Напоследък излязоха няколко силни есеистични книги и сборникът на Керана Ангелова „Един след полунощ” (изд. ICU) със сигурност е сред тях. Освен рецензията публикуваме и няколко кратки фрагмента от него.
Има писатели, чиито думи не можем веднага да разпознаем като техни. Трябва ни сигурността на името. Думите на Керана Ангелова обаче се разпознават. След като си се срещнал с тях.
За мен срещата с прозата й беше в края на 90-те. Тогава прочетох „Зана. Папазини. Две повести”, а няколко години по-късно и великолепния й роман „Елада Пиньо и времето”. Още по-после прочетох и нейни стихове. И сега, доста след това време, в „Един след полунощ”, книга с миниатюри, есета, фрагменти, отново я разпознавам. Колкото и прибрана да е в кратката форма, колкото и навътре в себе си да се е устремила, колкото и жанрът да „поставя” собствените си изисквания, прозата на Керана Ангелова в „Един след полунощ” е същата емоционална, асоциативна, митологична, „особена” проза, тази, с която я знаем от повестите и романите й.
Детството, родното място, майката, бащата, времето, писането, хората, които са оставили следи в личния й път, хората, които са в него, чувствата, когато… – това е светът в „Един след полунощ”, свят, който въпреки фрагментарността, идваща от жанра и формата и външната линейност на повествованието всъщност е космос. Космосът на Керана. Сакрално пространство, съградено не просто от Аз, а и от идващи от древността стихии – ирационални, женски, езически, Странджански. В този свят времето няма привичната си „подредба”, то не тече тъй, както ни е лесно да го назовем – преди, сега, след … Това е „особено”, митологично време, „обърканото време”, което една жена по-скоро владее и усеща, отколкото да му се подчинява, да му се оставя да я води по неговия път. С неговия ритъм. Пластовете на това време се наслояват в днешното „вътре” на думите на Керана, пластове минали, сегашни, предвиждани, и така ни дават усещането, че като че ли тези думи са уловили „вечното”.
Често наричат прозата на авторката женска. Заради спонтанността, заради чувствителността, заради отказа от умозрителност и рационализиране на света. Заради пречупването на всичко през една специфична гледна точка. Ако тези качества на писането са „женски”, то да – това е една прекрасна женска проза. За мен обаче по-важното е смисълът, който подобно отношение към човека, мястото му в света, срещите и разделите му, миналото, рода, паметта създава и утвърждава.
Както в „големите” повествования на Керана Ангелова, така и в „Един след полунощ” просветва философията на единението на човешко и природно, на видимо и невидимо, на мисъл и чувство. Неслучайно казвам „просветва”. Тук спонтанността на емоцията и усещането, страстта и чистият поглед заменят бавността на мисълта, спокойствието на хладния разум, склонността към анализ и обобщение и все пак – това е мъдра и дълбока проза, която „мисли” по своя си начин целостта на света, на човека.
Напоследък излязоха няколко много силни есеистични книги и книгата на Керана Ангелова със сигурност е сред тях. Може би наистина есето е жанрът на днешното, може би то, днешното, е твърде „разнебитено”, безпокойно и неясно, за да го разказваме бавно, продължително и подредено. Твърде наситено със събития, за да ни оставя да се връщаме назад в миналото си по същия спокоен и подреден начин. Може би. А може би „Един след полунощ” е нещо друго. Поезия в проза, думи от дълбината, оголеното сърце от думи на една жена, на една писателка, дадено ни ей така, не просто да го четем, а да го чуваме. Как бие.
Един след полунощ
Фрагменти, миниатюри и есета
В детството всеки Божи ден ме изпълваше нещо могъщо, тревожно и неудържимо щастливо, под ребрата ми винаги трептеше като сладостна топка едно почти непоносимо вълнение. То ме издуваше, повдигаше ме на педя от земята. Сега знам: било е любов, любовта изобщо, любов свръх силите ми. Вероятно детството е времето, когато все още сме абсолютно синхронична, хармонична, безмерна – макар и несъзнавана – част от Бога.
Сигурна съм, рожденото място е съдбовно важно за всеки човек. Ако се бях родила другаде, щях да имам други отношения и други конфликти със света. Други преживявания, други хора по пътя си, други у ч и т е л и, други уроци, съвършено различни докосвания до природата и от природата. Това би ме изградило като съвсем различен човек.
Често се питам: по един и същи начин ли ние, човеците, живеем времето. Все пак, съществува така нареченото ускорение – изменение на скоростта на времето. Някои хора очевидно живеят по-спокойно, по-протяжно, по-мъдро може би – по всичко изглежда, че не губят големи количества жизнена енергия, а си я разпределят пестеливо, за да им стигне за дълъг, равномерен живот. Други се изразходват значително по-интензивно – в мигове на върховно живеене собственото им време сякаш спира да се движи праволинейно – понякога поради ускорението изглежда почти сферично. Нещо като огромно виенско колело, което се върти, натоварено с най-важните моменти от живота. Когато скоростта му стане зашеметителна, нещо там внезапно излиза от строя, някаква бурмичка, нещо дребно. Или пък токът в захранването внезапно спира. Тогава колелото по инерция се лашва и остава на едно място.
