0
1190

Българите

Книгата съдържа ценни материали за живота на българите до края на XIX век. Авторът, историкът Георги Г. Димитров, е очевидец на много от описаното, сам е обходил България. Той допълва своите впечатления с разкази на съвременници и техните архиви.

knqjestvo_bg_hrmВъпреки че ценните му исторически текстове са крадени, преписвани и цитирани от редица историци през годините и все пак успяват да запазят автентичността си, името на Димитров не е популярно и сведенията за живота му са оскъдни. Илюстративният материал в първата част на луксозното издание е от албума с творби на проф. Иван Мърквичка, издаден от Българската академия на науките през 1929 г.

Публикуваме предговора на Петър Величков и откъс от книгата.

„Княжество България” (в три части), част I, Георги Г. Димитров, ИК „Изток-Запад”, 2013, 24, 90 лв.

 

 

 

Забравеният Георги Димитров и незабравимите му книги

 

 

Изключително ценни материали из живота на българите са побрани в двата тома на „Княжество България“, а също и в „Страданията на българите и освобождението на България през 1877/78 година“ от Георги Димитров. Повече от век книгите му са познати предимно на специалистите. Името на този автор няма да откриете в българските енциклопедии.
Съдбата на „Княжество България“ е драматична, такава е ориста и на автора. Неотдавна открих кратко съобщение във в. „Вечерна поща“ от 10 юли 1906 г., от което се разбира как е умрял Г. Димитров. Той постъпва на 5 май с.г. в Александровската болница и на 24 с.м. предава Богу дух. Погребват го на болнични средства, защото се разорил от издаването на двата тома на „Княжество България“ и „Страданията на българите и освобождението на България през 1877/78 година“. Накрая некрологът завършва така: „Така загинват скромните ратници, които са жертвали живота си, за да издигнат пред света величието на своя народ.“
Димитров си пати, че е русофил. Той е роден около 1836 г. в Кюстендил, но идеята за съставянето и написването на „Княжество България“ му идва, когато е чиновник в Пловдив. На 27 април 1889 г. той започва тримесечната си обиколка из Югозападна България, за да събира сведения. Иска да представи историята ни като българин, а не да четем за нея от писанията на пристрастни чужденци. Когато през октомври пристига в София, съветват го да потърси помощ от министъра на народното просвещение Г. Живков.
Вместо исканото препоръчително писмо, което да го улесни в обиколките из Княжеството, през 1890 г. в Търново го застига окръжно на министерството, което разпорежда на общинските управления и духовните началства да не му дават сведения. Междувременно диктаторът Стамболов си втълпява, че събирачът е руски шпионин и всички жандарми непрекъснато го следят и тормозят.
В книгата си „Страданията на българите…“ Г. Димитров пише за диктатора: „Покойният Стамболов… много майки разплака, много стопанки в черно облече и много сирачета остави. Но и неговата майка разплакаха, и неговата жена зачерниха, и неговите дечица сирачета останаха. А пък и онзи, който извърши това със Стамболов, и него ще постигне тази участ. Съдебните закони понякогаш се тъпчат, но естественият не се тъпче и той е неумолим.“
През 1893 г. материалът за първия том на „Княжество България“ е готов за печат. Димитров потърсва помощ от княз Фердинанд, който му дал 5 наполеона. За да отпуснат по-щедра лепта, искат от автора да представи ръкописа си за оценка в Министерството на народното просвещение. Страхувайки се, че трудът му ще бъде присвоен, още повече че на чиновниците в Княжеството Живков вече е разпоредил паралелно да събират такива сведения, Димитров отказва да го представи.
Вместо това през май 1894 т. той взема заем от Пловдивската народна банка и сключва договор със софийския печатар Шимачек. Когато книгата е готова, започват неприятностите за автора.
Двама владици подкупват печатаря и спират книгата. Председателят на Св. Синод дядо Григорий и софийският владика Партений научават, че в тома има писано за тяхното минало. Двамата решават на всяка цена да конфискуват отпечатаната и подлежаща на подвързия книга. На 18 декември 1894 г. владиците пращат стражар да вземе един екземпляр, но не успяват. На другия ден накарват софийския помощник-инспектор в полицията Н. Груев да поиска от автора същото. Отиват и при министъра, но не сполучват да се доберат до първия том на „Княжество България“.
Тогава дядо Григорий брои 200 наполеона на печатаря Шимачек, който арестувал тиража. Пуска се слух, че печатарят е фалирал, и на негово място се явява бившият притежател на печатницата Г. Прошек. Преговорите и с него удрят на камък.
