0
5510

Ковид-Теза / Ковид-Антитеза

фотография wikipedia

Доколкото съществува консенсус, че COVID-19 е зло, което трябва да бъде изследвано и овладяно, всички сме единни.

Опасен за възрастните и за хората в уязвими групи, вирусът е особено коварен с домино ефекта си – голяма част от общо заболелите имат нужда от медицинска помощ в болнични условия, което претоварва дори и най-добрите болнични системи, и като резултат хора умират, планирани операции и прегледи се възпрепятстват, състоянието на пациентите с други заболявания задочно се утежнява, понякога фатално. Oбщо зло, което не различава горе и долу, ляво и дясно, раси, полове, религии – каква възможност за единност и солидарност! Уви. КОВИД се явява усилвател на съществуващите проблеми, „калибриран“ да създаде максимално разделение помежду ни. Засилващият се правителствен контрол, задълбочаващата се социална фрагментация и трибализиране, непоносимостта и презрението към другомислещия, словесната агресия и сгъстяващият се климат на страх и нетърпимост са общи явления, метастазирали както по света, тъй и в нашата страна. Този текст разглежда примери и събития главно от Западна Европа и САЩ, но целта му е да сигнализира за ускорени от КОВИД опасни тенденции, които засягат всеки един от нас и които се проявяват навсякъде, макар и с различна сила и в различно съотношение.

1. Теза-Антитеза

Основните разговори в т.нар. КОВИД-войни са два – единият по-техничен, другият по-философски. Първият обговаря самите ваксини – дали са безопасни, дали да се ваксинираме, или не, кой следва да се ваксинира и кога, колко пъти. В една или друга форма този дебат съществува от поне 200 години и вероятно ще продължава да се завръща, поне в демократичните общества. В този смисъл той не е нещо ново. Вторият разговор обаче е съвършено нов. В прав текст той се занимава с човешките права и свободи и интерпретира статистиките на смъртността, докато косвено артикулира въпроса дали личният ви ваксинационен статус да бъде използван като дефиниция на приемлива гражданска позиция и дали е редно тази медицинска информация да определя мястото ви в обществото. Разговорът дали дадено общество следва да доставя достъп до услугите и службите си само срещу ваксинационен паспорт, маркира повратен исторически момент.

Всъщност разговор почти няма, схемата на общуване е по-елементарна, сведена до това едни хора да (из)искат едни други хора да правят като тях, а тези, вторите, да се съпротивляват. Вместо прецизно и широкопоставено изследване на различните експертни становища (каквито съществуват, въпреки популярното мнение), вместо изслушване и проумяване на аргументите на другия със стремежа заедно да се стигне до най-доброто за всички решение, между лагерите се разменят витриолни пиратки, укрива се информация, организират се протести, очернят се репутации, създават се мемета, леят се сарказми, налага се режим на взаимна ненавист на една група хора срещу друга такава. В началото се говореше на едро за ваксъри и антиваксъри, напоследък се противопоставя „ваксинирано мнозинство“ на „неваксинирано малцинство“. В действителност разделителните линии са много повече:

ваксинирани срещу неваксинирани;
прозелити на ваксините и правителствените мерки срещу агностици срещу антиваксъри;
ваксините като единствено решение срещу превантивни мерки и протокол за амбулаторно лечение;
ваксини за всички срещу стратифициран подход;
локдаун и дистанционно обучение срещу зелен сертификат и маски срещу стаден имунитет;
хипотезата за вируса като лабораторно творение срещу официалната теория за пазара на Ухан;
болницата е за всички срещу болницата е за ваксинираните;
докторите като ангели спасители срещу докторите като бизнесмени, извличащи изгода от КОВИД-пътеките;
свободата като обществена отговорност срещу свободата като личен избор;
социалните медии срещу свободата на словото;
толерантни срещу нетолерантни;
научният метод срещу една-приятелка-ми-каза;
активисти срещу ай-глей-си-работата