Рискувай и загуби! По-оптимистично насърчение, по-усмихнато, по-безотговорно, по-уверено в правотата си и по-право в същината си не съм чела другаде. Киркегор като да го е изрекъл, докато е вървял привечер или по изгрев по самотен прашен път през полето, с ръце в джобовете… и си е подсвирквал, май. Склонна съм да му се доверя изцяло тъкмо поради тази си представа. Освен това, една такава загуба звучи твърде… празнично. Казандзакис сигурно също е вървял по самотен прашен път с ръце в джобовете и си е подсвирквал… докато преди това и след това е пишел Алексис Зорбас.
Рискувай и загуби. Неочаквано е като насърчение и e твърде привлекателно. Кара те да се съгласиш с облекчение, че някои загуби са наложителни. А пък красивите загуби са си направо стимулиращи. Но тази категоричност, която долавям в изречението, твърде лесно може да се превърне в мантра. Ако човек си я заповтаря, ще постигне автосугестията на неуспеха. От това вече никой няма полза – към какво тогава биха ни стимулирали загубите?
За мен писането не е волеви акт. Абсолютно безволево се оставям в ръцете му. И то се възползва, и прави с мене каквото си иска. Когато поставя точката и разтърся глава, за да дойда на себе си, виждам се причудливо и непоправимо клонирана в десетките образи, които то е създавало – усещам се някак си разчленена или най-малкото преобърната като ръкавица, разсъблечена, оголена и разобличена в най-тайните си помисли, грешна и незащитена, изложена на показ – в крайна сметка, публично изповядана в блаженото очакване на милостиво опрощение.
Когато в литературните среди отричат някого, съм склонна да приема, че преценката за литературната недостатъчност на обсъждания автор може и да е вярна. Когато го отричат яростно – мисля си, че авторът най-вероятно е талантлив.
Денят, в който слънчогледите обърнаха гръб на слънцето… Това беше написал Боян Димитров в един литературен сайт. Само толкова. Останах като омагьосана, кръжах край изречението като пеперуда около лампа – ту написвах съобщение до Боян с въпроса какво е това, чие е, цитат ли е, Гео Милев ли беше, собствен стих ли е, ословесено видение-спомен ли, защо ми е толкова внезапно познато… ту го изтривах, за да прочета отново и отново изречението. Накрая се отказах от всякакви питания. Въпроси, които, ако получат задоволителен отговор, може и да развалят магията на внушението.
Толкова необикновено и магическо като въздействие е това, което научих днес – слънчогледите обърнали гръб на слънцето! – та е по-добре никога да не научавам защо са го направили.
Няма значение кое е първото – гъсеницата или пеперудата. Не можем да избегнем и в двата случая неизбежността на очевидното: красотата е способна да създаде грозно и гнусно свое продължение, а грозотата – красива мимолетна въздишка с прозрачни криле. Цялото на живота наистина е съвкупност от дихотомии, но съществуващи като такива там, където и м а хора – красивото и грозното са категории, дефинирани от човека. Където няма хора – Великият принцип е в действие: не съществува нито красиво, нито грозно. Има взаимосвързаност и взаимозависимост, и хармония между всичко в природата.
Самотата като избор: до пълна изолация, като вътрешна усилна дейност, до краен предел, до свобода, жестока и самонараняваща се, самотата като свещена празнота, като чистота, която трепти в тебе като слънчев лъч върху прясно измит дървен под в празна стая… може да се случи и въображаемо. Когато ми е спасително нужна, стискам клепачи или с широко отворени очи си представям едно и също, винаги едно и също място: планински склон, обърнат на изток и на юг, облян от слънце и една дървена къщурка с веранда, тясна и дълга. Сядам направо на единственото стъпало, гледам в слънцето и имам непоколебимото усещане, че това е моят дом. Усещането за дом ме преизпълва.
Преди години не знаех: защо точно това място и тази самота, и този копнеж с това болезнено щастие…
Сега знам: това е образната ми молитва – и всичко онова в нея, което е невъзможно да бъде изговорено.
…чистота, която трепти в тебе като слънчев лъч върху прясно измит дървен под на празна стая.
А може би още по-достатъчно е: празнота, чистота.
Отрежат ли пъпната му връв, човекът вече е свободен да обходи великите пространства на собствената си самота. Но понеже се страхува от нея, обгражда се със стени, които я правят жалка и безполезна. Както казва Чоран, чувствам, че съм свободен, но знам, че не съм.
На главната страница: Магда Абазова, Ритми І; 2003, произведението е създадено по време на пленера на Дарик „Звук и цвят”
