Начало Книги Изборът Книжарницата в Алжир
Изборът

Книжарницата в Алжир

Каутер Адими
25.07.2023
2598

Откъс от изданието на „Кръг“, преводът от френски е на Гриша Атанасов, корицата – на Виктория Видевска

Град Алжир крие безброй истории: тъжни и вдъхновяващи, трагични, но и героични. Една от тези истински приказки – красива, ала забравена, разказва романът „Книжарницата в Алжир“ на младата писателка Каутер Адими. Той е сред номинираните за наградата Гонкур през 2017 г. и вече е преведен на повече от десет езика.

Романът ни води из стръмните улици на Алжир от 30-те години до наши дни. Той разкрива част от богатата история и култура на африканската страна, като умело я преплита с живота на една действителна личност – юноша, който няма друго, освен големи мечти. И тъй като съдбата обича смелите, Едмон Шарло (1915–2004) се възползва от нейното благоволение. Младият мъж копнее за книжарница, в която се продават нови и стари книги, която не е просто магазин, а място за срещи и четене, отворено за читатели и писатели от всички страни от Средиземноморието. И успява. Книжарницата му „Истински богатства“, макар да заема тясно помещение от четири на седем метра, се превръща в център на неговото издателство. Шарло привлича и издава някои от големите писатели на своето време: Жан Жионо, Еманюел Роблес, Андре Жид, Гарсия Лорка и много други. Издава и първите творби на Албер Камю, с когото са приятели. Емблематичният книжар се среща и с Антоан дьо Сент-Екзюпери, но не успява да го убеди да издаде „Малкият принц“.

И в живота, и в книгата Едмон Шарло е авантюрист, тръгнал от нищото, с когото парижките издателства си съперничат. Той преживява безброй нещастия в името на своята мисия – литература, която лекува и обединява. Романът на Каутер Адими е в две части – едната отпраща към миналото, а другата към настоящето. През 2017 г. делото на Шарло вече е забравено, а неговата книжарница е купена от бизнесмен, който възнамерява да я превърне в магазин за понички. „Книжарницата в Алжир“ е роман за истински важните неща в живота, за лекотата, с която ги губим, но и за неоспоримото им и неизбежно място в историята и в паметта на хората.

Каутер Адими (р. 1986) е алжирско-френска писателка, която прекарва голяма част от живота си във Франция. Учи съвременна литература и управление на човешките ресурси. Авторка е на няколко романа, най-известният от които е бестселърът „Книжарницата в Алжир“.

„Книжарницата в Алжир“, Каутер Адими, превод от френски Гриша Атанасов, издателство „Кръг“, 2023 г.

ГРАД АЛЖИР, 2017 Г.

Веднага щом пристигнете в Алжир, ще тряб­ва да поемете по стръмните улици, да се изкач­вате и спускате по тях. Ще се натъкнете на многолюдната „Дидуш Мурад“, пресечена от многобройни по-малки улички, сякаш от сто­тици истории, на няколко крачки от моста, споделян от самоубийци и влюбени.

Да слезете отново надолу, далеч от кафене­тата и бистрата, магазините за дрехи, зелен­чуковите пазари, бързо, без да спирате, да зави­ете наляво, да се усмихнете на стария цветар, да се облегнете за миг на стогодишна палма, да не повярвате на полицая, който твърди, че е забранено, да се затичате след някой щиглец с хлапетата и да се озовете на площад „Емир Абделкадер“. Може би ще пропуснете Milk Bar[1], защото надписът на наскоро ремонтираната фасада едва се чете на дневна светлина – поч­ти бялото синьо на небето и ослепителното слънце размазват буквите. Ще видите деца, които се катерят по постамента на статуя­та на емир Абделкадер[2], усмихват се широко, позират на родителите си, а те ги снимат и бързат да ги публикуват в социалните мрежи. Някакъв мъж ще пуши на прага на къщата, до­като чете вестник. Ще трябва да го поздра­вите и да си размените няколко любезности, преди да тръгнете назад, без да пропуснете да хвърлите поглед настрани: искрящото сребристо море, викът на чайките, още синьо, почти бяло. Ще трябва да следвате небето, да забравите сградите в стил барон Осман и да минете покрай „Аеро Хабитат“, тази бетон­на греда над града.

Ще бъдете сами, защото трябва да сте сами, за да се изгубите и да видите всичко. Има градове, и този е един от тях, в които всяка компания е бреме. В тях се скиташ наоколо, сякаш се луташ, с ръце в джобовете, със свито сърце.

Ще се изкачвате по улиците, ще бутате тежките дървени порти, които никога не се заключват, ще докосвате вдлъбнатините по стените, оставени от куршуми, покосили син­дикалисти, художници, войници, учители, не­известни, деца. Векове наред слънцето изгрява над терасите на Алжир и векове наред ние уби­ваме на същите тези тераси.