Създадена е констелация от нетърпимости, лепкава паяжина от племенни преданости, културни идеологии, политически, икономически, научен опортюнизъм, страх и подозрителност. Ситуацията е безкрайно по-нюансирана от просто ЗА и ПРОТИВ ваксините и все пак усещането е за „ние“ срещу „тях“. Философът Питър Лимбърг подхожда към двата враждуващи наратива по класически: учленява ги като КОВИД-теза и КОВИД-антитеза и ги позиционира симетрично по отношение на четири основни пандемични мерки – локдауни, маски, ваксини и ваксинационни паспорти.[1]

КОВИД-тезата:
„Локдауните са необходими, за да се овладее вирусът, маските работят и следва да се налагат, ваксините са безопасни, хората трябва да се ваксинират, за да предпазят себе си и околните, ваксинационните паспорти ще спомогнат за по-бързото отваряне на обществения живот и ще окуражат колебливите да се ваксинират“.

КОВИД-антитезата:
„Локдауните са ненужни, маските не работят, безопасността и ефективността на ваксините е преувеличена, ваксинационните паспорти само ще задълбочат разделението на обществото и в близко бъдеще можем да очакваме неваксинираните да станат изкупителни жертви по Жирар. С други думи, намираме се на билото на хлъзгав склон, който води до все по-драконовски мерки на биополитически контрол, чиято хватка е малко вероятно да отпусне дори и след края на пандемията.“

Лимбърг отбелязва, че всяко едно от горните твърдения само по себе си е проблематично и уязвимо. Двете тези имат шанс да постигнат синтез само когато 1) всичките твърдения се приемат равностойно и се оценят заедно като части от сложен пъзел, и 2) всяко едно твърдение се прецени, претегли и почувства дълбоко на принципа на добронамереността (charity principle), докато се проникне до началния му импулс. Тогава става ясно, че в сърцевината си тезата и антитезата не са чак толкова различни: и двата наратива са мотивирани от страх.

Страховете на КОВИД-тезата:
„Страхувам се да не умра от вируса и да не бъда отговорен за смъртта на други. Също се страхувам да не бъда наричан тъпак, който не разбира от наука, да не бъда засрамван и обиждан, че съм лош човек, който не го е грижа за другите“.

Страховете на КОВИД-антитезата:
„Страхувам се да загубя свободата си, да отдам правото си избор на структури на контрол, които могат да мутират в тоталитаризъм. Също се страхувам да не бъда социално сегрегиран и преследван от онези, които биха ме пожертвали в тази каша“.

Дали наистина е възможен синтез между тезата и антитезата, или Лимбърг е просто оптимист идеалист? Да огледаме по-отблизо двете групи.

2. КОВИД-теза: Ние

Допреди няколко години разделението теза-антитеза щеше адекватно да се интерпретира по линията ляво-дясно, синьо-червено, либерали-консерватори. Днес това е остаряло или просто мързеливо мислене. От ляво например днес съсъществуват Воините за социална справедливост, woke културата, Антифа, BLM, радикалният феминизъм, TERF, trans, МееТоо, Холивуд, Силиконовата долина, демократичният „истаблишмънт“, зелените, Грета Турнберг и Камала Харис: всички тези и много други истински и фикционни създания може и да се определят като леви и демократи, но гледната точка, стратегиите и целите им далеч не винаги съвпадат. Всеки един от двата бивши монолита е имплодиран и фрагментиран на знайни и незнайни фракции, кръгове и миметични племена, всяко с внимателно изработена карта на света, която опитва да наложи на „другите“ – карта с конкретни демографии, интереси и морални императиви. Според Лимбърг КОВИД-тезата е поддържана от „официалните медии, западните правителства, университетите, левите миметични племена“. Лозунгът, който КОВИД-тезата издига, е „Защита на живота“: животът е висшето благо, целта, която оправдава всички средства – локдауни, вечерни часове, мобилни приложения, които следят движенията и контактите на всеки, дистанционно обучение за децата, ваксинационни паспорти/зелени сертификати/пропуски, ваксинационни мандати – наистина, какво не би било оправдано в името на живота? За щастие днес разполагаме с невероятен научен и технологичен потенциал: изследователи от целия свят, обединени от общата цел, успяха само за около половин година да сътворят не една, а няколко успешни и безопасни ваксини против КОВИД. Безпрецедентен успех! С тяхна помощ не само ще укротим, но можем и да победим коварния вирус и да се върнем към нормално съществуване. 100% ваксинация ще унищожи КОВИД или поне със сигурност ще го сведе до нивото на сезонен грип, драстично намалявайки смъртността. Единността тук е животоспасяваща. За доброто на цялото човечество всеки трябва да се ваксинира, независимо от предпочитания и съображения. Свободата тук не е въпрос на лични свободи и право на избор, а на обществена отговорност и граждански дълг. Твоята свобода свършва там, където започва нашата.

