Всичко, което до вчера изглеждаше морално неприемливо, се превръща в нова норма и рутина. Но в рутина и нова норма се превръщат и все по-дръзките и весели реакции на обществото, което се смее на властта и я подиграва.
Съвпадането по време на историята с отправената покана от генерал Золотов към Алексей Навални за дуел и необикновените приключения на Петров и Боширов, тези Бим и Бом[1] на медийното пространство, обяснява много неща в съвременната руска политика. В тази невероятно сгъстена картина напрегнатата и агресивна сериозност предизвиква най-напред смайване, а после – смях. Всичко тук е в пълно съответствие с каноните от класическия труд на Владимир Проп „Проблеми на комичното и смеха“. Само дето проблемът е вече не филологически, а политически.
Дупката в космическия кораб „Съюз“, направена, както се оказва, от американските астронавти, обсъжданата забрана за придвижване на чуждестранни кораби по Северния морски път и какво ли още не – просто погледнете информационните канали, този нескончаем поток от пародии на новини. Толкова смешни в претенциите си за изключителна сериозност, съчетана – поради държавната важност – с елементи на секретност и конспирология.
Смехът развенчава зверската сериозност на властта, за която всъщност няма нищо по-страшно от това да стане смешна и нелепа. Тя воюва със смеха – арестува например за иронични картинки в социалните мрежи. Руслан Соколовски ловеше покемони в храма, защото искаше да провери способността на Църквата за самоирония. Получи обаче „отговорче“, както казва генерал Золотов – присъда като от светски съд. Официозно-сакралното не понася смеха и затова комичното се преследва с наказателна репресия: неслучайно днес има толкова много дела за оскърбяване на най-разнообразни чувства и подбуждане към вражда срещу представители на нарастващия брой групи в социалните мрежи.
Карнавалът, както ни учеше Михаил Бахтин, преобръща всичко с главата надолу, а властта предполага строга йерархия, без каквито и да е там преврати. Но когато на екрана се появява официално лице, генерал с всичките му ордени, и използвайки субкултурата и езика на казармата и подземния свят заплашва частно лице – това вече е карнавал в чист вид. Или по-точно: ако това не е заплаха за прилагане на насилие – не е ли? – значи е карнавал. Но в него представителят на властта изглежда съвсем не на място.
Властта не трябва да дава поводи да се хиперболизират нейните свойства и особености – пагоните и фуражките например са ненужен „комизъм на сходството“, според терминологията на Проп (военният пред микрофона предизвиква най-вече, нека го кажем деликатно, латиноамерикански асоциации).
Тя не бива да разголва похватите си, говорейки на езика на социалните низини, както един приличен и заемащ солидно положение мъж не бива да показва татуировката на гола жена и специфичния текст от категорията 18+ под скъпата си риза. Всичко това води до пълна десакрализация. А десакрализираната власт губи своето величие, предизвиква фамилиарно отношение и става смешна.
Нейното място не е на карнавала, тя не е участник в него, а обект на пародия, та нали „целият необозрим свят от смехови форми и прояви противостои на официалната и сериозна (по своя тип) култура на църковното и феодално средновековие“ (М. М. Бахтин). Ставайки част от карнавала, тя се превръща в пародия на самата себе си.
Подчертаната агресия (в случая на генерала) и очевидната и съмнителна лъжа (на двамата неразделни „туристи“) е поредното прекрачване на червената линия: всичко, което до вчера изглеждаше морално неприемливо, се превръща в нова норма, в рутина. Но в рутина и нова норма се превръщат и все по-дръзките и весели реакции на обществото, което се смее на властта и я подиграва. Протест е не само излизането на улицата, протест е също смеховата култура. Не можеш всички да арестуваш заради нея. Съветската власт се срина не само поради падащите цени на петрола и прекомерните военни разходи, но също поради това, че стана смешна, че започнаха да ѝ се присмиват открито, въпреки опасността от преследвания, в това число и наказателни.
Всичко е по Бахтин: „Сериозността натрупва безнадеждни ситуации, а смехът се издига над тях и освобождава. Смехът не връзва човека, а го освобождава“. „Едностранчиво сериозни – пише Бахтин – са само догматичните и авторитарни култури“. Интервюто с Петров и Боширов беше смайващо сериозно, в резултат на това обаче усещането за клоунада и карнавал, зададено от видеообръщението на генерал Золотов, само се усили. Профанацията на тайното и величественото – работата на спецслужбите, достигна своя пик в образа на двамата коварни клоуни на руската (контра)пропаганда. Тези експерти по „спортно хранене“, упорстващи в желанието си да разгледат затворената катедрала и извършили де факто coming out (разкриване – б. пр.) с интервюто си по официозно-пропагандния канал – са просто квинтесенцията на всичко комично, характерно за властта. „Разказите от Солсбъри“ са много по-пошли и по-малко правдоподобни от монашеските анекдоти в „Кентърбърийски разкази“.
