0
3641

Когато артистите се гримираха на свещи

Васил Гендов в ролята на Карелин от „Епидемия“; драматически театър „Роза Попова“; Пазарджик, 20 ноември 1911 г.

Публикуваме откъс от неизвестния мемоар на създателя на първия български филм. Издадена от ФънТези, книгата може да се прочете и онлайн. 

На 7 декември се навършват 130 години от рождението на Васил Гендов (1891–1970). По този повод издателство ФънТези публикува един неизвестен мемоарен ръкопис от автора на първия български игрален филм „Българан е галант“ (1914), на „Любовта е лудост“ (1917) и още девет пълнометражни филма, създадени между 1921 и 1937 г. Книгата е озаглавена „Когато артистите се гримираха на свещи“, различно от малко объркващото за съвременния читател авторско наименование „Страници от развитието на провинциалния театър /лични спомени/“. Мемоарът е писан основно в края на 40-те и през 50-те години на ХХ век, но не успява да се вмести в идеологическите калъпи на комунистическата епоха въпреки наивно-комичните на места старания на автора да се хареса на новите господари. Предаден в началото на 70-те от неговите наследниците на Съюза на артистите в България, текстът явно е преценен като негоден за публикуване и бива инвентаризиран скоро след това в архива на Народния театър „Иван Вазов“. Той е предложен на издателството за публикуване близо 50 години по-късно от театроведа д-р Светлана Панчева, завеждаща музея на театъра. На нея и на директора на театъра Мариус Донкин трябва да благодарим за възможността да бъдат събудени за живот тези мемоарни страници и реабилитиран приносът на техния автор в историята на българския театър и култура въобще.

„Когато артистите се гримираха на свещи“ разказва малко известната театрална страна от биографията на Васил Гендов, описана от самия него. Той започва кариерата си като актьор в пътуващия театър на Роза Попова през декември 1910 г. и остава в трупата до разпускането ѝ във връзка с обявяването на Балканската война през есента на 1912 г. В началото на сезон 1914/15 г. постъпва като драматически ученик в Народния театър, където остава до 1919, а през 1921 г. основава свой пътуващ театър, в който освен актьор е още режисьор, драматург и директор. Под различни имена трупата на Васил Гендов обикаля страна и изнася по 30–40 представления месечно до 1938 г. 

Предложеният откъс разказва един епизод от странстванията на театъра на Роза Попова из Добруджа в началото на 1912 г. Пълният текст на книгата е достъпен свободно за сваляне и четене онлайн на следния адрес: http://funtasy.info/e-book/
„Когато артистите се гримираха на свещи“ е издадена с подкрепата на програма „Култура“ на Столична община и с любезното съдействие на Народния театър „Иван Вазов“. Изданието е снабдено с 22 непубликувани досега фотографии от личния архив на Васил Гендов, три от които са поместени тук.

„Когато артистите се гримираха на свещи“, Васил Гендов, издателство ФънТези, 2021 г.

ЗА ПЪРВИ ПЪТ ТЕАТЪР В КУРТ БУНАР

През периода на обиколките на театъра в Добруджа попаднахме на село Курт бунар[1]. Пътувахме с файтони на път за Добрич. Към 11 ч. сутринта влязохме в селото, където трябваше да направим кратък престой в една малка селска кръчма, за да починат конете, а същевременно и да се позатоплят артистите, защото през време на пътя започна да вали студен ситен дъжд като лапавица, който от студения вятър се набиваше в дрехите и лицето. Направи ни впечатление, че малко време след нашето пристигане в селото кръчмата се изпълни с хора, а по прозорците се струпа навалица от мъже и жени, които с голям интерес, но и доста напрегнато разглеждаха артистите. Разбрахме, че това внимание беше насочено към нас, толкова повече, че файтонджиите били разгласили навън, че пътуват „представленджии“ – нещо, което за първи път се случваше в това селище и затова местните бързаха да видят като какви бяха тези хора, които носеха това прозвище. Хора без дом и без покрив, които според тогавашните разбирания бяха вън от рамките на обикновените, порядъчните и почтените люде.