Изобличителят Димитров се вижда в небрано лозе. Не може да продаде тома и да върне борчовете. „В лошо положение изпаднах – казва той. – И за прехрана на семейството си нямах пари.“
На 18 януари 1895 г. двамата свети старци използват рождения ден на престолонаследника Борис, за да настояват пред баща му, княз Фердинанд, че първият том на „Княжество България“ трябва да се претопи.
Авторът обаче не се отчайва и тайно от владиците препечатва книгата. Докато те се усетят, томът започва да се продава и благодарение на ценността си и ниската цена се харчи като топъл хляб.
Цяла България може да прочете за някои подли подвизи на Григорий и Партений. За Партений е изнесено, че бил на младини един от най-силните защитници на елинизма. Че за него българският език бил варварски и че той с отвращение произнасял думата българин. А за Григорий Димитров се солидаризирал със Захари Стоянов, който нарича светиня му „народен предател“.
Вместо да спечели от книгата, Димитров губи. Доверява се на „стария приятел“ Милков, комуто поверява разпространението. Среща го издателят Драган Манчов и го предупреждава: „Абе човече Божий, не може ли да повериш труда си на някое честно лице, ами на този, който, с когото се е заловил, в земята го е заровил. И който от Народната банка чужди пари е изтеглил, та тебе ли ще пожали?“ Наивният Димитров защитава разпространителя, но Манчов е непреклонен: „Запомни ми думата. Този човек ще те опропасти, без да се усетиш и сметка няма да ти даде.“ Както и става.
„Приятелят“ не само заграбва по-голямата част от пловдивския тираж. Овълчен, той влиза в тайна сделка с печатаря Шимачек и дори разпродава и софийския тираж. Димитров решава да поиска от Министерството на народното просвещение да изкупи останалите при него екземпляри. Та с парите да се разплати на кредиторите си и да издаде третия том.
Затова на 28 януари 1898 г. отива при министъра – тогава народния поет Иван Вазов. Авторът на „Под игото“ му казва, че „Княжество България“ щяло да служи на бъдещия историк като главен източник на новата българска история. След това праща Димитров при архиваря да провери за отговор. Архиварят му дава писмо още от 12 януари, което е отрицателно. Министерството отказва да откупи екземпляри. За куриоз то е подписано от самия Вазов. Последният се извинява на Димитров и се оправдава, че е измамен и че е подписал несъзнателно.
Димитров обвинява за този провал Стоян Заимов. Последният е бесен, защото авторът на „Княжество България“ писал за неговите книги „Васил Левски“ и „Миналото“, че са пълни „с лъжи и измислици“. Затова попречва двата тома на Димитров да бъдат откупени за училищните библиотеки.
Отчаяният Г. Димитров се отказва да издаде третия том на „Княжество България“, а вместо него отпечатва „Страданията на българите и освобождението на България през 1877/78 година“. По това време той е много изпаднал материално. Дълговете му с лихвите вече стават неизплатими. Отгоре на всичко „старият приятел“ Милков се сговорва с управителя на пловдивската печатница Ив. Георгиев. Те слагат ръка и на втория том, който разпродават, без да дадат и стотинка на злощастния автор.
И с излязлата вместо трети том „Страданията на българите…“ Димитров не успява да изплува. Книгата е отпечатана през 1899 г. и оттам нататък Димитров сякаш потъва вдън земя. Остава огорчението му. Той, например, се ядосва, че чужденецът, който обикаля България с научна цел, винаги е подпомаган от властите. Но Димитров се радва, че въпреки трудностите успява да състави обширно описание на Княжеството, да издири неоткрити старини, да събере автентични сведения за стари приключения. Неговите книги трудно могат да бъдат съпоставени с други, защото не само съдържат безценни сведения, но са и написани със завладяващ стил. Те са фантастичен коктейл от история, етнография, поселищни истории.
Димитров се открива пред читателите си в своите обширни предговори. Колко идеализъм има в това му изявление: „Най-славните народи и най-великите мъже се съдят пред света от историята. Пред съдовището на историята победителите слезват от техните победоносни кола; мъчителите не създават вече страх; принцовете се явяват съблечени от техното суетно величие. Онова само, което е честно, е полезно, а времето раздава равноправно възнагражденията си и наказанията си.“
Със смъртта на Георги Димитров остава неизвестна и съдбата на третия том на „Княжество България“. Според бележката във „Вечерна поща“, той го бил допълнил и донесъл със себе си в Александровската болница. Какво става с ръкописа, не е известно. Остават само отпечатаните книги.