фотография wikipedia

Проблемите с реченото да бъде сторено са не един или два. Първо, ваксините като че ли не са чак толкова добри, колкото ни уверяват – ако бяха, нямаше да се налага да си слагаме бустер през няколко месеца. Уверението, че ако всички се ваксинираме, ще унищожим КОВИД, също е невярно – ако беше, в страните с над 90% ваксинирано население статистиките нямаше да продължават да пълзят нагоре. Португалия е добър пример: при вече 89% ваксинирано население страната посреща 2022 г. с рекордни статистики на новозаразени – над 30 000 инфектирани на ден.[2] При Омикрон, в момента най-широко разпространения щам, смъртността е силно намалена, което пък прави проблематичен засилващия се натиск върху всички възрастови групи да се ваксинират независимо от рисковия им профил, особено върху тази на най-малките, които са и най-малко уязвими. КОВИД-тезата уверява, че позитивните ефекти на ваксината далеч надхвърлят възможните негативни такива – освен ако последните не се случат на вашето дете. Защо да ваксинираме децата с ваксина, която трябва тепърва да се доказва във времето, и да рискуваме да развият миокардит, при положение че и да се заразят от КОВИД (ако още не са го изкарали), може и да не забележат? Защото децата са разпространители. Страх, както вече беше казано.

Страхът от КОВИД приижда отвсякъде. Така ни е сковал, че дори когато смъртността намалява всекидневно и пандемията полека преминава в ендемия, позицията на КОВИД-тезата за безалтернативността и безапелативността на ваксините вместо да омекне, се втвърдява, изостря се и риториката. Неваксинираните трябва да бъдат ваксинирани. Не за да се спасят от вероятно страдание и възможна смърт, не защото са част от цялото човечество и защото „всяка човешка смърт ме убива“, а за да не заразят нас – (образцовите, образованите, отговорните) ваксинираните, които въпреки всички бустери продължаваме да живеем в страх и изолация. Корените на този ирационален страх според Пол Кингснорт – писател, активист и природозащитник – са дълбоки. Допреди няколко години светът вървеше в „правилната посока“, елитите спяха спокойно и в безопасност. От около 2016 г. насам постепенно започнаха да се случват неприятности, които не само заплашват удобното елитарно битие, но и приятното елитарно съществуване. Първо Брекзит, после Тръмп, мигрантите, несигурното бъдеще на Европейския съюз, политическата коректност и културните войни, КОВИД… Световният ред е подложен на изпитание от шайка фашисти, отряди от тръмпчета тропат по площади, фабрикуват конспиративни плотове и отказват да чуят гласа на разума, науката и просветата, издигат противни лидери, които не играят според установените правила и работят денонощно за разрушаване на основите на неолибералната демокрация. Тези хора се нуждаят от здрава ръка. На първо време, сегрегация. От януари 2022 г. Франция въвежда ваксинационни пропуски, отказващи достъп до кафенета, кина и влакове на неваксинирани, президентът Макрон преди дни заяви, че целта му е да вбеси неваксинираните. (Както се вбесява и дразни животно в клетка?) Австрия направо ги заключва, въпреки че според статистиките броят на заразените от КОВИД през декември е спаднал до около 0.3%.[3] Италия задължава хората над 50 да се ваксинират. Германците, знаем, до края на зимата ще бъдат „ваксинирани, излекувани, или мъртви“.[4] А неваксинираните? По отношение на тях Франкфуртер Алгемайне Цайтунг предлага възможен ъгъл – през ноември изданието публикува карикатура на геймър стрелец от първо лице, който стреля по неваксинирани: „Уцелих те, антиваксър!“, а текстът отдолу рекламира играта като „Голям хит под коледната елха“.[5] Хем смешно, хем приятно. Нека да умрат! Това пък пожела в Туитър един „горд демократ“ – Джери Залц, носител на Пулицър и редактор на Ню Йорк Магазин: „Последната ми КОВИД-мисъл е следната: „Нека да ги коси!“ Имам предвид, ние, които сме достатъчно късметлии да бъдем тройно-двойно ваксинирани, сме добре защитени. Нека останалите да умрат. Знам, че те представляват заплаха за всички нас. Но ние сме повече от 97% защитени от тях. Ако те искат да умрат, казвам, нека да умрат. Свобода!“