Роза Попова, Васил Гендов и поручик Петър Атанасов (любител артист) – драматически театър „Роза Попова“ в Търново-Сеймен, днес Симеоновград, май 1912 г.

След малко дойде и кметът на селото, придружен от главния учител. Те настоятелно поискаха да останем и дадем представление в селото. Обясни им се, че това е невъзможно поради липсата на театрален салон. Те обаче отговориха, че това можело да стане и в самата кръчма, в която се намирахме. Роза Попова разгледа с усмивка кръчмата, която имаше квадратура 8 на 8 метра, без тезгяха, който беше в дъното и заемаше една доста голяма площ от помещението, защото зад него бяха наредени няколко бъчви и една голяма зидана готварска печка. Роза обясни, че салонът е доста малък и най-важното – липсва място за сцена.
– А какво ви плаши, че салонът е малък? – възрази кметът. – Ще турим по-големи цени, за да се прихване за местата, а що се отнася до сцената, даскалът казва, че тя може да се направи между тезгяха и бъчвите. Дъски и греди имаме, колкото искате.
Като забеляза, че Роза Попова е почти непреклонна, кметът добави шеговито:
– И без това ще почивате тук тази вечер, защото няма да можете да си заминете, та по-добре е да направите хатъра на селото, защото нашите селяни никога не са виждали такова чудо. Аз съм виждал представления във Варна и в Шумен, виждал съм и „Геновева“, и „Разбойниците“[2], а даскалът е от Търново, където е играл на представления заедно с учителите.
– Как така няма да пътуваме! – възрази Роза Попова и като се засмя добави: – Да не сме арестувани?
Учителят също шеговито допълни:
– Кметът нареди да се приберат конете на файтоните в общинския обор, да се нахранят там като гости на нашите коне и докато не си изкарат довечера вечеринката, не искат да тръгнат.
– Много хубаво нагласено – каза Роза, като се засмя. – Няма що, оставаме и ний, само че трябва да ни дадат хора и материал.
– За това не се грижете – добави кмета, – всичко ще имате. И столове ще съберем, ще вземем и всички лампи от селските улици. Ще видите, че ще стане театро и половина. Най-малко двеста души ще се поберат. Скоро след това барабанчето на общината разгласи за голямото чудо, което ще види селото тази вечер в селската кръчма, като подканяше селяните да избързат и отидат в общината и си запазят места, където се продаваха билетите при повишени цени: от 4 лв. до 1 лв. за правостоящи.

Интересен бе краят на обявлението с барабанчето, което гласеше, че „никому да не стане мъчно, ако остане навън и не види това чудо“ и че „кметът няма да бъде виновен и никой да се не оплаква“. Когато поставихме един афиш пред вратата на кръчмата от пиесата „Епидемия“ на Разсудов, която щяхме да играем, дойде кметът и поиска да сменим пиесата, защото „медицински“ работи няма да заинтересуват селяните, пък и в селото от няколко години вече не е имало никаква епидемия – нито по хората, нито по добитъка. Когато му обяснихме, че това е една интересна семейна драма из руския живот, той се съгласи със забележката, че ако има нещо като прегръщане и целуване да се премахне, защото щяло да има жени и да не би да избяга някоя.

Само половин час след излизането на кмета от кръчмата, барабанчето наново биеше, но сега с нов текст. Доколкото си спомням, барабанчикът разгласяваше за „страшната и кървава драма, която е станала преди няколко дена в Русия и която селяните ще видят тази вечер в кръчмата, без да се плашат, защото ще бъде само на шега“.

В продължение само на два часа всички билети бяха разпродадени. Артистите, общинските служители и учителите се бяха впрегнали в изготвянето на сцената върху тезгяха и бъчвите. Всичките лампи от селските фенери бяха донесени в кръчмата и предоставени за почистване на жените от театъра. Роза Попова и Надежда Караиванова нареждаха гардероба. Гримьорната стая щеше да бъде една малка стая зад тезгяха, която служеше за склад на кръчмата и която едновременно съхраняваше разните качета с туршии за мезета.

