Видях един графит върху цокъла на софийска сграда. Рисунките бяха несръчни, но ясни – момиче среща момче. Отдолу пишеше: „Когато Ко срещна Ка“. И се сетих за историята, която ми разказа един приятел археолог, изкушен и в писането.
Те живеели извън селището на племето. Всеки от тях имал малък бивак – огнище, заградено с камъни, скара от пръти, повдигната от едната страна, която да служи като навес над мястото за спане, кремъчен нож, буков съд за вода. Били колкото пръстите на едната ръка и още двама-трима. Обикновено през деня при тях пристигали помагачи, момчета, които ще им донесат вода, ще изчистят рибата, която са хванали, или ще оскубят птицата, която са пронизали със стрела. Срещу помощта си те получавали възможност да се учат как се разказват истории. А привечер, когато жегата намалеела, вече идвали и слушателите. Сядали в кръг около разказвача и се приготвяли да слушат. Около някои от разказвачите имало повече слушатели, около други – по-малко. Това зависело от уменията им. Съответно, този, който привличал повече слушатели, се радвал и на по-охолен и уреден живот, защото хората се разплащали с храна, но и с вещи от бита – наметала от кожи, глинени и дървени чаши. Един, най-старият и опитният разказвач, дори се бил изхитрил да разказва историите си с нещо като музикален съпровод; бил прикрепил две струни, усукани от животински косми, до тялото на кухо изсъхнало пънче и бръмчал със струните, докато вървял разказът. Ако разказът описвал пейзаж или обстановка, струните едва-едва мяукали, ако се задавала битка, гласът им ставал дебел и отсечен… Ако върху някой от героите се стоварвала смъртта, струните запявали тъжно и провлачено.
Най-хубавите разкази се пазели за падането на мрака, тогава, когато палели и огньовете.
Една сутрин се видяло, че огнището на най-стария и опитен разказвач не пуши. Обикновено той ставал пръв, отивал до реката да си измие лицето, но сега не се чувало нищо откъм неговия заслон. Пратили един от помощниците, който се бил появил пръв сутринта, да провери какво става. Момчето се върнало и направило онзи знак с ръце, който означава полет на птица.
Душата му била отлетяла.
Починалият, този най-стар и опитен разказвач, бил брат на вожда на племето. След смъртта му нещата се променили. Четирима от разказвачите вождът пратил да придружават бойците по време на новия поход, да повдигат духа им и да свидетелстват за подвизите им. Другите, възрастните и немощните, заповядал да отидат в пещерата, където жените щавели животински кожи. Те пък трябвало да им разправят пиперливи смешки и да ги веселят, тъй че да не ги обзема униние и скука и очите им, докато ръцете работят мълчаливо, да не се взират само в самотната им съдба.
Така биваците на разказвачите се разтурили и потънали в есенната шума.
Бойците обаче не се върнали от похода, явно били разгромени. Момчурляците, които били останали, трябвало бързо да растат. И те разбрали това.
Жените изпъдили само един, който бил ням. Страхували се да не родят нямо бебе.
И той по цял ден обикалял околността, събирал диви плодове, мъчел се да уцели със своето лъкче някое животинче. Така открил, че в една сенчеста котловина склонът е хлъзгав, а пръстта там може да се меси и от нея да се правят фигури. Момчето тайно започнало да пренася от тази пръст и да я складира до долните, сенчести ребра на пещерата. Когато пренесъл достатъчно, замазал естествения зид, който се спускал като под отвес, и преди пръстта да изсъхне, нарисувал върху нея мъжка и женска фигура.
Рисунката и досега стои и разказва за някой си Ко, който срещнал Ка. Имената, разбира се, са добавени впоследствие, от някой ценител в новите времена. Но това не променя беззвучната красота на разказа. Ко срещнал Ка. Има ли нужда от повече думи?
Сърце не ми даде да питам археолога дали тъкмо той не е добавил имената към онази, старата рисунка, нито пък дали случайно не е авторът на софийския графит. Може пък и той да беше вземал някъде уроци по разказване на истории. Така де. Ко срещнал Ка. Има ли нужда от повече думи?