Не, Залц не беше „канселиран“ заради реч на омразата, все пак става дума за Туитър. Той не е единствен. Омразата и нетърпимостта към другите се разлива по всички медии и вече прелива в домовете и семействата ни. Познат нидерландски професор, човек на възраст и в уязвима група, толерантнен, щедър и широко скроен либерал, преди месец изрази мнение, че ако болниците отменят прегледи и отлагат лечения и операции заради пълните отделения, може би не трябва да допускат неваксинирани до услугите си. Но всичко бледнее пред поста във Фейсбук, в който една близка заяви, че ще трябва да се откаже от майка си, която е такъв антиваксър!

Дали всички тези изявления и действия са продиктувани от страх, или КОВИД наистина събуди и мобилизира тоталитарен нагон? Има ли граница, която не бихме прекрачили „в името на живота“? Кога бихме казали: Стига?

3. КОВИД-антитеза: Тях

„Тях“ стана нормално да ги демонизираме. С оглед на историята на ХХ век е донякъде тревожно, че в новото разделение на света има класов елемент – КОВИД-антитезата е сформирана на широка „народна“ основа, включваща по-„ниските“ обществени слоеве, т. нар. ниска средна класа и класата на работещите. КОВИД-тезата внушава, че хората с различна от ортодоксалната позиция са антиваксъри, „неваксинирани“, крайнодесни или популисти – с други думи малцинство, което не разбира от наука, конспиратори, популисти, антисоциални егоисти, маргинали, сепаратисти, брексисти, тръмписти и партия „Възраждане“. Това внушение не е съвсем вярно. Действително, една неголяма част от антитезата са антиваксъри по убеждение, а мнозинството се разкри като антиваксърско не по принцип, а в частност по отношение на ваксините срещу КОВИД. Антитезата в България до известна степен се припознава в същите хора, които се страхуваха, че норвежките социални служби ще откраднат българските деца и че „джендърството“ ще унищожи „традиционните български ценности“. В дълбочина, те са обединени от специфично неразбиране и неприемане: неразбрали, че връщане назад няма, че вече не живеят в индустриалното, традиционно общество на родителите си, те мечтаят битието и ценностите да се върнат назад, такива каквито са били в детството им. Отчасти реакционери, отчасти консерватори, те се борят с трагична предопределеност за живота от вчера, бунтуват се и се страхуват от този нов обществен ред, основан на наблюдение и контрол, от този smart свят, в който желанията, надеждите, емоциите и телата са просто информация, която трябва да се извлече, рапортува и организира визуално; страхуват се, че КОВИД е използван като тласък по посока китаизиране на Запада и света. С какво очертаващото се бъдеще е по-различно от китайската социална кредитна система, от която само допреди няколко години всички бяхме ужасени? Не водят ли авторитарните мандати и QRкодовете до нормализиране на идеята за отговорния член на обществото като дружелюбна дигитална банка данни?