 

Петър Величков

 

 

Българите

 

 

Българите едно време, които живели по брега на реката Волга, от която били приели и своето наименование, в V век почнали да преминават Дунава, а в 679 г. Аспарух преминал с една чета от 50 000 души и след няколко ожесточени битки със славяните, победил и окончателно се установил.

Онези, които се пръснали измежду гърците, приели и християнството, а в 861 г., като се покръстил, цар Борис заповядал, щото християнската вяра да бъде господстваща в държавата и целият български народ се покръстил.

Византийците се показали ужасни и непримирими врази на българите. От самото начало до падането на българското царство те постоянно са водили борба с българите. В царуването на император Василий, като паднали роби 15 000 души българи в ръцете на гърците, те така немилостиво се отнесли с тях и такова безчовечие направили, каквото историята не е запомнила. Разделили ги по на сто души и като оставили на всяка сотня по един, за да ги води, на другите извадили очите. И както се вижда, докъдето съществува в гръцките умове великата гръцка идея, враждата в тях към българския народ няма да изгасне.

Българинът е великодушен и милостив. В 5-вековното си робство той, ако и да е претеглил много повече от гърците, отколкото от турците; ако и да е слушал с ушите си във времето на последната Руско-турска война гръцките коварства и предателства; ако и да е гледал с очите си как се подиграваха и поругаваха гърците с обесения негов брат, обаче той никой път не е поискал и не е помислил за отмъщение.

Българинът, който се е опазил от всяко чуждо влияние, той има здрав разсъдък, живо и деятелно въображение. Той е непоколебим в своите убеждения и способен за изпълнение на високи цели. В него подлост, лукавство и коварство не съществуват. Той е чистосърдечен, искрен, верен и пълен с любов, даже и към неприятелите си. Скромен, тих, кротък, крайно търпелив и уклончив от скарвания, особено от сбивания; но като види, че противникът му прекалява, той почва да настръхва и тогава излиза из търпение.

Между българите ласкател и лицемерец никак не се срещаше и на такъв те с презрение гледаха, когото наричаха ики юзлю балта (брадва, която реже от двете страни), отвращаваха се от него и отбягваха. След Освобождението за лична облага появиха се между народа и такива, но те са твърде малцина.

Българинът стои доста високо и в нравствено отношение; обича жената си, завижда я, никой път не продава нейната чест и не може да търпи семейството си опозорено. В този случай само той дири отмъщение и това е заставяло в турско време, щото мнозина да прекарват живота си по планините като хайдути и да си отмъщават. Нито пък и българката е толкоз наклонна да търгува с тялото си.

Българинът е честен. М. Дянченко, ако и да е казал, че между народите, които населяват България, турчинът бил най-честен, ний обаче с доказателства ще уверим Дянченко, че той не се е запознал нито с турците, нито с българите, или пък пристрастно е писал.

Между българите не се срещат хора, наричани по турски доландърджии[1]. Българинът не приема да усвои чуждото и честно се наплаща. Но ако има някои измежду чиновничетата, които влагат своето жалование в тунелите[2] или го предават в блудническите домове, та не могат заплати наема на жилищата си и каквото са яли в гостилницата, или пък някой адвокат не предал сумата от спечеленото дело на упълномощителя си, от това не може да се заключи, че българите са изобщо безчестни, защото и пословицата казва: „Гора без вълк не бива.“

Търговецът българин, ако не успява в търговията си, всевъзможни икономии прави, само да не изпадне в несъстоятелност, да не изгуби честта си и да се не каже за него презрителната дума мухлюс[3]. Но гъркът и евреинът, освен че не се плашат от това, а някои и умишлено го вършат.

