Според германската писателка Херта Мюлер, живяла в Румъния по време на комунистическия режим, Владимир Путин прилича на служителите на Секуритате. В интервю пред списание „Шпигел” тя говори още за писането като закрила и заплаха. А в откъса от новата си книга – за красотата като опора.

Госпожо Мюлер, тази седмица излиза ваша книга, в която отвеждате читателите назад, във времето на Студената война, владяла Европа до 1989 г. Конфликтът между Изтока и Запада отново избухна. Това учудва ли ви?

Кой го очакваше? Намирам за нахално и рисковано това, което Путин си позволи в Украйна с анексията на Крим. Той промени из основи световния ред.

Родена сте през 1953 г. в немскоезично село в Румъния и живеете от 1987 г. в Германия. Румъния, както и Украйна, беше сред социалистическите страни. Чувствате ли се особено свързана с Украйна?  

Да, разбира се. Всяка сутрин чета във вестника първо статията за Украйна. Когато живееш в Румъния, може да имаш и украински произход. А ако животът ми се бе стекъл другояче, можеше и да живея там. И мога да си представя, че щях да бъда на Майдана в Киев, за да демонстрирам в защита на демокрацията. Разбира се. И бих изпитвала същото отчаяние и разочарование, което днес изпитват много хора там. И същото безсилие.

Днес, когато конфликтът между Изтока и Запада отново избухна, можете ли да кажете със задна дата кои бяха първите признаци?

Русия е тласкана обратно към диктатурата, поне от втория президентски мандат на Путин. Първо се говореше, че той иска дирижирана демокрация, дори това не предлага нищо добро. После идеше реч за диктатура на закона. Ние в Източна Европа имахме диктатура на пролетариата. А сега диктатура на закона? Та законът е Путин! После хомофобията, това също беше знак. И изнамирането на вина. Ограничаването на независимите медии. Убийствата на журналисти, които не бяха напълно разкрити, като това на Анна Политковска. Така крачка по крачка системата се затваря. Хората там, които са на моята възраст, които бяха повярвали, че Русия е тръгнала към демокрация, те в момента са най-зле. Те все още носят съветското време в телата и главите си. И сега всичко отново се връща.

Но не изглежда, че става дума за съживяване на социализма. Русия търси нова величина, иска да засили руското като идентификационен фактор.

И това вече се превръща в расизъм. Путин очевидно защитава руското население в Украйна, но изобщо не е нужно да го прави, толкова често съм била там, десетилетия наред украинското и руското са съществували мирно заедно. И затова е лъжа да се говори, че в Украйна днес има нова гражданска война. Има конфликт, внесен от Русия, в който иде реч за руски интереси. Съветският съюз се завръща на части. И нищо не беше преосмислено, Путин изобщо не забелязва, че използва сталинисткия речник.

Путин се радва на голямо одобрение в страната.

Не бих се доверила на социологическите проучвания. Там никой не казва това, което мисли. Освен това действа пропагандата. Познавам тази мръсна пропаганда още от социализма, всички тези клишета, например клишето за изнасилвача. В Румъния тогава насъскваха срещу циганите и разбира се, винаги се казваше, че циганите изнасилват жени. Днес руснаците твърдят, че украинските войници изнасилват деца. Провокират се емоции и се преувеличават, а това, разбира се, има успех при население, като това в Русия, което десетилетия е живяло в диктатура и е по-скоро политически наивно.

Но и на Запад има разбиране за политиката на Путин. Така наречените разбиращи Русия не са непременно подвластни на пропагандата.

Непрекъснато споря с различни хора заради Русия. Мнозина на Запад не могат да си представят диктатурата. Защото никога не са я преживявали.

Германският политик от Социалдемократическата партия Ерхард Еплер, например, защити разбиращите Путин в едно есе в „Шпигел”. Еплер е роден през 1926 г., той е преживял националсоциализма. Неговият приятел от партията Клаус фон Дохнани, роден през 1928 г., се изказа по подобен начин.

Тези хора мислят, че понеже руснаците са освободили Германия от Хитлер, трябва да им са вечно задължени. Разбира се, аз също съм щастлива, че Втората световна война е приключила така, но какво в действителност означава това днес? Защо тези хора не могат да влязат в ситуацията на Украйна? Какви престъпления направиха германците по време на Втората световна война в Украйна? Не следва ли от това някакво задължение? И то спрямо украинците?

Много източногерманци, които са преживели ГДР, също не биха споделили вашата критика към Русия.

Знаете ли, хората, които живеят в диктатура, биват социализирани от нея. Диктатурата прониква в теб, става част от теб. Затова е възможно хората всъщност да искат само да защитят себе си, когато защитават системата, към която се чувстват свързани. Това е един вид подмолна носталгия, която се изразява политически. Ще ви дам един драстичен пример: моят приятел Оскар Пастьор[1] е прекарал пет години в съветски трудов лагер. Веднъж ми каза: бях социализиран в лагера. Не се ужаси, когато го изрече. Защото беше вярно, Боже мой! Той също изпитваше носталгия към лагера. Хората се привързват към това, което им е повлияло, дори когато това влияние им е навредило. Или тъкмо тогава. Зная го от собствен опит. Като дете майка ми често ме пердашеше. Имаше моменти, когато копнеех за този пердах, за болката, за унижението. Ужасно.

Във вашата книга разказвате за израстването в диктатура, за вашите родители, които са се приспособили, и за това, че самата вие още в ранна възраст не сте била готова да се приспособите. Откъде се взе тази ваша решителност?

