Митологизацията на една конкретна политическа фигура е рисково начинание. Всички се сещат, че в случая за пореден път се визира фигурата на Пеевски. Самото име „Пеевски“ отеква в публичното пространство като име на някакво одиозно същество, за него има много повече митове и тайни, отколкото известни и доказуеми факти. В настоящия текст се опитваме да обърнем внимание на негативните ефекти, които произвежда погрешната PR-стратегия на определени политически партии, пригласяни от хора на цяла дузина неправителствени организации, анализатори и журналисти. Известно е, че целта на тази стратегия е да се противопостави на модела „Кой?“, изразяващ се в концентрацията в един общ олигархичен център на ресурсите за влияние на изпълнителната, законодателната и съдебната власт, на (по дефиниция) независимите регулатори и медии. Това твърдение е познато до болка, то звучи всеки ден по радиото и телевизията, то е доминиращата тема, обсесията на обществения дебат, то вече оставя на заден план всички останали теми; вместо да говорим за политика, говорим за Пеевски. Фигурата на Делян Пеевски напомня на могъщия титан Атлас от древногръцката митология, който е наказан от Зевс да крепи на раменете си небето, защото е участвал в битката на титаните срещу върховния олимпийски бог. За проясняване на контурите на образа бихме могли да използваме и една съвременна литературна метафора: фигурата на Пеевски напомня на невидимия силует на Големия брат от романа „1984“ на Оруел; Големият брат е всемогъщ, дебне отвсякъде, дава задължителни наставления, подчинява на своята воля живота на другите, контролира го, отнема го, отнема и свободата им. Става дума за образ, който слива в хомогенна цялост идеята за реалното с идеята за имагинерното. Оттук възникват необятни възможности за проблематизация, които години наред изхабяват речника и въображението на политиците и отварят широко поле за размисъл на анализаторите.

Предизвикателството към търпеливата публика да се запознае с поредния опит върху личността и делото на Пеевски е свързано именно с необходимостта да се направи достатъчно ясно разграничение между имагинерния и реалния образ, между маркетинговия и политическия продукт. Съществува едно схващане за политиката като политически пазар; стоките, които се предлагат на него, са лидери, идеи, платформи, стратегии за печелене на гласове. Съответно за успешното промотиране на продукцията се използва политическа реклама. Правилото е, че тя обикновено е позитивна, но не са рядкост и мръсните техники за очерняне на конкурента. Когато проблематизираме ефектите от митологизацията на образа, трябва да вземем предвид комплекса от всички елементи на интерсубективното взаимодействие:

От едната страна на взаимодействието безспорно стои самият Делян Пеевски – не само като мит, но и като реалност. Започваме от това обстоятелство, защото то най-често се губи от общественото полезрение. Пеевски има пряк интерес от маргинализацията на мита, посредством която на върха на айсберга остава усещането за неизлечима патология. Така някъде дълбоко в замръзналите води латентно може да се утаява нечистотията, превърната от опонентите в автентичен символ, в знак, в метафора, в идентификатор на образа. Логично, част от стратегията на Пеевски е да се стъпи върху мита, за да бъде подхлъзната по тънкия лед противниковата страна. Съвсем пресен е примерът с последния вот на недоверие: в публичното пространство се разпространи мълвата, че правителството е оцеляло с гласовете на „Новото начало“, след като Доган му е теглил депесарски шут. Истината обаче е друга: за да падне кабинетът чрез вот на недоверие, трябват 121 гласа. Той едва ли щеше да ги събере, защото гласовете, подадени срещу правителството, бяха само 72; тоест в дадения случай парламентарното поведение на групата на Пеевски нямаше никакво значение от гледна точка на съхраняването на стабилността в държавата. Но то има силно символично значение: доминантата, основното послание, което се разпространява в публичното пространство, след като АПС оповести, че оттегля подкрепата си, е, че вече продължителността на живота на правителството зависи изцяло от волята на Пеевски. В седмиците непосредствено преди събитието се разпространяваше друга мантра, според която няма как да бъде организиран успешен вот на недоверие, защото зад него трябва да застанат заедно групите на ПП-ДБ, „Възраждане“, МЕЧ, „Величие“, АПС и ДПС-Ново начало. И след преструктурирането на парламентарното пространство подобна конфигурация е абсурдна. Тя би била гибелна за голяма част от изброените формации. Пеевски е токсичен, подкрепата му е достатъчно мощна, за да удържи властта на едно или друго правителство, ала за него самата титанична битка е наказание, осъжда го на самота, носи му реални и мними врагове. Преди да преминем към анализа на поведението на противника в интерсубективното взаимодействие, трябва да подчертаем, че размиването на границите между мит и реалност има особен ефект, доколкото действителността потъва в сянката на митологемата, а наративът и на двете страни е изпълнен със символи, образи, квалификации и обиди, които във всяка нормално функционираща политическа и институционална среда би следвало да бъдат заменени от пространна и обективна юридическа фактология.