От 1879 г., откогато е основана Българската народна банка до днес, в Княжеството са провъзгласени 110 души търговци за несъстоятелни, от които 55 души българи, 41 евреи, 7 турци, 6 гърци и 1 арменец, тъй щото един несъстоятелен се пада:

бълг.

тур.

гърци

арм.

евр.

на    44 807 д.

79 766 д.

9 778 д.

6 900 д.

680 д.

Между българите лъжата, кражбата, разбойничеството и убийството се срещат по-нарядко, отколкото между другите народи.

Българинът почита и варди своята православна вяра, която е наследил от баща и деди. Религиозните убеждения са почивали дълбоко в неговото сърце, та никоя буря не е можала не само да ги изкорени, или поклати, но и да ги досегне, даже и в най-усилните времена. М. Дянченко е казал, че българинът, като влизал в църква, освен че не свалял шапката си, но пушил и цигара вътре, обаче, при набожността на българина подобно нещо не може и да се помисли, а не и да се пише.

В българина самохвалство и фанатизъм не се срещат, с мечтания не живее, а труди се и работи прилежно. Българинът е весел, обича пението, свирнята, играта, но мрази разкошността и пиянството. Той е извънредно гостоприемен, но няма както арменеца и турчина особена страст за изящни ястия, нито пък както гърка за скъпоценно облекло и украшения. Неговата храна е почти еднообразна. Селянинът зимно време се храни със сланина от своята свиня и със сирене от овцете си, а през постите – със суров или варен разсол без зехтин, пиперки туршии, грах, боб, леща, често пъти суров праз, мерудия и сух хлебец със солчица.

Лятно време със сирене, мляко, особено бърканица, а в постите дни – повечето кълцан чесън с оцет, сол и вода. Селянинът само в празничен ден купува месо. Той, ако и да храни патки, мисирки и кокошки, но когато му дойде някой гост, тогава може да заколи от тях. Също и яйцата им събира за продан.

Селянинът, когато има свое вино, като седне на софрата със семейството си, особено в празнични дни, всички пият из една голяма паница, в която все присипват. Те не забравят и децата, даже и годиначетата, а когато купува виното, тогава пият из бъклица; ракия пият из плоска, на която гърлото е толкова тясно, щото ако не я почукнат о земята, не изпуска нито една капка.

Селянинът, освен че не купува никаква храна за вкъщи, а продава, той още не дава пари и за облекло, нито за постилки, покривки или други домашни и излишни украшения, затова и между селяните не се срещат такива сиромаси, каквито между гражданите.

При всичките добри нрави на българина в него има една особена завист, която е твърде опасна за общото добро на народа. Ако Иван предложи нещо в полза на отечеството, Стоян ще употреби всевъзможни средства, само да не се осъществи казаното от Иван.

В българите има много народни обичаи, от които някои са общи, а някои частни.

На 1 януари, в зори, децата с тънка дрянова пръчка посещават къщите, повечето на свои роднини и познати, суровакат домашните, като казват: „Сурова година, весела година, живо-здраво и до година“, а по селата още посред нощ възрастни момци с дебели тояги, наричани суровици, обикалят от къща в къща цялото село. В градовете на децата дават по няколко стотинки или орехи, а по селата разни съестни неща, особено свинско и луканки. Дрянът, като бил най-як между другите дървета, значело и лицето, което се суровака, да бъде тъй здраво и яко през цялата година.

На 6 януари онзи, който улови кръста в реката или в морето, той събира подаръци в пари, а по някои градове, като в Тутракан и другаде, обикаля всичките къщи и събира разни неща в полза на църквата, но и на него се дава една част. Във Ферските села, щом се свърши водоосвещението при някой кладенец край селото или на реката, свещеникът духне да бяга, колкото може, а народът го гони, докато пристигнат в църковния двор. Това се правило, за да имат дъжд през лятото и изобилие.