Властта умее да иронизира. Но нейната ирония не е смешна, а зла. Тя е изразена на клиширания език на пресаташетата, които се „присмиват“ на западните врагове. Този стил е модерен само по начина на доставка, но по форма и съдържание той е изключително архаичен и се отнася към пропагандните езикови калъпи от края на 40-те и началото на 50-те години на ХХ век: агресивната ирония и злия смях, които предшестват погрома и ареста.
Колкото по-страшна става за властта смеховата култура на гражданското общество, толкова по-сериозно ще започне да се отнася тя към своите реакции: в крайна сметка тя държи монопола на насилието.
Но фактът, че властта вече живее в commedia dell’arte, я прави слаба и емоционално уязвима: Петрушка от театъра на площада побеждава надутите със своята сериозност персонажи и осмива порока и лицемерието. Ето защо същият този Навални печели преднина в спора си с властите, опитващи се да играят на чуждия за тях терен на карнавала – смешната преднина на съчувствието.
Един от признаците, по които съдебните лекари разкриват слабоумието на смелия войник Швейк, е обстоятелството, че той съвсем сериозно извиква: „Да живее император Франц Йосиф I!“. Раболепието пред властта и нейното възхваляване са също от сферата на комичното. В своята праволинейност държавната пропаганда става наистина смешна, тя дискредитира и отслабва властта. Това, което трябва да бъде плашещо, престава да бъде страшно. Това, което трябва да умилява и усилва народната подкрепа, става повод за пародии. И свещената борба за чистота на нравите и блясък на куполите води до прочистване на библиотеките от Пушкин, издаден от Сорос, и даже до изгаряне на книги.
Както пише Проп, „неспособността за смях може да бъде признак не само за тъпота, но и за порочност“. Да вземем например Салиери на Пушкин: „Не ми е смешно, когато фукльото презрян безчести с пародиите си Алигиери“. Е, това е Алигиери… А у нас с пародии вече не бива да се безчестят Църквата и особено гордите със себе си и предварително оскърбени „социални групи“. Впрочем никой, дори „презреният фукльо“ и „безчестният цапач“ не са направили повече за десакрализарането на властта и за профанизирането на нейните функции от самите държавни дейци и органи. И всичко това, защото не умеят да се смеят над себе си.
Прекрачвайки с лекота червените линии, те не усещат границите, отвъд които стават смешни.
В есето си „Когато Панург престане да бъде смешен“ Милан Кундера, голям ценител на Франсоа Рабле, се опасява, че човечеството губи чувството си за комичното и има опасност Панург от „Гаргантюа и Пантагрюел“ да престане да бъде смешен. На властта не ѝ е смешно, когато се погледне в огледалото. На нея не са ѝ останали дори шутове, които да я карат от време на време да се съмнява в обосноваността на зверската си сериозност, всъщност клоуни се намират и циркът стои непокътнат, но те са зли и способни само на ласкателство и подакване. А това е най-лошото, което може да се случи с оптиката и слуховите апарати на властта – тя престава да вижда и чува, и запазва единствено способността си да надзирава и наказва, говорейки унесено на глас, при това с жаргона на баните и препирните.
Андрей Колесников (род. 1965 г.) е руски журналист и политолог. Той е юрист по образование. Бил е главен редактор в „Новая газета“, заместник главен редактор на „Известия“ и на „The New Times“ (Новое время). Носител на множество журналистически награди, сред които: „Златното перо на Русия“ и наградата „Адам Смит“. Автор на книгите: „Спичрайтерите. Хроника на една професия, променила света“ (2007), „Анатолий Чубайс. Биография“ (2008), „Студената война на леда“ (2012), „Диалози с Евгений Ясин“ (2014). Ръководител на програмата „Вътрешна руска политика и политически институции“ в московския Карнеги център.
Текстът е публикуван в газета.ru.
Превод от руски Димитрина Чернева
[1] Дует на цирковите артисти Иван Радунски (Бим) и Феликс Кортези (Бом) просъществувал с прекъсвания от 1891 до 1946 г. Б. пр.