Докато мнозинството от антитезата действително изразява резерви към ваксините срещу КОВИД, трябва да се каже, че в „неваксинираното малцинство“ един немалък процент граждани са напълно ваксинирани – както „ ваксъри“, така и по-агностично настроени по отношение на ваксините. Също така, в тази група влиза изобилие от лявомислещи либерали, довчера любимци на левите медии (Джо Рогън, Трeвор Ноа, Ръсел Бранд, Бил Мар), центристи и умерено десни (Джордан Питърсън, Дъглас Мъри), водещи твърди учени (Питър Маккалоу, Алина Чан, Марк Чангизи, Брет Уейнстейн, Питър Доши), които КОВИД-тезата дискредитира, уволнява и/ли осмива, писатели и философи (Джорджо Агамбен, Мат Ридли, Паскал Брюкнер, Пол Кингснорт, Брад Еванс). Групата е шарена и с дълбок резервоар от критично мислене, аргументите ѝ се формират от различни професионални прослойки и изразяват различни тревоги. Това съставя една действителност, доста по-сложна от карикатурния образ, налаган от тезата.

Мнозинството от тези хора е разтревожено не от ваксините като такива или от чиповете на Бил Гейтс, а oт поетата посока на нормализиран тоталитаризъм и от факта, че обществото ни става все по-разделено и разговорът – все по-невъзможен. Галопиращ авторитаризъм, задължително дигитализиране на медицинското ти тяло, чекиране с QR-код при влизането в кръчмата или в концертната зала, ограничено движение, ваксинационни паспорти, социална изолация, тек-контрол, локдауни за неваксинираните, недопускането им до медицински услуги, цензура на социалните медии, сегрегиране на обществени събирания, системно нагнетяване на страх, подигравка и презрение към хората с различно мнение … и този нов климат на нетърпимост е наложен заради коронавируса. Опасен, коварен вирус, дай боже, да го избегнем! Но все пак, това не е чума или едра шарка: смъртността от коронавируса варира, в зависимост от източника – от 0.03%[6] през 0.5% до малко под 2%[7] (за сравнение чумата от XIV век се смята, че е уморила между 30 и 60% от населението на Европа). Ако при два процента смъртност, които последователно намаляват, оправдаваме това, какво ли ще ни се случи при незнаен вирус с по-висока смъртност, при безспорна глобална опасност (справка филмът „Не поглеждай нагоре“, 2021)? А какво, както Брет Уайнстейн пита, бихме сторили, ако КОВИД беше започнал с варианта Омикрон? Бихме ли обърнали света с главата надолу, за да го овладеем? Ако отговорът е „не“, тогава защо когато вирусът става все по-сговорчив и управляем, политиките напредват в противоположната посока?

Не всички аргументи и съображения на антитезата са артикулирани на основата на защита на човешките свободи. Има достатъчно доказателства както за недостатъчната ефективност и намаляващия имунитет на ваксините, така и за цензурата на официозните медии, които представят едни учени и изследвания за сметка на други, едни научни хипотези за сметка на други. Последователната тактика на тезата е осмиване, дискредитиране, woke, което не само обезкуражава и заглушава тезисни гласове на разума, но и успява да ги обърне и радикализира като антитезисна демография. Агресивните усилия да се наложи един-единствен ъгъл и подход към КОВИД постигат: 1) втвърдяване на двете ядра и 2) разколебаване на здравомислещите и загуба на и без това тънкото доверие в институциите. Как да им се довериш? В началото на 2020 г. например теорията, че вирусът може и да е лабораторно творение, беше отхвърлена от КОВИД-тезата като нелепа, тръмпистка, плод на развинтени конспиративни умове. Днес знаем, че официалният разказ за пазара на Ухан и нулевия пациент, регистриран в края на декември 2019 г., е несъстоятелен и че вирусът е бил засечен около Института по вирусология в Ухан (ИВУ) поне през септември същата година, горе-долу около времето, когато ИВУ премества цялата си база данни офлайн.[8],[9] Изплувалите доказателства за укриване на информация и от китайското правителство, и от американска страна, както и за финансовите връзки между Националния здравен институт (NIH) и ИВУ дотолкова не могат да се пренебрегват, че днес самата теза ръководи разследване на лабораторната хипотеза и самият Байдън декларира, че ще „продължава да притиска КНР да сподели цялата информация“.[10]

