оттатък Балкана в Годечко за по месец-два всяко лято (връщаха се в събота и неделя), където имаше ширнали се ливади, които нямаше как да се окосят с машини – нагоре-надолу разни каменисти денивелации, храсти, бабуни, неравности грапави и първобитни – на такъв терен ръчната коса се справя най-добре. За Годечко трябваше открит лист – селата Комщица, Смолча и Бърля бяха току до сръбската граница, а в онова пристегнато мнително време, когато властта всекиго гледаше с подозрение, че е мераклия да драсне на Запад, ти трябваше специален документ – споменатия открит лист – за да имаш право да пребиваваш там. Хлопане по разни врати, характеристики, уверения – социалистическата бюрокрация еша си нямаше (днешната демократическа продължава да е нейна достойна наследница). След сдобиването със заветния лист родителите ми приготвяха багажа (в знаменитите някогашни меки средно големи чанти табсо), даваха ни наставления с брат ми да гледаме стоката, да я изкарваме навреме, да ходим за шума в гората и рано-рано в понеделник, още в 4.30 сутринта, поемаха. В табсото и на двамата винаги имаше по някоя книга.

Книгите си ги разменяха, но четяха различно. Майка ми обичаше на леглото, държи я в ръцете си подпряна на гърдите ѝ – задълбочена, понякога така потъваше, че минаваше време, докато се усети, че някой я вика и иска нещо от нея. Баща ми четеше на масата: книгата разгъната пред него, с очилата, не откъсва поглед. С такива примери за мен нямаше друг вариант – станах и аз читател и честно казано, повече се идентифицирам като такъв, отколкото като пишещ. Писането идва с четенето, закономерно е. А аз чета от дребосък и то безразборно. Най обичах да се качвам на тавана: там бяха струпани на купчини книги от дядо ми Димитър, свещеника, сред които нямаше само богослужебни и религиозни, ами и художествени. Сред тях открих едно старо, много старо издание на „Островът на съкровищата“, имаше книги на Гьоте (дядо ми май много го е обичал, след като кръщава средния си син Фауст, когото, за жалост, не познавам – умира твърде млад), на Толстой, на Виктор Юго и други автори, непознати. Някъде по-късно разбрах, че дядо – бидейки основател на кооперацията в Бързия преди 9-и, освен взаимопомощ, предлагал и книги. Не съм сигурен колко са били тези, дето са се възползвали, но за мен таванът беше най-неподправен „остров на съкровищата“. Губех се там с часове, брат ми наскоро ми припомни как ме търсели веднъж едва ли не под дърво и камък, без да се сетят, че съм горе – стреснат, трогнат, очарован. И – прехласнат от това богатство, ровя из книгите и чета като изоглавен ту това, ту онова…

Родителите ми не се бъркаха в избора на четиво, майка ми само държеше да си изпълнявам задължителния списък. Но покрай него – още много заглавия. Казвал съм го много пъти, но я обичам тази история за „Двадесет години по-късно“, втората част на „Тримата мускетари“ – книгата, която не само ме направи читател, но и ми откри този толкова вълнуващ и завладяващ  свят на художествената литература. Влизам в мъничката селска библиотечка (ако при социализма имаше нещо хубаво, това бяха библиотеките във всяко село; и си мисля сега: дали това не е, понеже Бащицата на народите Йосиф Висарионович е пописвал?; и друга чуденка: дали пък – ако Хитлер се беше задържал на власт, във всяко село нямаше да има художествена галерия, след като се е смятал за художник?) – тясна, стелажите те притискат, бъркам из тях, попада ми книга с изтъркана виненочервена корица, вземам я и се забравям… „Двадесет години по-късно“ е за мен незабравима книга, нещо като начало и то добро начало. Но много още са незабравимите книги: разбира се, „Островът на съкровищата“, други романи на Александър Дюма-баща (подлъган от него посегнах и към „Дамата с камелиите“ на сина му, ама не ми хареса), „Приключенията на Чипоноско“ – една според мен от най-хубавите български детски книжки, „Приключенията на Незнайко“, Ян Бибиян, Весел Патиланчо, Тошко Африкански, Лиско… По-късно „Синовете на Великата мечка“, „Винету“, „Последният мохикан“, „Конникът без глава“ и „Квартеронката“, книгите на Жул Верн… Е, не ме отминаха партизанските и останалите идеологически подковани четива: „Овчарчето Калитко“, „Героите на Белица“, „Митко Палаузов“, „Най-младият син на партията“, „Произшествие на тихата улица“… Но повече си падах по историческите, по едно време бях влюбен в Хенрик Сенкевич заради „Кръстоносци“ и „Камо грядеши“; нашите: „Мехмед Синап“, „Хайдутин майка не храни“, „Белият дявол“, „Зеленият граф“, „Летопис на смутното време“ – според мен най-хубавият роман на Вера Мутафчиева… „Спартак“ на Рафаело Джованьоли, „Сърце“ на Едмондо де Амичис, „Петър І“ на Алексей Толстой, биографии на Наполеон, Климент Охридски, Кромуел и Робеспиер… Няма да забравя и шпионските, но не толкова тези на Богомил Райнов, колкото на Андрей Гуляшки – „Срещу 007“ например. Авакум Захов така ме бе вдъхновил, че по едно време съвсем сериозно си мислех да стана таен агент, пу-пу! Един приятел дори ме разубеждаваше: „Че какъв агент ще си, нали, ако трябва да ме арестуваш, как ще го причиниш на приятеля си?“. Слава Богу, не ми се е налагало никого да арестувам, но пък разговорите за книги – постоянни…

