От „Човек на гнева“ насам Гай Ричи явно „не е на себе си“. Случайно или не, промяната в стила му съвпада със завръщането на Джейсън Стейтъм във филмографията на британския режисьор. И ако основният проблем с римейка от 2021 г. се коренеше в необяснимото изпаряване на иронията като запазена марка на Ричи, то в „Операция Форчън: Троянски кон“ липсват „специфичното структуриране на разказа и задъханият ритъм“ (забавно е да цитираш себе си), без които сюжетът се вписва в редиците на средностатистическия екшън (със или без комедия).

Също като предшественика си „Операция Форчън: Троянски кон“ е „добре направен филм“. Той ще ви предостави всички атрибути, очаквани в жанра за специалните агенти, които трябва да спрат злодеи, продаващи свръхмощно оръжие и/или свръхмодерна технология за контролирането/унищожаването на света, с изключение на усещането, че гледате номер 13 на Гай Ричи. Ако може да се каже, че нещо е попречило на „Мъжът от U.N.C.L.E.“ (2015) да получи пълното зрителско одобрение в зоната на шпионския екшън, то беше авторската провокация на Ричи. Е, значи в „Операция Форчън“ всичко е наред – провокация няма, само стереотипи и (за щастие) достатъчно ирония, за да ги преглътнем.

Предмет, откраднат от престъпна група, задвижва Операцията, когато британското правителство се свързва с „частен изпълнител“, за да го върне, да разбере какво представлява и кой го е откраднал, както и да открие кой е потенциалният купувач. Нает е експертът Орсън Форчън. Заедно с новите си колеги, начело с очарователната Сара Фидел, той успява да привлече за сътрудник холивудската звезда Дани Франческо. Какъв късмет, че влиятелният сенчест бизнесмен Грег Симъндс е луд по Франческо в много отношения… А спецекипът кръстосва света между Холивуд, Кан и Анталия в преследване на тайни и (уж) изненади. Сценарият е функционален, ефективен и динамичен, без по-сериозни претенции от това да забавлява зрителя. И без намек за участието на Гай Ричи.

Джейсън Стейтъм прави втори опит в екшън комедия след „Шпиони“ (2015, реж. Пол Фейг). Неговият Форчън е все така безпогрешен, някъде в регистъра между „Транспортер“ и „Непобедимите“. Забавната страна в отбора е възложена на Джош Хартнет (за втори път във филм на Ричи, но вече с комична роля) като кинозвездата Дани Франческо – на него добре му се получава да развенчава холивудски митове и явно не се притеснява да унижава „ореола“ си като агент шут, възхитен от професионалистите. Най-доброто попадение на „Операция Форчън“ обаче е Хю Грант с бизнесмена Симъндс – след като Гай Ричи му даде блестяща възможност да се измъкне от блатото на застаряващите романтични сюжети (още с „Мъжът от U.N.C.L.E.“, но особено в „Джентълмените“ (2019), Грант му се отплаща, заразявайки третия им съвместен проект с малко от характерната си саркастичност.

Троянският кон, както знаем от митологията, е средство за превземане на крепостта отвътре. Съответно като пряка асоциация изсмуканата от пръстите интрига на „Операция Форчън“ разполага с Дани Франческо, който дава на екипа достъп до владенията и благоразположението на Грег Симъндс. В метафоричен смисъл, троянският кон е Джейсън „Форчън“ Стейтъм (в ироничния превод „късмет“ или пък „съдба“), който взривява „отвътре“ удоволствието да гледаш филм на Гай Ричи (добре де, това е субективно усещане – все пак Стейтъм беше част от знаменитите „Две димящи дула“,1998, дебют и за него, и за Ричи, и „Гепи“ (2000), но онова си беше съвсем друга епоха). А като пророческа надежда, Хю Грант би могъл да преобърне хода на тази режисьорска филмография (Обри Плаза е много добра, но жените никога не са заемали определящо място в историите на Ричи)…

Актьорите настрана, „Операция Форчън“ е доста предвидим филм (с 0, максимум 0,5 неочаквани обрати), който се преструва, че не забелязва пълната си липса на оригиналност и е изтъкан от клишетата над които се надсмива. „Надсмива“ е ключовата дума в случая, защото ако не беше иронията, граничеща с цинизъм (тук признавам приноса на г-н Форчън), сюжетът би бил непоносим дори за собствената си фабула. И може би за пръв път в екшън на Гай Ричи диалогът е по-интересен от действието. Сякаш цялата сценарна енергия е отишла за размяната на реплики (което само по себе си не е недостатък, разбира се). Някои от тях, като разговорите за частните капризи на Форчън и/или на неговия поръчител Нейтън Джасмин, препирните кой е по-находчив (между Форчън и Сара Фидел), притесненията на Дани Франческо да играе самия себе си и преклонението на Грег Симъндс пред кинозвездата, са чудесни лирични отклонения, които „отплесват“ интригата и придават на „Операция Форчън: Троянски кон“ освежаваща забавност. Дано само двете точки в заглавието не вещаят обещание за продължение…