Това е само един пример за неясни, сенчести действия от страна на властимащите. Търсенето на истината за произхода на КОВИД сочи задкулисни операции, компрометирана биосигурност, възможни финансови машинации. Както винаги, парите са добър индикатор. Докато харвардски учени изчисляват, че КОВИД е „вирус за 16 трилиона долара“ (октомври 2020),[11] половината от които се оценяват като чиста икономическа загуба, а другата половина идва от загуба на живот, увреждания и болест, Форбс ни информира, че нетното състояние на 650-те американски милиардери се е увеличило с един трилион за периода януари 2020–април 2021.[12] Т.е. докато ние влагаме цялата си енергия да са мразим, осмиваме и тормозим едни други, богатите стават по-богати. Но вероятно това е съвпадение.

4. КОВИД-синтез

В началото на кризата, когато все още се говореше за стаден имунитет, философът Петер Слотердайк предложи термина ко-имунитет (KoImmunität) като „морално-политическа рефлексия, сочеща към нова форма на заедност“.[13] Две години по-късно знаем, че – уви! – тази възможност за единство е пропиляна, но не бива да забравяме, че пред нас стоят други такива. Мантрата „Да победим КОВИД на всяка цена“ се оказва твърде скъпа – ваксинационните мандати се търгуват на цената на социалната кохезия и целостта на обществената тъкан. Колкото повече натискаме и принуждаваме хората, толкова повече те се вкопават и втвърдяват позицията си. КОВИД е в процес на преход от ситуация на криза към ситуация, с която трябва да се живее. Вероятно вирусът така и няма да се сведе до нула, но пандемията постепенно преминава в ендемия. Според ново японско изследване[14] най-добър имунитет се постига, когато ваксинираният срещу КОВИД се зарази от вируса след няколко месеца. Това изследване показва: 1) безапелационната позиция на тезата омеква – резултатите са явно признание, че ваксината сама по себе си не е достатъчна; 2) науката се ангажира сериозно с изследване на алтернативни подходи към КОВИД; 3) статията е признание за силата на имунитета на преболедувалите, което доскоро бе несъстоятелна позиция.[15] Нужна е промяна на протоколите и преоценка на политиките. Възможен ли е КОВИД-синтез? Според Лимбърг той започва с искрена загриженост и честно изслушване на тревогите и страховете на Другия, анализиране на всеки аргумент на добронамерен принцип. Да разгледаме няколко други съображения.