На 7 януари оженените през миналата година се поливат с една кофа вода. В Бяла качват младоженеца на кола, която влачат на ръце, изкарват го на реката, окъпват го и той ги обдарява с нещо. Този ден те наричат влачуга. По селата особено където има река, мъжете се събират на кръчмата и един от тях извиква: „От мене петдесет оки вино да окъпете Стоян.“ Стоян отговаря: „От мене шестдесет оки.“ Това се продължава, оките се възкачват, докато единият спре, когото завеждат с гайда или цигулка на реката, хвърля се с дрехите, после отива в дома си и като се преоблече, почнат да пият и да се веселят. В случай, че се свърши виното, захваща се подобно наддаване между други.

На 8 януари – Бабин ден, всяка една жена, която е родила през миналата година, ще занесе някои подаръци на бабата, между които и един калъп сапун, с който се умива в същото време. Някои носят и гозба.

На 1 февруари мъжете отиват по лозята, пръскат на четири страни по малко от светената на 5 януари вода и зарязват по няколко пръчки, тъй като и свети Трифон бил лозар. В някои места, този ден наричат Зарезан.

На 1 март в някои градове хвърлят през прозорците всички пукнати през годината съдини по улицата, особено стомни. С това се изпъждали бълхите за през лятото.

На 9-и, в деня на 40 мъченици, мнозина обикалят цял ден къщата, без да ядат хляб, като се силят да изпият 40 чашки ракия в чест на светите мъченици.

На 25-и по някои места къщните обикалят всичките из къщи ъгли, удрят с пръчка празна тепсия и казват: „Бягайте змии и гущери.“

В някои градове от Сирната неделя почват маскирани хора да обикалят улиците и да посещават приятелските къщи. Те се обличат разно. Един се представя като цар, друг – турски молла с дълъг чибук, трети се преобразил на богато облечена мома, други на калугерица и на всякакви карикатури, пред които върви музика.

В карловските, тутраканските, силистренските, бургаските и други някои села на Сирния понеделник селяните не отиват на работа. Даже овчарите и козарите поверяват стадата си на малки деца, а те, като завдигнат всичките звънци от овцете и козите, прибират се в селото. Сутринта рано се събират по 10–15 души заедно, предрешени с разни облекла, на главите – дълги до един метър и шилести от везани кърпи нарочно направени кауци, или пък необикновени гугли, а по гърба, по шията, по кръста, по коленете обнизани със звънци, с дълги тояги в ръце и като отидат най-първо на кръчмите, напият се добре, после цял ден обикалят из селото. Гласът на звънците се носи до облаците, като че с хиляди камили обикалят из селото. В Карловско те се наричат кукери, а другаде кукове. Кукерът с нетърпение чака този ден, за да си отмъсти на своя неприятел. Никакво оплакване от страна на увреденото лице не се взима под внимание, ако то да е бито даже и до смърт. Тези тълпи, щом съзрат някого от селяните, завеждат го на кръчмата да ги черпи. А пък ако се случи да замине някой пътник, насилствено взимат от него не по-малко от един-два лева, но щом се откачи от едни, залавят го други. Тогава само той може да мине през селото свободно, ако даде по-голямо възнаграждение на първите, в които е попаднал, и те го придружават и изпращат вън от селото.

На Сирните заговезни вечерта децата палят слама, която прескачат, а в някои места навързват сламата на прът, който въртят и казват: „Ората, копата, дай ми, чичо, момата…“

В Софийско преди Тодоровден, жените отиват с жито и колак в църква, а като излязат, те цвилят и се ритат една друга, за да им се жребят кобилите. Това са правили до преди някоя година и в София. А за да бъдат жребците шарени, палили в конюшнята една шарена и дебела свещ, която цяла нощ горяла.

На Тодоровден се извеждат конете извън града или селото и ги препускат. Това ставало, за да се запазят конете от краста.

Първият ден от месец април се нарича лъжко. В този ден всеки един се труди да излъже приятеля си тъй хитро, щото да не може да се усети и да го препрати поне на три-четири места. В София това става на 1 май.

В някои места на Лазаровден малки момичета пеят Лазарови песни, а изобщо това правят циганките. Те почват 1–2 седмици по-напред. Една или две играят, а други пеят.