Много си падахме по „Остров Тамбукту“. И името интересно, и приключенията безчет, и героите храбри. Спорехме за „Когато човекът не беше“ – струваше ни се малко странно това сгъстено време, което описваше Димитър Ангелов – вече бяхме учили и история, и биология и някак не ни се връзваше така скоростно да става еволюцията. По-късно вече обсъждахме по-сериозни автори – Достоевски, Димитър Талев, Екзюпери, Балзак, Томас Ман… Бях луднал по един азербайджанец, Анар, повтарях негови думи, които и днес ми се струват верни: „Ако човек във всичко дири смисъл, самият живот ще изгуби смисъл“. Лермонтов също ми беше любим, в „Герой на нашето време“ и Печорин направо се кълнях въпреки скептицизма на приятелите ми – много изкуствени им се виждаха. Книгите ми влияеха – младо съзнание, неукрепнало: в „Кралица Марго“ на Дюма-баща прочетох, че любовникът ѝ Ла Мол имал интересна походка – лявата ръка плътно прилепнала към тялото и неподвижна, дясната – широко размахвана, невъздържана. Взех да го имитирам, но едни девойки ми се присмяха и аз – засрамен и обиден, спрях. Пуберска ми работа! Не ме отминаха и западните левичари, които превеждаха на кило: Андре Стил, Луи Арагон, Жоржи Амаду, Гюнтер Валраф, Джани Родари… Съветските: „Как се каляваше стоманата“, „Ходене по мъките“, „Млада гвардия“, „Угрюм река“, „Хората не се раждат войници“, „ТАСС е упълномощена да заяви“… Дори „Цимент“ съм чел. Но и много съм пропускал: когато влязох в Университета, колегите бяха се побъркали по Камю и „Митът за Сизиф“, а аз мълчах гузно и позорно – нямах представа за какво и кого говорят. Но пък бързо наваксах. Наваксвам и до днес – стръвно, с хъс, неуморно… Лакомо.

Жоржи Амаду казва в „Габриела, карамфил и канела“, мисля, едни думи, които на младини се утрепвахме да цитираме: „Човек не може да спи с всички красиви жени на света, но пък е длъжен да опита“. За себе си това изречение перифразирам така: „Човек не може да прочете всички хубави книги на света, но пък е длъжен да опита“.

Е, аз опитвам и досега…       

Митко Новков (1961), роден в с. Бързия, общ. Берковица. Завършил Софийския университет „Свети Климент Охридски”, специалност психология, втора специалност философия. Доктор на Факултета по журналистика и масова комуникация на същия университет. Автор на 6 книги, на множество публикации във всекидневния и специализирания културен печат. Бил е директор на Програма „Христо Ботев” на БНР. Носител на няколко национални награди, между които „Паница” за медиен анализ (2003) и „Христо Г. Данов” за представяне на българската литература (2016).

Свързани статии

Още от автора