Политизирането на дебата е дълбоко проблематично. Когато президентът Тръмп допусна през януари 2020 г., че КОВИД може да е лабораторно творение, левите отхвърлиха идеята като смехотворна, конспиративна и расистка. Днес, когато президентът Байдън иска повече доказателства в тази посока, същите го хвалят за твърдата му политика по отношение на Китай. Когато президентът Тръмп обяви, че ваксината ще бъде готова през ноември 2020 г., кандидат-президентът Байдън косвено и кандидат-вицепрезидентът Харис в прав текст заявиха, че не биха се ваксинирали, че предложените ваксини не са безопасни и достатъчно проверени. След като изборите бяха спечелени от демократите, ваксините се оказаха панацея, но тогава десните станаха подозрителни. Ваксините се превърнаха в поредната ябълка на раздора в безкрайната спирала на културните войни. Поради тази опасна политизация на ситуацията мнозина внушават, че политиците трябва да слязат от сцената и да оставят решенията за КОВИД-19 да се вземат от експерти – учени, специалисти, изследователи, доктори. Проблемът е, че в правомощията на експертите е да дадат мнение и да информират само по отношение на експертизата си. Не е в правомощията на лекарите например да ни съветват дали да се ваксинираме: тяхно задължение е да ни информират обстойно за ефекта и взаимодействията на ваксините, за разликите между тях – решението (би трябвало да) си остава наше. Така също и не е в правомощията и експертизата на учените и изследователите да вземат решения, които засягат движенията, правата и свободите на огромни маси от хора – мерки като локдауни и задължителна ваксинация са и трябва да останат политически решения.

Политиците са удостоени с отговорността да преценят и отсъдят кое е най-доброто за техния народ. Решенията, които стоят пред тях, са трудни, с трайни последици за психическото, емоционалното и физическото добруване на хората; тези решения ще предефинират или затвърдят смисъла на основни ценности като „свобода“ и „човешки права“. Досега официалният аргумент на КОВИД-тезата бе, че не е време да се превъзнасяме по човешките права и да се бием в гърдите като борци за свобода; телата ни и начинът ни на живот са под атака, време е да затворим политиката и да изведем обективната наука на първи план. Според все повече наблюдатели и анализатори обаче е време за точно обратното – решенията и мерките трябва да напуснат сферата на медицината и науката и да се вземат на политическа основа с отношение към въпроси като какво е добро за обществото като цяло и в какво общество искаме да живеем. Според Ю.Н. Харари XXI век е векът на философите. Много от новите чисто експертни решения в областите на бизнеса, технологиите или медицината изискват философска дискусия. Каква ценност е човешкият живот? Има ли различни цени? Чий живот е по-ценен? Има ли цена свободата? А правото на избор? Кой може да си ги позволи? Един от примерите на Харари е т.нар. философска кола.[16] Накратко дилемата е как да се обучи алгоритъмът, управляващ една автономна кола, та при възникнала ситуация тя „да вземе“ правилното решение:

Например да предположим, че две деца, гонещи топка, изскочат пред автономна кола. Въз основа на светкавичните си изчисления алгоритъмът, шофиращ колата, заключава, че единственият начин да не удари децата е да завие в отсрещното плат­но и да рискува да се сблъска с приближаващия камион. Алгоритъмът изчислява, че в такъв случай съществува 70-процентна вероятност собственикът на колата, кой­то спи дълбоко на задната седалка, да загине. Как трябва да постъпи алгоритъмът? (Харари, 21 Урока за XXI век, 2019 г.).

Подобни философски дилеми стоят днес пред правителствата, една от най-мъчителните е какво да се прави с децата и учениците – да се затворят вкъщи пред компютъра и да се „обучават“ дистанционно, или да им предложим „нормален“ социален живот с маска? Как да се изчислят негативните ефекти? Това не са въпроси, на които науката може да отговори. Науката работи с наблюдение, сравнение, тестове, факти и статистики, но не може да издаде каквото и да било решение в областта на морала, ценностите, смисъла.