На стария колега Христо Илиев беше възложена по-лека работа – да покрива прозорците откъм улицата с амбалажна книга и да потърси ютия за изглаждане на дамските рокли. Тук обаче на помощ дойдоха две учителки от училището, които си предложиха труда да изгладят нужния за вечерта гардероб.

Вечерта малкото салонче на кръчмата беше задръстено от публика – селяни и селянки в красиви добруджански носии, които с трепет очакваха започването на представлението. Някои от жените бяха с деца в ръцете, а други с хурки и не преставаха да предат, както във време на паузите, така и през време на действието.

Интересни бяха възгласите, които гласно се отправяха към сцената по време на играта като: „как не я срам, женена жена да се занася с чужд мъж“ или „много ти е добър мъжът, че не вземе да ти счупи главата“.

Нещо по-характерно обаче беше отношението на публиката към сцената. При това стеснено положение на столовете в малкия салон първият ред на „резерва“-та беше непосредствено до сцената – така, че когато публиката изпълни салона, коленете на седящите на първия ред се облягаха на рампата на сцената и по този начин заемащият тези места беше непосредствено до сцената, отдалечен от нея само на около 60 см. Във второто действие на пиесата „Епидемия“, по време на диалога между доктора и Карелин, има момент, когато докторът предлага на Карелин цигара. Тук обаче изведнъж се чу гласът на кмета, който седеше на първия ред в средата и който след като се изправи в целия си ръст, изважда кутия цигари първи качество и като си протяга ръката до самите артисти, казва гласно:
– Запалете, моля, по една от моите цигари, много са сухи.
Когато кметът забеляза смутения вид на артистите и прикования в него поглед, който му напомняше, че не трябва да прави това, той весело добави:
– Хайде де, няма защо да придиряте, тука всички сме си свои и няма кой да хване кусур.
Това създаде весело настроение всред салона, някои започнаха да се смеят и по този начин драматическият диалог от пиесата се преобърна на весела сцена от някоя комедия.

Местен офицер, Владимир Кирчев, Васил Гендов (вдясно) – гастрол на театъра на Роза Попова, лятото на 1911 г.

Пиесата „Епидемия“ беше изпратена с възторг от присъстващите, които с нестихващи ръкопляскания и одобрителни викове изпроводиха последното действие, като гласно изразяваха доволството си от това, че Карелин убива Илария Георгиевна.
– Пада ѝ се! – викаха гласно някои жени. – Язък за него. Трябваше мъжът ѝ да ѝ счупи главата, за да не черни чуждите мъже.

Каква обаче беше нашата изненада, когато на края се явиха при нас кметът и някои от учителите и ни предложиха вечеря, като молеха да приемем тяхната компания. Театралният салон бързо се преобърна на гостилница и върху масите се сложиха разни тави и чинии с печени прасета, кокошки, баници, пържени и бъркани яйца, сирене, кашкавал и дамаджани с вино. В салона влязоха и някакви цигани „чалгаджии“ с цимбал и цигулки, които започнаха да свирят български хора и ръченици. При такава атмосфера и най-приятелски отношения вечерта продължи до късно през нощта. След това всички артисти бяха разквартирувани по къщи, където ги очакваше също топъл прием.

На сутринта, когато театърът щеше да заминава, около кръчмата се беше събрало цялото село, а чалгаджиите наново засвириха хора и ръченици.
Всички обаче от изпращачите бяха донесли по нещо на артистите – за из пътя, като баници, пържени пилета, сирене, сланина, топли пити, вина и шишета с ракии. Донесеното беше в такова количество, че доста време трябваше то да се опакова и прибере в колата за театралния багаж.

[1] Курт бунар – село в Добруджа, преименувано от 27.VII.1942 г. на Тервел, а през 1960 г. обявено за град.
[2] Die Räuber („Разбойници“, 1781) – трагедия в 5 действия, първата публикувана творба на немския поет и драматург Фридрих Шилер (1759–1805). През 1782 в Манхайм е представена за първи път на сцена, става сензация и прави името на автора си известно. Причислявана е към възникналото в Германия през епохата на Просвещението течение „Буря и натиск“.