0
2712

Ковид крави: Мяууу!…

Една дума се носи над родината като народна песен: „Ваксина, ваксина, ваксина!…” Някъде пущината не достигала, другаде била слагана не на когото трябва, на трето място пък хич не щат да я чуят. Демек, песента уж народна, ама не целият народ има мерак да я пее; в общия хор някои мълчат упорито, други нарочно пеят фалшиво, а трети само гледат отстрани и се подсмихват. Може би защото тази песен не е за всяка песнолюбива уста аранжирана – песента е научна, да не кажа учѐна, тоест нужно е поне малко от малко да имаш предварителен багаж или, да го речем на чист български, бекграунд, че да ѝ хванеш както мелодията, тъй и текста. Макар че – ако погледнем етимологически, ваксината като лексикална единица (простете завъртяната фраза) хич няма такъв аристократично-умствен произход: идва от латинската дума vacca, значи крава. Терминът е предложен от Луи Пастьор в чест на първия ваксинатор Едуард Дженър (преди дни Гугъл го честваше, може би заради встъпването в длъжност на Джо Байдън – в момента един от най-влиятелните, ако не и най-влиятелният поддръжник на ваксините срещу COVID 19). Английският лекар експериментира с кравешка шарка, за да предпази населението от заразяване с едра шарка (вариола) – болест, често приключваща с летален изход.

Дженър обаче не е първият, предприел опити за предпазване от заразяване конкретно от вариола. На изток, в Османската империя, се извършвали подобни процедури, като върху здрави хора се пренасял материал от болни; процесът е известен като вариолация (това малко се бие с българските представи за назадничавостта на диванските власти, но митът си е мит – трудно е да го пребориш). В пределите на другата империя, Британската, ентусиазиран пропагандатор на вариолацията била лейди Мери Уортли-Монтегю (с моминско име Мери Пиърпонт), първата светска жена, описала порядките в земите на султана. Нейните „Писма от турското посолство”, по-известни като „Турски писма” (милейди ги пише, докато живее в Константинопол, столицата на османците, където съпругът ѝ лорд Едуард Уортли-Монтегю е назначен за посланик през 1716 г.), се сдобиват с огромна популярност в Западна Европа. Преди това се славила като красавица, разбива сърцето на прочутия поет Александър Поуп, ала и нея не я подминава шарката и красотата ѝ отива на кино (като на графиня дьо Мертьой от „Опасни връзки” на Шодерло дьо Лакло). Вероятно тази трагедия – която тя обаче не възприема като такава, макар че със сигурност не ѝ е било приятно (казва в края на живота си: „Човек, който не умее да бъде доволен от себе си, никога и от нищо няма да бъде доволен“), я кара да се заинтригува от начина, по който героите на книгата ѝ се борели с болестта, заразявайки здрави, за да ги направят още по-здрави. По време на поредната епидемия от едра шарка в Англия ваксинирала най-напред тригодишната си дъщеря, после издействала същият прийом да се приложи върху седмина осъдени на смърт – тъй и тъй щели да ги бесят, защо да ни ги употребят като морски свинчета – те пък взели, че оживели; за всеобща изненада. Прехвърлила се след това върху шест сирачета, настанени в приют – и при тях резултатът се оказал положителен – нито се заразили, нито умрели – припкали като теленца. Кралят се впечатлил, чак ваксинирал (в случая май е по-добре да се каже вариолизирал) внуците си, убеден в ползата от лечението, след което процедурата била приложена и върху застрашеното население. Заразата спряла. Само че вариолацията не била безопасна – случвало се след нея болестта да добие такава сила, че да се стигне до смърт. С други думи, ясно било, че методът с изкуственото заразяване помага, но било ясно също, че е наложително да се измисли как да бъде по-сигурен.