Според Пол Кингснорт, въпреки че КОВИД не се оказа Апокалипсисът, от който се страхувахме, той все пак е Откровение: реакциите и поведенията ни около вируса разкриват едно много по-нестабилно, отколкото си мислехме, общество, дефинирано от липса на съчувствие и разбиране, с уклон към тирания, с крехки представи за свободата – на словото и на тялото: вместо общество имаме съревнование на кресливи племена. КОВИД осветлява и факта, че във време на криза авторитаризмът все още се приема за успешен модел на управление – повече контрол, повече закони за това какво е позволено да говориш, къде и кога е позволено да отидеш. КОВИД прави неизбежен и факта, че истинската криза на човечеството е кризата на смисъла. След разпада на християнството като идея и спояващ разказ, като генератор на смисъл и извор на духовното и символичното, издигнахме друг разказ – този за прогреса, вярата в материалното, в науката, в безкрайния икономически растеж. След провала и на тази идея издигнахме нова свещена крава – човечеството. Спасителят на загазилото човечество се явяват – не Бог, не и парите, а технологиите. Дали и от какво ни спасяват технологиите е едно, друго е, че те се явяват отличен слуга на дисциплинарната тоталитарна идея. Паноптикумът на Фуко. Мечтата на тоталитаризма е за неограничен, невидим, интимен достъп до психо-емоционалното и физическото тяло на всички, докато същевременно отделният индивид си няма и понятие как точно работи цялата система – това технологиите го постигат безпроблемно. Кингснорт призовава за преоценка на приоритетите. Наистина ли животът е най-висшата ценност, живот колкото е възможно по-дълъг, живот на всяка цена? Синтезът на тезата и антитезата трябва да се осъществи не на медицинска (научна, материална) и не на анти- (контра-, въпреки), а на духовна основа. Дебатите около индивидуално медицинско решение – да се ваксинираме или не – се явяват заместител на много по-голям несъстоящ се разговор. Говорим за наука, защото нямаме развит език и религиозна култура да говорим за много по-дълбокия проблем – за нещото, което липсва и което е важно, по-важно от живота. Какво е това, което придава смисъл на човешкия живот? Как си представяме най-добрия вариант на обществото си? Това ли е пътят, който избираме за себе си и по който спокойно пращаме децата си? Възможно ли е да работим заедно като култура?

Според английския историк Арнълд Тойнби историята на възхода и падението на цивилизациите е процес на предизвикателство (стимул) и отговор (реакция). Ако предизвикателствата успеят да вдъхнат нова духовна жизненост и споделена вътрешна увереност, то цивилизацията ще пребъде. Ако ли не – ще пропадне. Въпросът е кои отговори ще влеят нова духовна жизненост и крепкост в нашата цивилизация.

[1] https://thestoa.substack.com/p/ontological-flooding-towards-a-covid
[2] https://ourworldindata.org/coronavirus/country/portugal#how-many-tests-are-performed-each-day, страницата посетена на 14.1.2022 г.
[3] https://www.theguardian.com/world/2021/dec/12/austria-ends-covid-lockdown-restrictions-for-vaccinated-people
[4] https://www.politico.eu/article/jens-spahn-germany-biontech-pfizer-covid-19-vaccination/
[5] https://www.faz.net/aktuell/feuilleton/cartoons/greser-lenz-witze-fuer-deutschland-1294625/karikatur-greser-und-lenz-17624831.html
[6] Мумбай, информация от април 2021, https://www.business-standard.com/article/current-affairs/mumbai-s-coronavirus-mortality-rate-at-0-03-civic-commissioner-121042001237_1.html
[7] Според рапорта на СЗО от 9 януари 2022 г. 
[8] Рапорт на Американския конгрес от август 2021 г. 
[9] През ноември 2021 г. излезе важна книга, която разследва хипотезата: Viral: The Search for the Origin of COVID-19 на Мат Ридли и д-р Алина Чан – един от най-упоритите изследователи на хипотезата.
[10] https://www.france24.com/en/asia-pacific/20210827-biden-says-china-withholding-critical-information-about-origins-of-pandemic
[11] https://jamanetwork.com/journals/jama/fullarticle/2771764
[12] https://www.forbes.com/sites/chasewithorn/2021/04/30/american-billionaires-have-gotten-12-trillion-richer-during-the-pandemic/
[13] https://www.noemamag.com/co-immunism-an-ethos-for-our-age-of-climate-change/
[14] https://www.nature.com/
[15] https://www.dw.com
[16] http://4eti.me/21uroka/