Срещу деня на св. Георги една мома взима от три чешми вода, изливат я в съдина, в която едни пускат обеца, други пръстен, ключе, копче и пр. Сутринта се събират и една от тях, покрита презглава с плат, която държи на скута си и огледало, изважда нещата едно по едно из съдината, но преди всяко изваждане, произнасят по един стих. Тези стихове се отнасят до щастието или нещастието на лицето, на което се тегли – тъй нареченият мартифал. В същия ден на св. Георги още сутринта вратите се окичват с върбови пръчки и през деня се теглят хората, за да видят колко килограма са натегнали в разстояние на една година. В този ден всеки селянин ще заколи едно агне и кожата с една плешка и с един резен хляб се дава на свещеника.

На 1 май гражданите излизат вън из града, насядат по зелената трева, пият мляко или кафе, пеят и търкалят се по тревата.

В Добрич във време на бездъждие българи и турци заедно напълвали една врекя с 72 000 дребни камъчета, която хвърляли в кладенец, и след това с пълно уверение чакали дъжда. Но сега вече не правят това.

На 4 декември, в деня на св. Варвара, гърците варят пшеница, в която турят царевици, ядки от орехи, от бадеми, от лешници, нарязани ябълки, сухо грозде, захар, канела и други миризми и раздават по роднини и съседи. Види се, от тази смес на разни неща, гъркът, когато отиде някъде, където са събрани повече хора, между които няма никаква разбория, той казва: страшна варвара.

На 24 декември, още в зори, децата отиват по къщите и щом влязат някъде, казват: Славите ли Христа Бога, а домакинът отговаря: Славиме.“ После пеят ирмозите: Христос раждается и пр. По селата ходят възрастни момци още отсред нощ, пеят разни песни според званието и занятието на домакина, събират свинско, брашно, царевици и пр. В някои места се съставят дружества, които още от вечерта срещу Коледа обличат кожуси наопаки, очернят си лицата, обикалят цялата нощ с цигулка по къщите, събират пари, храна и пр. На другата вечер гуляят, а от останалите пари купуват нещо за черквата.

Преди Коледа във всяка една къща готвят 3–4 вида постни ястия, даже и без дървено масло, правят и зелник, и една пита (турта), на която в тестото слагат парá. Вечерта, преди да седнат на софрата, по-старият измежду семейството прекадява с тамян, другите се кръстят и после сядат да ядат. Най-първо начупват питата на толкова части, от колкото членове се състои семейството. Някои отделят части и на къщата, на дюкяна, на лозе, нива и пр. и там, където се намери парата, било и щастието на семейството. Вечерта софрата не се вдига и като дойдат сутринта от църква, ще вземат по една-две хапки от постното ястие, което е останало от вечерта. Този обичай по градовете е вече изчезнал, но в селата още се съхранява.

На 31 декември, вечерта срещу Нова година, гражданите се събират по неколцина в една къща, играят комар, да изпитат уж щастието си за през годината. Обаче някои, като се заловят, цяла нощ играят и сутринта един се оплаква, че изгубил 20 лева, друг 100, а някои и повече.

Рождение. Религиозните обряди на православната църква при рождение, кръщение, венчание и пр. са известни на всеки един българин, ние ще споменем само за някои обичаи при такива случаи.

При рождението гърците не правят почти никакви разноски, а българинът в някои места е принуден, без да жали, да похарчи повече от 50 лева само за ядене и пиене.

Гърците в Анхиало повикват една баба и сродниците от женски пол, бабата посолява детето, после се повиква свещеникът да освети вода и като почерпят по едно сладко, всички си отиват. Детето се държи три дни насолено и затова, види се, русите казват „солен грък“. На седмия ден бабата окъпва детето, намазва майката с дървено масло, подвързва я, сваля я от кревата и тя вече шета из къщи.

Ако животът на детето е в опасност, неговото кръщение се ускорява, инак то се кръщава след една, две и пет години, а пък някои даже и в деветата си година. При кръщението се повикват сродниците и пак се изпращат, както при рождението, само с едно сладко.

