Начало Книги „Когато бях безсмъртна” … и сега
Книги

„Когато бях безсмъртна” … и сега

Катя Атанасова
12.04.2013
1397

Напоследък излязоха няколко силни есеистични книги и сборникът на Керана Ангелова „Един след полунощ” (изд. ICU) със сигурност е сред тях. Освен рецензията публикуваме и няколко кратки фрагмента от него.

Edin_sled_polunosht_4642Има писатели, чиито думи не можем веднага да разпознаем като техни. Трябва ни сигурността на името. Думите на Керана Ангелова обаче се разпознават. След като си се срещнал с тях.

За мен срещата с прозата й беше в края на 90-те. Тогава прочетох „Зана. Папазини. Две повести”, а няколко години по-късно и великолепния й роман „Елада Пиньо и времето”. Още по-после прочетох и нейни стихове. И сега, доста след това време, в „Един след полунощ”, книга с миниатюри, есета, фрагменти, отново я разпознавам. Колкото и прибрана да е в кратката форма, колкото и навътре в себе си да се е устремила, колкото и жанрът да „поставя” собствените си изисквания, прозата на Керана Ангелова в „Един след полунощ” е същата емоционална, асоциативна, митологична, „особена” проза, тази, с която я знаем от повестите и романите й.

Детството, родното място, майката, бащата, времето, писането, хората, които са оставили следи в личния й път, хората, които са в него, чувствата, когато… – това е светът в „Един след полунощ”, свят, който въпреки фрагментарността, идваща от жанра и формата и външната линейност на повествованието всъщност е космос. Космосът на Керана. Сакрално пространство, съградено не просто от Аз, а и от идващи от древността стихии – ирационални, женски, езически, Странджански. В този свят времето няма привичната си „подредба”, то не тече тъй, както ни е лесно да го назовем – преди, сега, след … Това е „особено”, митологично време, „обърканото време”, което една жена по-скоро владее и усеща, отколкото да му се подчинява, да му се оставя да я води по неговия път. С неговия ритъм. Пластовете на това време се наслояват в днешното „вътре” на думите на Керана, пластове минали, сегашни, предвиждани, и така ни дават усещането, че като че ли тези думи са уловили „вечното”.

Често наричат прозата на авторката женска. Заради спонтанността, заради чувствителността, заради отказа от умозрителност и рационализиране на света. Заради пречупването на всичко през една специфична гледна точка. Ако тези качества на писането са „женски”, то да – това е една прекрасна женска проза. За мен обаче по-важното е смисълът, който подобно отношение към човека, мястото му в света, срещите и разделите му, миналото, рода, паметта създава и утвърждава.

Както в „големите” повествования на Керана Ангелова, така и в „Един след полунощ”  просветва философията на единението на човешко и природно, на видимо и невидимо, на мисъл и чувство. Неслучайно казвам „просветва”. Тук спонтанността на емоцията и усещането, страстта и чистият поглед заменят бавността на мисълта, спокойствието на хладния разум, склонността към анализ и обобщение и все пак – това е мъдра и дълбока проза, която „мисли” по своя си начин целостта на света, на човека.

Напоследък излязоха няколко много силни есеистични книги и книгата на Керана Ангелова със сигурност е сред тях. Може би наистина есето е жанрът на днешното, може би то, днешното, е твърде „разнебитено”, безпокойно и неясно, за да го разказваме бавно, продължително и подредено. Твърде наситено със събития, за да ни оставя да се връщаме назад в миналото си по същия спокоен и подреден начин. Може би. А може би „Един след полунощ” е нещо друго. Поезия в проза, думи от дълбината, оголеното сърце от думи на една жена, на една писателка, дадено ни ей така, не просто да го четем, а да го чуваме. Как бие.

 

Един след полунощ

 

Фрагменти, миниатюри и есета

В детството всеки Божи ден ме изпълваше нещо могъщо, тревожно и неудържимо щастливо, под ребрата ми винаги трептеше като сладостна топка едно почти непоносимо вълнение. То ме издуваше, повдигаше ме на педя от земята. Сега знам: било е любов, любовта изобщо, любов свръх силите ми. Вероятно детството е времето, когато все още сме абсолютно синхронична, хармонична, безмерна – макар и несъзнавана – част от Бога.

 

Сигурна съм, рожденото място е съдбовно важно за всеки човек. Ако се бях родила другаде, щях да имам други отношения и други конфликти със света. Други преживявания, други хора по пътя си, други  у ч и т е л  и, други уроци, съвършено различни докосвания до природата и от природата. Това би ме изградило като съвсем различен човек.

 

Често се питам: по един и същи начин ли ние, човеците, живеем времето. Все пак, съществува така нареченото ускорение – изменение на скоростта на времето. Някои хора очевидно живеят по-спокойно, по-протяжно, по-мъдро може би – по всичко изглежда, че не губят големи количества жизнена енергия, а си я разпределят пестеливо, за да им стигне за дълъг, равномерен живот. Други се изразходват значително по-интензивно – в мигове на върховно живеене собственото им време сякаш спира да се движи праволинейно – понякога поради ускорението изглежда почти сферично. Нещо като огромно виенско колело, което се върти, натоварено с най-важните моменти от живота. Когато скоростта му стане зашеметителна, нещо там внезапно излиза от строя, някаква бурмичка, нещо дребно. Или пък токът в захранването внезапно спира. Тогава колелото по инерция се лашва и остава на едно място.

