0
1818

Книжният апостол

Печатницата на Хр. Г. Данов в Пловдив

„Родолюбецът“, Димитър Мантов, второ издание, издателство „Хермес“, 2022 г.

„Ученолюбив и кротък момък, от него превратности не могат да се очакват“ – така  Найден Геров описва своя ученик Христо от Клисура, без да подозира че будното клисурче след няколко години вече ще е помощник-учител, ще основе първото класно училище в родния си град, ще преподава редом до учителя си и ще извърви просветния си и просветителски път до личността, поставила началото на организираното книгоиздаване в България.

В романизираната биография на Христо Г. Данов – „Родолюбецът“, четем малко известни факти за този велик възрожденец: педагогически реформатор, анонимен приятел на подготовката на Априлското въстание, спасител на Бунарджика от царските апетити за дворец там, пловдивски кмет без заплата.     

Решаващо за съдбата на големия български просветител се оказва описанието на Найден Геров за детското любопитство – „ученолюбива светлина“. Чувайки този израз, Христо се омайва от звучността му и не спира да търси ученолюбивата светлина. Всъщност целият му посветен живот е непрекъснат разговор с нея, разширяване на хоризонтите ѝ, сгъстяването ѝ в душите на безкнижните робски деца.  

Много силна сцена в книгата е епизод от учителската дейност на Христо Г. Данов в Перущица, където един ден след часовете сваля на по-будните ученици калпаците от овча кожа, за да им се видят чембасите.

– Слушайте, деца – започна Христо, – турски обичай е да се правят пленици по главите, защото само турците носят голи глави като кратуни и на върха с чембас, оплетен на пленици. Затова, особено за български ученици, е неприлично да се носят така. Помолете родителите си да ви отрежат плениците и занапред нека не ви бръснат вече. Като ви пораснат косите, ще заприличате на истински български ученици!

– Слушаме, учителю любезни – отвърна пръв Джоджо, синът на Мито Тилев.

– Слушаме, учителю любезни – отвърнаха и останалите момчета така, както ги бе учил Христо да отговарят на поръките му.

Подстригването на чембасите се превръща в символичен акт на отхвърляне на робския манталитет, изместване на погледа към българските корени, към родовите истории, към крепежа на дързостта да мислиш другояче. И в действителност „побългаряването“ на децата се оказва тиха революция със силно локален характер, но достатъчно силна да обобщи решението на всички родители, че учителят Данов има свободата да „променя образ“ у децата им.  

Постепепно той променя образа не само на българския ученик, но и на българския учител, на българското училище, на българския език. С малки, но убедителни стъпки, постоянни крачки, с нестихващ ход, насочен винаги към онази ученолюбива светлина. Христо Г. Данов отменя боя като педагогически метод:

Децата уплашено се взираха в новия учител. Очакваха да разберат към кое той има най-голямо предпочитание – пръчката или бастуна. Учителите, които често се сменяха, комай се различаваха само по начините за налагане на наказания. Иначе – все същите трудни за произнасяне църковнославянски слова и изрази, които трябва да наизустяваш, без да разбираш…

Новият учител най-напред разпита всички – кой как се казва, от колко време идва на училище.

Уроците, които започна да преподава, бяха като продължение на тия разговори. Децата не смееха да шукнат, попиваха всяка дума на младия учител.

Вечер вкъщи стрелчани имаха за какво да приказват. Чудеха се как тъй без бой и без дърпане на ушите синовете им ще се научат да четат и пишат. И един по един взеха да наминават към училището.

Заедно с децата, ограмотява и родителите им, научава ги да четат, да се подписват. Непрекъснато настоява за изчистване на говора от турцизми и гърцизми, като първо заменя обръщението „даскале“ с „учителю“, а след това постопенно поправя път за категоричен пуризъм в родния език. Бори се с дивите нрави и грубия живот на българите, със суеверията им.

„Суеверие и мрак в ума!“ – повтаряше си Христо нечии слова, четени или чути от Найден Геров. Една отдавнашна мисъл изплува в съзнанието му: да съчини такава книга, да напише такива думи, че който ги прочете, изведнъж да заобича знанието и вече сам да се стреми към просвета.

С никого не бе говорил за това, защото когато разсъждаваше спокойно, разбираше наивността на такова едно дело, и все пак таеше в себе си решението за ненаписаната книга. Какво точно щеше да разкаже на хората и как ще е заглавието, той не знаеше. Виждаше обаче една светлосиня корица (този цвят много му бе харесал от няколко руски книги) и някъде горе написано с ръкописен шрифт:

                                                    Христо Г. Данов

Непременно щеше да има и инициала на бащиното му име, защото винаги и навсякъде той се чувстваше син на умрелия в далечния Анадол предприемчив клисурец.

Няма да е пресилено, ако кажем, че оттук нататък животът на Христо Г. Данов е една непрестанна и буквална комбинация от предпечатна подготовка и книгоразпространение: избиране и превод на текст, купуване на хартия, разполагане на думите върху нея, подвързването, и най-скъпото – пътят към читателя. Стига се дотам, че заради непрекъснатото четене Данов има (и) въображаеми срещи с книгите – мяркат му се страници, на които не може да разчете редовете, печатни неразбираеми думи. Вероятно страх от провал, вероятно от натрупаната умора – трудно се пробива път там, където преклонената главица не я сече сабя. А може би защото за всяка голяма промяна е нужна и доза лудост. Скоро цяла България е обхваната от книжарската мрежа на Христо Г. Данов: клонът в Русчук обслужва градовете и селата на север, а клонът във Велес – българите от Македония. Книги, учебници, карти, глобуси, планетарии, учебни пособия, кръстосват пътищата на страната и натрупват инвентара на пробуждането. Започват да наричат Данов „цяло министерство на просвещението“.

Книгата излиза в поредицата „Седемте хълма“ на издателство „Хермес“, която събира историческата памет на Пловдив.

Йорданка Белева е родена през 1977 г. в гр. Тервел. Завършва българска филология, а след това и библиотечен мениджмънт. Защитава докторат в областта на сравнителното библиотекознание, като изследва възможностите за единна информационна система между парламентарните библиотеки в Европа. В момента е експерт библиотекар в парламентарната библиотека. Автор е на стихосбирките „Пеньоари и ладии“, „Ѝ“, „Пропуснатият момент“, на сборниците с къси разкази „Надморската височина на любовта“, „Ключове“. Книгата ѝ с разкази „Кедер“ е номинирана за Книга на годината 2018 – награда „Хеликон“, и в категория проза за наградите на Литературен клуб „Перото“ при НДК. Разказът ѝ „Внукът на човекоядката“ е екранизиран от режисьорката Десислава Николова-Беседин, филмът спечели специалната награда на Международния фестивал Cinelibri 2019. Най-новата ѝ книга е сборникът с разкази „Таралежите излизат през нощта“ (2022).
Предишна статияВерсии за края на войната
Следваща статияНе слизай преди края!