В някои български градове както и в Котел, когато роди жената, повикват едно момиче на богородник, което ще омеси две-три пресни пити, а след като се изпекат, едната от питите намазват с мед, всички я целуват, после я счупват на главата на момичето, бабата прекадява с тамян и онези, които са се случили при раждането, ядат, пият и си отиват. На другия ден се събират съседки, роднини, приятелки и след като се наядат и напият, най-първо ще стане от софрата онази, която не е раждала. Когато се кръсти детето, пак се събират на угощение.

Другаде, както и в София, още на първия ден след раждането жените се събират на погача, ядат, пият, пеят и се веселят. Ня­къде хващат и цигулки. Допреди някоя година са изпявали и следната песен:

Не е родила кралица до девет-десет години,
море е вода препила, гора е билки преяла;
па е газила сред море, та е нашла
бял камък и си го турила на сърце;
роди се мъжко детенце, с прясно го мляко къпа,
с’тере яги намаза, с’свилени пелени пови;
у златна люлка го тури, хем го люлеше, пееше:
„Нани ми, мъжко детенце, голямо да ми порастеш;
да си преотмеш кралството и банството,
банството дядово, кралството ти бащино.“
Па си зачули банове, та казали на кралюве,
хванали мъжко детенце, та го турили в’тъмница.

Някъде и в деня на кръщението българинът прави големи разноски. Кръстникът занася детето в църква, след кръщението, като го донесе и предаде на майката, казва: „Еврейче го взех, христянче ти го предавам.“ Къщникът повиква сродници, приятели и целия ден ядат, пият, веселят се, а някои хващат и цигулки, даряват присъстващите с кърпа, а кръстникът и кръстницата – с бохчалък.

Сватба. В онези места, където се дава зестра или бабахак, най-първо се прави условието за тях, а после годежът. Изобщо сватбата става няколко седмици след годежа, а пък някъде и след три години. В това разстояние годеникът занася вълна и памук на годеницата си, която преде, тъче и приготвя нужните постилки и покривки за новите къщници.

Гърците почват сватбата в събота вечерта и в неделя през нощта се свършва. Вечерта в къщата на момъка се повикват сродници и приятели, които пеят, играят и след като ги почерпят по едно сладко, отиват в къщата на момата заедно с момъка. Също и там почерпят по едно сладко и всеки си отива у дома, както и момъкът.

В неделя подир обяд пак се събират в дома на момъка и като се свърши венчанието, до среднощ прекарват с песни, хора, черпят с вино, но ядене не слагат. В някои места в сряда се изпращат бохчалъци по роднините.

За българина сватбата не е тъй лека както за гърка и повече се продължава. А пък по селата и цяла неделя. По селата сватбите стават в месеците ноември, декември, януари и февруари, когато селянинът не е зает толкова с работа и когато му се намират сланина и вино за угощение.

Смърт. При гърците тялото на умрелия се измива с босилек, който се потопява в една паница с вино. Умрелият не се закопава със скъпи дрехи, даже и с вълнени не го обличат, а с бели и прости. На гробищата носят само коливо и сухари или колачета. В някои места след погребението сродниците на умрелия отиват вечерта в дома му и всеки занася по едно хлебче, малко ястие и вино, колкото да се нахранят и напият, защото в дома на умрелия не се готви. Цялата нощ прекарват в разговор, без да спят, и сутринта си отиват. До три дни навън из къщи нищо не се изнася. На 2-рия ден къщните ходят на гроба с коливо и кравайчета, също и на 20-ия, а после не стъпват вече на гроба. На 40-ия ден раздават коливо по роднините. Някои занасят в черквата голям свещник с дебела и дълга до половин или един метър от бял восък свещ и палят я по време на служба до 1, 3, 7 и повече години. Ако умрялото лице е младо, свещта се покрива с бял тюл, а на по-старото с черен.

По някои места в Северна България над главата на умрелия, ако е възрастен, палят дебела восъчна свещ, наричана главна, която после поставят с едно кандило в черквата при маналите и по време на служба палят до една година.