 

Рискувай и загуби! По-оптимистично насърчение, по-усмихнато, по-безотговорно, по-уверено в правотата си и по-право в същината си не съм чела другаде. Киркегор като да го е изрекъл, докато е вървял привечер или по изгрев по самотен прашен път през полето, с ръце в джобовете… и си е подсвирквал, май. Склонна съм да му се доверя изцяло тъкмо поради тази си представа. Освен това, една такава загуба звучи твърде… празнично. Казандзакис сигурно също е вървял по самотен прашен път с ръце в джобовете и си е подсвирквал… докато преди това и след това е пишел Алексис Зорбас.

Рискувай и загуби. Неочаквано е като насърчение и e твърде привлекателно. Кара те да се съгласиш с облекчение, че някои загуби са наложителни. А пък красивите загуби са си направо стимулиращи. Но тази категоричност, която долавям в изречението, твърде лесно може да се превърне в мантра. Ако човек си я заповтаря, ще постигне автосугестията на неуспеха. От това вече никой няма полза – към какво тогава биха ни стимулирали загубите?

 

За мен писането не е волеви акт. Абсолютно безволево се оставям в ръцете му. И то се възползва, и прави с мене каквото си иска. Когато поставя точката и разтърся глава, за да дойда на себе си, виждам се причудливо и непоправимо клонирана в десетките образи, които то е създавало – усещам се някак си разчленена или най-малкото преобърната като ръкавица, разсъблечена, оголена и разобличена в най-тайните си помисли, грешна и незащитена, изложена на показ – в крайна сметка, публично изповядана в блаженото очакване на милостиво опрощение.

 

Когато в литературните среди отричат някого, съм склонна да приема, че преценката за литературната недостатъчност на обсъждания автор може и да е вярна. Когато го отричат яростно – мисля си, че авторът най-вероятно е талантлив.

 

Денят, в който слънчогледите обърнаха гръб на слънцето… Това беше написал Боян Димитров в един литературен сайт. Само толкова. Останах като омагьосана, кръжах край изречението като пеперуда около лампа – ту написвах съобщение до Боян с въпроса какво е това, чие е, цитат ли е, Гео Милев ли беше, собствен стих ли е, ословесено видение-спомен ли, защо ми е толкова внезапно познато… ту го изтривах, за да прочета отново и отново изречението. Накрая се отказах от всякакви питания. Въпроси, които, ако получат задоволителен отговор, може и да развалят магията на внушението.

Толкова необикновено и магическо като въздействие е това, което научих днес – слънчогледите обърнали гръб на слънцето! – та е по-добре никога да не научавам защо са го направили.

 

Няма значение кое е първото – гъсеницата или пеперудата. Не можем да избегнем и в двата случая неизбежността на очевидното: красотата е способна да създаде грозно и гнусно свое продължение, а грозотата – красива мимолетна въздишка с прозрачни криле. Цялото на живота наистина е съвкупност от дихотомии, но съществуващи като такива там, където и м а  хора – красивото и грозното са категории, дефинирани от човека. Където няма хора – Великият принцип е в действие: не съществува нито красиво, нито грозно. Има взаимосвързаност и взаимозависимост, и хармония между всичко в природата.

 

Самотата като избор: до пълна изолация, като вътрешна усилна дейност, до краен предел, до свобода, жестока и самонараняваща се, самотата като свещена празнота, като чистота, която трепти в тебе като слънчев лъч върху прясно измит дървен под в празна стая… може да се случи и въображаемо. Когато ми е спасително нужна, стискам клепачи или с широко отворени очи си представям едно и също, винаги едно и също място: планински склон, обърнат на изток и на юг, облян от слънце и една дървена къщурка с веранда, тясна и дълга. Сядам направо на единственото стъпало, гледам в слънцето и имам непоколебимото усещане, че това е моят дом. Усещането за дом ме преизпълва.

Преди години не знаех: защо точно това място и тази самота, и този копнеж с това болезнено щастие…

Сега знам: това е образната ми молитва – и всичко онова в нея, което е невъзможно да бъде изговорено.

 

…чистота, която трепти в тебе като слънчев лъч върху прясно измит дървен под на празна стая.

А може би още по-достатъчно е: празнота, чистота.

 

Отрежат ли пъпната му връв, човекът вече е свободен да обходи великите пространства на собствената си самота. Но понеже се страхува от нея, обгражда се със стени, които я правят жалка и безполезна. Както казва Чоран, чувствам, че съм свободен, но знам, че не съм.

 

 

На главната страница: Магда Абазова, Ритми І; 2003, произведението е създадено по време на пленера на Дарик „Звук и цвят”

 

Катя Атанасова
12.04.2013

Свързани статии


Warning: Invalid argument supplied for foreach() in /home/kultura/public_html/web/wp-content/themes/Newspaper-child/loop-related-tags-post.php on line 12