Отделете време да седнете на някое стъпа­ло в Касба[3]. Послушайте младите музиканти, които свирят на банджо, опитайте се да си представите старите жени зад затворените прозорци, наблюдавайте децата, които си иг­раят с котка с отрязана опашка. И синьото над главите ви и в краката ви, небесното си­ньо, което се влива в морското синьо, петрол­но петно, простиращо се до безкрайност. Кое­то вече не виждаме, макар че поетите искат да ни убедят, че небето и морето са палитра от цветове, готови да бъдат украсени с розо­во, жълто, черно.

Забравете, че пътищата са напоени с черве­но, че това червено не е отмито и че всеки ден стъпките ни потъват в него малко повече. На разсъмване, когато колите все още не са пре­взели всички улици на града, ние можем да чуем далечния тътен на бомбите.

Но вие, вие ще тръгнете по алеите, които се отправят към слънцето, нали? Накрая ще стигнете до улица „Хамани“, бивша улица „Ша­рас“. Ще потърсите 2Б, но ще ви бъде трудно да го откриете, защото някои номера вече не съществуват. Ще се натъкнете на надпис на витрина: „Човек, който чете, струва колкото двама“. Ще се сблъскате с историята – с голя­мата, онази, която преобръща света, но и с малката, на един човек, Едмон Шарло, който през 1936-а, на двайсет и една, отвори заемна­та книжарница „Истински богатства“.

1.
Сутринта на последния ден. Нощта се е оттеглила, тревожна. Въздухът е по-плътен, слънцето е по-сиво, градът е по-грозен. Небе­то е натежало с едри облаци. Уличните котки са нащрек, с наострени уши. Утрото на по­следния ден е като ден на срама. По-малко сме­лите от нас ускоряват крачка, дават си вид, че не разбират нищо. Родителите влачат из­търсачетата си за ръка, а те се запъват, лю­бопитни.

В началото на улица „Хамани“, бивша улица „Шарас“, цареше пълна тишина. Рядкост е та­кова спокойствие в град като Алжир, винаги развълнуван и шумен, вечно вибриращ, оплак­ващ се, стенещ. Сетне тишината се пръсна, когато някакви мъже спуснаха решетката пред витрината на книжарница „Истински богатства“. О, това не беше книжарница от деветдесетте години и от момента, в кой­то алжирската държава я бе отнела от мадам Шарло, снахата на бившия собственик. Беше просто някакъв придатък към Националната библиотека на Алжир. Място без име, пред ко­ето минувачите рядко се спират. Но ние все пак продължавахме да я наричаме книжарница „Истински богатства“, както дълго продължавахме да казваме улица „Шарас“ вместо улица „Хамани“. Ние сме жителите на този град и па­метта ни е съвкупност от нашите истории.

„Осемдесет години се съпротивлява!“, за­писва в бележник с черни корици млад, нахъсан журналист, изпратен на мястото на събити­ето. Той има очи на подмазвач, мислим си ние, а това не ни успокоява. Тази книжарница заслу­жава нещо по-добро от това момче, което от­далеч мирише на кариерист. „Малко хора, тъж­но небе, тъжен град, тъжна желязна завеса над книгите“, добавя той в бележника си, преди да размисли и да зачеркне „тъжния град“. Замисля се и лицето му се смръщва почти болезнено. Той тепърва навлиза в професията. Баща му, собственик на голяма компания за пластмаси, се е спазарил с главния редактор – ще наеме сина му в замяна на закупуване на рекламно прос­транство. От прозорците си проследяваме с поглед този несръчен журналист. „Вклинена между пицария и магазин за хранителни стоки е бившата книжарница „Истински богатства“, някога посещавана от прочути писатели.“ Той дъвче химикалката си и драска в полето. „(Еди­ният е Камю, но кои са другите, чиито сним­ки са закачени в книжарницата? Едмон Шарло, Жан Сенак, Жул Роа, Жан Амруш, Химуд Брахи­ми, Макс-Пол Фуше, Совьор Галиеро, Еманюел Роблес… Нямам представа. Да проуча.) Отвън, на малкото стъпало, където младият Албер Камю е сядал, за да поправя ръкописите си, е поставено растение. Никой не си и помисля да го махне. Последният оцелял (или последни­ят свидетел?). Тази книжарница/библиотека е била поддържана отлично – красивата ù остъклена фасада свети с хиляди светлини (да проверя дали „свети с хиляди светлини“ е кли­ше).“ Той слага удивителна и продължава на реда: „Министерството на културата отказа да отговори на въпросите ни. Защо се продава общинска библиотека на частен купувач? Ни­кой ли не се притеснява, че вече не можем да четем и да се образоваме? Човек, който чете, струва колкото двама. Така пише на френски и арабски на стъклената витрина на книжар­ницата, но човек, който не чете, не струва нищо“. Той зачерква последното изречение и продължава: „В тези времена на икономическа криза държавата смята за уместно да прода­ва такива места на кандидатите, предложили най-висока цена. Години наред тя прахосваше парите от петрола, а сега министрите кре­щят: „има криза“, „нямаме избор“, „това не е важно, народът има нужда от хляб, а не от кни­ги, дайте да продадем библиотеките, книжар­ниците“. Държавата разпродава културата, за да строи джамии на всеки ъгъл! Имаше време, когато книгите бяха толкова ценни, че гледахме на тях с уважение, обещавахме ги на деца­та, подарявахме ги на любимите си!“. Доволен от черновата на статията си, журналистът си тръгва с черния бележник в ръка, с химикал­ка в джоба, без да погледне Абдала, служителя по заемането на „Истински богатства“, ко­гото наричаме книжар. Последният е сам на тротоара на улица „Шарас“. Висок е почти два метра и въпреки че му се налага да се подпира на бастун, си остава внушителен. Облечен е в синя риза и сиви панталони. На раменете му е наметнат бял чаршаф от дебел египетски памук, чист, макар и леко пожълтял. Лицето на мъжа е набръчкано, тенът му е блед, уста­та му е добре очертана. Не казва нищо. Само се взира в голямата витрина с огромните си проницателни черни очи. Той е мълчаливият Абдала, човек, изпълнен с гордост, израснал в Кабилия[4], във време и в страна, където не се говори за чувства. И все пак, ако журналистът си беше направил труда да го поразпита, ста­рецът може би щеше да му разкаже с дълбокия си, успокояващ глас какво означава това място за него и защо днес сърцето му е разбито. О, той нямаше да използва този израз „разбито сърце“, а щеше да употреби други думи. Щеше да предпочете емоции, оцветени от гнева, до­като увива плътно около себе си белия плат, с който никога не се разделя. Но журналистът вече е далеч. Той си подсвирква в редакцията и чука трескаво по клавиатурата си. Не осъзна­ва, че така дразни своите колеги, които си раз­менят многозначителни погледи.