Именно в така очертаната ситуация се налага да се калкулират плюсовете и минусите в стратегията на ПП-ДБ да припознава образа на врага преди всичко и най-вече в лицето на Пеевски. Темата е маргинализирана и оттук произтича трудността да се разбере в какво се състои разграничението между образите, върху което се фокусираме в този текст. Всъщност стратегията е структурирана по такъв начин, че на преден план изпъква „имагинерният“ Пеевски, маркетинговият продукт, еманацията на вездесъщото зло, от което няма спасение, на злото, което ни заобикаля от всички страни, на злото, с което трябва да се борим, за да оцелеем, за да изкореним корупцията и дълбоката държава, за да прочистим регулаторите и съдебната система… Тази стратегия е рискова в няколко отношения: първо, тя принуждава масовия телевизионен зрител и радиослушател (а и професионално ангажирания потребител на медийно съдържание) да става сутрин и да си ляга вечер с името на Делян Пеевски. Перманентната повторяемост неизбежно изтощава, предизвиква изчерпване на търпението, провокира загуба на интерес. Второ, създава се впечатление за изпразване от съдържание на публичния дебат – не съществуват други теми освен темата „Пеевски“. Утвърждава се специфичен дискурс, в който Пеевски е алфата и омегата на политическия процес – всичко произтича от, дължи се на, започва, завършва и се обяснява с Пеевски. В България вече няма политика, настъпил е краят на политиката, а на нейното място се е настанил Пеевски; тоест ние вече не говорим за политика, а говорим за Пеевски, защото политиката е Пеевски, а Пеевски е политиката. Трето, тази странна ситуация е доста удобна за ДПС-Ново начало, за парламентарното мнозинство, за правителството и за Бойко Борисов, тъй като при нея Пеевски влиза едновременно в две взаимосвързани роли – едната вече бе посочена; тя е ролята на титана Атлас, който крепи коалицията на раменете си. По-интересна е другата – става дума за титана, който използва корпулентното си тяло, за да хвърли своята сянка върху всички действия на властта, за да концентрира вниманието върху всемогъщата си фигура и да го отвлече от всичко останало. Така той затъмнява и светлото, докато опитите за изсветляване на неговата фигура затъват все по-дълбоко в бездната на тъмнината. А в същото време ПП-ДБ активизира още повече участието си в словесната игра, която трансформира битката със задкулисието от реална в символична. Основното проявление на трансформацията, продуктът на сгрешената PR-стратегия е видоизмененият публичен образ на Пеевски, чието съществително собствено име е изгубило автентичното си лексикално значение като възможност за идентификация със строго определено лице, стоящо зад него, и се е превърнало в особен тип съществително нарицателно, което винаги изписваме с главна буква. Името е станало нарицателно, защото ни служи да назоваваме нещо от реалния свят, от сферата на политиката, „феномен“, явление, модел. В тази обща конструкция конкретната персона загубва своя изначален онтологически статут, одушевената фигура от плът и кръв се превъплъщава в нещо неодушевено, в трудна за идентифициране опредметена реалност, в символ на своето собствено битие, в метафора на своя собствен образ. Следователно ПП-ДБ загуби битката с Делян Пеевски, тъй като чрез действията си допусна (а и се превърна в основен виновник за актуалния развой на събитията) да настъпи сливане между реалното и имагинерното, между автентичния образ и метафората, между битието на политика Пеевски и битието на представата за него. Можем да обобщим, че в рамките на целия процес реалният Пеевски успява да удържи властовите си ресурси, да съхрани политическите си позиции, а неговият имагинерен (дискурсивно конструиран) негативен образ е подложен на постепенна маргинализация, защото оръжията на политическата пропаганда печелят само когато са майсторски изобретени, само когато са добре финансирани, само когато са дадени в ръцете на умели и опитни стратези. И не на последно място, често се забравя, че въпросът за пропагандната война е някак страничен, далеч по-важна е победата в битката за властта.