Както при гърците, така и при българите, щом умре някой, известява се чрез особено удряне на камбаната. Някъде, както и в Тетевен, ако умрялото лице е дете, камбаната удря по един път между едно разстояние от няколко секунди, т.е. като чуят гражданите гласа на камбаната „Даннн“ и след няколко секунди пак същото, те знаят вече, че болното дете на Стоян е умряло. Ако ли чуят два гласа един след друг, „Дан-даннн“, те знаят, че е умряла болната жена на Драган, а пък ако се чува гласът три пъти наред един след друг, веднага казват помежду си: „Горкият Никола, който от няколко дни лежи, поминал се е, Бог да го прости.“

Преди няколко години над умрелия се четеше целият псалтир от няколко ученици в присъствието на свещеника и плащаше им се по 1–2 гроша. На гробищата носеха два котела с ястие, буре вино, ракия, хляб и след погребението насядваха, ядяха, пиеха и си отиваха.

На 3-ия, 6-ия и 40-ия ден, на трите, на шестте месеца и на годината отиват на гробищата само с варено жито, наричано коливо. Ако и твърде рядко, но намират се по градовете хора, които шарят коливото, особено когато става парастас, с разноцветни шекери, варак и боя. От такова шарено коливо на 6 декември 1874 г. е отровено във Видин едно 6-годишно дете и ако не бил ускорил д-р Енчев да му помогне, то щяло да умре.

По селата и в някои градове още носят ядене и пиене на гробищата при погребението, особено на възрастен човек. Също и на Задушница[4].

След смъртта на някой член от семейството в знак на жалост православните държат даже и до половин година черен плат над уличната врата и мъжете носят до 40 дни черен ширит на ръкава или на шапката, а жените – черна кърпа до една година. Българката вдовица се превързва до самите вежди и ако не се омъжи, тъй се превързва до смърт.

Българската църква. Българската православна църква под името Екзархия се управлява от един синод, на който председателят е екзархът. Седалището на екзарха е Цариград. Настоящият екзарх Йосиф е родом от Калофер. Той е човек с висок ум и чрезвичайно образование. В начало той се е учил в родния си град, после постъпил във френското училище в Бебек и свършил Филологическия и Юридическия факултет в Париж. След завръщането му в Цариград, неговото мирско име Лазар Йовчев се среща и украсява страниците и на вестници, и на списания, и на съчинения, но откакто е приел епископския сан и взел броздите на църковното управление, подобно нещо веч не се вижда.

Преди години гръцката патриаршия, види се, за да притеснява българския народ и по-лесно да го слее с гръцкия, тя е поставила епископи във всеки един градец, от които и до днес са се задържали в Анхиало, Месемврия, Созопол, както и в Димотика, Скеча, Хариопол, Виза, Енес, Ортакьой (Димотишко село) и в много други места.

Свещеникът Константин в своята книга от 1819 г. пише, че в Пловдивската епархия имало 10 епископи – Скутариу, Левкиас, Вуковен, Йоанитсон, Драмитис, Лиотичис, Влепту, Великиас, Константиас и Агатоникиас. Седалището на последния е бил градът Татар Пазарджик. В 1827 г. със смъртта на епископа Дионисий е унищожена и епископията.

Днес в Княжеството има единадесет епархии: Софийска, Видинска, Русенска, Търновска, Преславска, Пловдивска, Сливенска, Старозагорска, Врачанска, Ловешка и Самоковска, от които последните три ще бъдат присъединени към другите, след като овдовеят.

Софийската епархия се състои от три окръга: Софийски, Кюстендилски и Трънски, с 6 града: София, Кюстендил, Радомир, Трън, Брезник, Цариброд, от 605 села, от които 209 с черкви, 396 без черкви и 290 свещеници.

 

 

1      Доландърджии (тур.) – мошеници, безчестници. – Б.р.

2      Тунели – заведения, в които леките жени ухажват клиентите и ги карат да консумират по-големи количества алкохол. – Б.р.

3      Мухлюс, мюхлюзин (ар.-тур.) – изпаднал, фалирал търговец, който не си изплаща дълговете. – Б.р.

4      Българските гробища не само по селата, но и по градовете са разградени като турските, гробовете един до друг неправилно поставени, тъй че човек, без да се препъва, не може да върви из гробищата. Засега само в Свищов са построени гробищата под план, разстоянието между един гроб и друг е еднакво, свободно може да се върви, даже и две лица, като се срещнат, те се разминават свободно.