Сивата светлина на зимното слънце едва ос­ветява улица „Хамани“, бивша улица „Шарас“. Търговците отварят магазините си, без да бързат, няма нищо спешно. Павилион за бельо, бакалия, ресторант, месарница, бръснарница, пицария, кафене… Поздравяваме Абдала с ким­ване или лек натиск върху ръката. Знаем как се чувства той. Кой не е преживявал последен ден тук? Деца пресичат улицата, без да се съобра­зяват с новоизрисуваните пешеходни пътеки, без да се притесняват от шофьорите на голе­мите френски, немски и японски коли – същин­ски международен парад, – които натискат клаксоните си. Гимназистите са с раници, за­обиколени от приятели, пушат, флиртуват. По-малките момчета са облечени в сини блузи, закопчани до врата, а момичетата – в розови престилки. Те си говорят шумно, смеят се, шу­шукат си. Един ученик се блъсва в Абдала и про­мърморва извинение, като вирва глава, за да се опита да срещне очите на този висок мъж, пре­ди да избяга при по-голямата си сестра, която му крещи да побърза, ако не иска шамар. „Вие, проклети хлапетии!“, крещи жена с голяма гла­ва и коса, вързана небрежно на тила. Въоръжена с метла и кофа със сива течност с мирис на хи­микал, тя търка тротоара. Едно от децата ù показва среден пръст. „Ще видиш ти“, отвръ­ща тя и плисва кофата с мръсна вода към него. Детето се опитва да я избегне, но въпреки това крачолите на бежовите му памучни пан­талони са изпръскани. То изкрещява заплаши­телно: „Ще кажа на майка ми!“, и побягва към училището. Улицата отново е тиха, странно притъмняла. Търговците вдигат тревожно погледи към небето. Не сме свикнали с липсата на слънчева светлина. „Зимата ще е тежка, ще отнесе със себе си много бедняци“, казва Муса, управителят на пицарията, съсед на „Истин­ски богатства“. Той е известен в целия квартал с щедростта си и рожденото петно във фор­мата на африканския континент на лицето…

[1] Прочуто кафене в Алжир, взривено през 1956 г. Атен­татът, при който загиват три жени, а мнозина са ра­нени, е част от Алжирската война за независимост и е извършен от Зохра Дриф – адвокатка, муджахидин, член на Фронта за национално освобождение (ФНО), ­а след независимостта и политик. Тя е приета за на­ционален герой и оправдава своите действия с пре­дизвикването на международен интерес към ситуа­цията в Алжир. – Бел. ред.
[2] Абделкадер ел Хасани ел Джазаири (1808–1883) – последният емир на Алжир преди завладяването от Франция. Той успява да обедини много арабски и берберски племена в битката срещу френската инвазия. Като суфи проявява последователност в зачитането на човешките права и уважението към другите религии. – Бел. ред.
[3] Крепост в заградената част на града (араб.). В Алжир така се нарича цитаделата и старият град около нея. – Бел. ред.
[4] Историко-географска област в Североизточен Алжир с излаз на Средиземноморското крайбрежие. – Бел. ред.

Каутер Адими
25.07.2023

Свързани статии