И Едуард Дженър измислил – не с биологичен материал от човешка вариола, а с такъв от крави да се ваксинират хората, тогава нещата щели да са наред. Наистина били наред: взел от заразила се с кравешка шарка селянка малко гной и я втрил в драскотина на ръката на осемгодишния хлапак Джеймс Фипс. Детето изпаднало в леко неразположение, което преминало бързо. След известно време заразил малкия с човешка едра шарка, ала той изобщо не се разболял. Минали няколко месеца, Дженър повторил процедурата – немирникът Джеймс продължавал щастливо и невинно да бяга по английските ливади (или по английските улици, но това в случая няма значение, важното било, че си тичал здрав и читав). След пет години отново – при тийнейджъра нямало и помен от болест. Тогава Дженър решил да публикува резултатите от труда си и се обърнал към Лондонското кралско общество – научното общество на империята, оттам обаче се въздържали от подкрепа: „Не можем да рискуваме – отсекли учените глави – своята репутация като предоставяме нашия научен орган за нещо, което толкова противоречи на установеното до този момент познание“. Д-р Едуард обаче не се отчаял: издал изследванията си за своя сметка и привлякъл вниманието на едни от най-височайшите особи в кралството, сред които и това на бъдещия крал Уилям ІV, по онова време все още херцог Кларънс, главнокомандващ на флота (затова по-късно го наричали „кралят-моряк“). Херцогът обявил ваксинацията за задължителна на военните кораби на империята. Същото сторил и Йоркския херцог, Фредерик, който ръководел армията. Постепенно методът на Дженър се превръща във всеобщо практикуван, а той самият получава заслужено признание – през 1803 г. е основано Кралско Дженърово общество, както и специален Институт по ваксинацията, а в края на живота му управата на Лондон го обявява за почетен гражданин. А благодарение на него и на Луи Пастьор новият метод получил своето всеизвестно медицинско име – ваксинация, сиреч окравяване.

Ако се възправим връз тази височинка обаче – ваксинацията като окравяване, бихме могли донякъде да разберем антиваксърите, дето така ѝ скачат и я ненавиждат – не щат вероятно да се превърнат в крави. Той, човекът, дето е венецът на творението, а изведнъж да се провикне: „Мууу“ – ужас! Точно както митичната Йо, за която Овидий стихослови: „Опит за поплак направи, устата мучене изтръгна и от звука ужаси се, от своя си глас се изплаши“. Зевс омагьосва Йо в крава, за да я скрие от ревнивата Хера, която – когато юничката избягала от стоокия Аргус, проводила гаден стършел да я жили, причинявайки ѝ неописуеми болки. Йо обаче, знаем, избягала в Египет, прекосявайки пътьом пролива, разделящ Европа от Азия, който в нейна чест получил името Босфор, тоест „крави брод“. В Египет родила от Зевс Елаф, като така дала началото на някои от най-знаменитите елински герои – Персей, Херакъл – същият Херакъл, който също си имал работа с крави, кравите на Герион, Едип… Кравата Йо, сиреч, е плодовит източник на едни от най-известните гръцки митове, които всички знаем и използваме. Само си представете: ако не беше тази крава, отгде щеше Фройд да изнамери име за прославения си комплекс? Разбира се, антиваксърите може да ги безпокои друго – не Йо, а някаква чудовищна Йо: уж ги ваксинират, сиреч окравяват, пък те вместо да реват „Мууу“, изкълчват мученето с порочен тъничък гласец: „Мяууу“. Как да не се сетиш тук и да не ти настръхнат косите за онзи критски Минотавър, така любим на Георги Господинов – чудовището с глава на бик и тяло на човек, за което единствената ваксинация срещу самотата се оказва мечът на Тезей. Някакви мяучещи минотаври освен с рога и с едно око – циклопо-минотаври, мяуу-мяуу, – Боже, опази, и ти Пресвета Дево!… Макар че то, ако погледнем честно, ковидът май всички ни превърна в минотаври и циклопи: сврени в своите домашни огнища – пещери и лабиринти, чакаме със свито сърце кога коварният вирус ще ни докопа, без да знаем добър ли, зъл ли насреща иде. Окравил ни е сиреч, още преди „Пфайзерите“ и „Модерните“… „Мууу“ или пък може би „Мяууу“, но няма как да знаем преди ваксината.

Скоро ще разберем, записал съм се…               

Митко Новков (1961), роден в с. Бързия, общ. Берковица. Завършил Софийския университет „Свети Климент Охридски”, специалност психология, втора специалност философия. Доктор на Факултета по журналистика и масова комуникация на същия университет. Автор на 6 книги, на множество публикации във всекидневния и специализирания културен печат. Директор на Програма „Христо Ботев” на БНР. Носител на няколко национални награди, между които „Паница” за медиен анализ (2003) и „Христо Г. Данов” за представяне на българската литература (2016).
Предишна статияНавални и Путин
Следваща статияУнищожаването на човека