Отникъде, беше така, нямах избор. Когато баща ми се напиеше, пееше нацистки песни. Когато бях на 17, си мислех: на тази възраст той е отишъл със СС на фронта. Знаех, че и аз живея в диктатура. Не исках да съм като него.

Децата са склонни да защитават родителите си поне пред другите, да откриват доброто в лошото. В първата ви книга „Низини” от 1982 г. безпощадно си разчиствате сметките с вашия произход. Как се стигна дотам?

Моите родители много ме тормозеха. Те не бяха лоялни към мен. Когато имах проблеми с тайните служби, веднага се дистанцираха от мен. Знаех също, че нищо не трябва да им разказвам за себе си. Защото не можех да преценя какво ще издрънкат на разпитите.

Свикнали сте с всекидневието на диктатурата, не сте познавали друго. Как едно дете стига дотам да не приема за правилно всичко това, което му се представя като нормално?

Защото всичко беше толкова ужасно. Още в гимназията: всеки ден контролираха дължината на полите, дължината на косите. И всеки имаше номер. Разпознават те навсякъде из града, могат да донесат за теб. Номерът трябваше да е върху ризата, върху палтото, следователно да се вижда на ръката, трябваше да е здраво зашит, за да не го махаш и да не се мотаеш анонимен. Когато преминах 20-те, Боже мой, аз знаех къде съм. Запознавах се с все повече функционери. Те бяха толкова незрели, груби, ужасни като личности. И се отнасяха толкова арогантно към хората. Самодоволството им беше отблъскващо. И този език беше толкова противен и лъжлив: „Щастието на народа”. Никой не беше щастлив.

В книгата пишете, че тогава функционерите и агентите от тайните служби се разпознаваха по техния външен вид. Путин е бивш агент. И той ли е типичен?

Напълно. За мен той все още е протитипът на социалистическия функционер. Езикът на тялото, доминантата. Путин с никого не общува като равен с равен. Това не му е познато. Широко разкрачен, когато седи. Кучето до него. Всичко е тук, всичко. И манипулативността при общуването с хората. Агентите от тайните служби са психологически обучени. Винаги, когато имат работа с някого, обмислят как да го надхитрят, да го подведат. Това е част от основното обучение.

Изключено ли е един бивш агент от службите да се промени?

Путин е президент, около него има само раболепие. А той няма толкова много съдържание, че въпреки всичко да се съмнява в себе си. Колко често се вижда една и съща картина по телевизиите: Путин на масата, всички около него мълчат, внимават да не сбъркат нещо.

Съществува и тезата, че поведението на Путин било последица от арогантността на Запада. Казано опростено, Западът гледал отвисоко на Русия, която се учела на демокрация.

Смятам, че е добре, че Западът държи на това. Едва по този начин стана ясно, че Путин не може и не иска да управлява демократично. Той бойкотира, той враждува с демокрацията – с безкрайна упоритост. Не Западът се нуждае от разграничаването Изток – Запад, приятел –  враг. Путин се нуждае от тях за налагане на своите цели. Всичко, което е отвън, той обявява за вражеска страна. Те са срещу нас, казва той, трябва да се борим с тях. Освен това Западът никога не се е подигравал с Путин така, както Путин се подиграва със Запада.

Как?

Та руските войници в Украйна отговарят, че са там на почивка. Както ние  пътуваме с караваните през ваканцията, те пътуват с танковете? Танкът като руски вариант на каравана? Такива неща Путин пуска в обръщение като лозунги. Това оскърбява нашия разум. То е цинично, лъжливо, противно.

Месеци наред федералният канцлер Ангела Меркел се опитва да умири Путин с говорене. Какво мислите за този метод?

Не става другояче, не може да действа милитаристично. Тя обаче трябва да е наясно, че говоренето служи преди всичко за собствено успокоение. Санкциите вече  неумолимо засягат Путин, той не ги очакваше. И ще има големи проблеми. Русия няма нищо, няма инфраструктура. Ако Путин се беше загрижил хората да имат обувки и зъби и да получават прилична лекарска помощ, щеше да има достатъчно работа за вършене. Няма нужда да води войни, за да е зает.

Вие сте сред малкото писатели в Германия, които човек веднага определя с прилагателното „политически”. Посветили сте творчеството си изцяло на критичното разглеждане на диктатурата. Всекидневието на демокрацията не ви ли предлага достатъчно материал?

Само така изглежда. Дори когато пиша за диктатурата, в писането участва и днешният ден. Случва се, току що да съм видяла на улицата това, което героят в моя разказ после ще направи.

Вашият роман „Всичко свое нося със себе си” излезе през 2009 г. Оттогава сте издала един том със стихотворни колажи и книгата с интервюта. Кога ще се появи нов роман?

Един роман не е по-добър от един колаж. Не правя разлика. А и книгата с интервюта много ме ангажира. Дълго време боледувах, но тъй като бях обещала, я направих, въпреки че все още не се чувствах добре. Психически без друго не ми беше добре, спрях да пуша и имах ужасни прояви на абстиненция, главата ми наистина беше блокирала. Освен това беше трудно да се посветя отново на книгата на моето минало.      

На вашето детство, работата във фабриката, разпитите на държавна сигурност?

Да, за да изобразиш нещата, трябва вътрешно да ги допуснеш толкова близо, че да ги уловиш. Нямам здрави нерви за това. Правя го по-скоро по принуда.

Щом обръщането към миналото е болезнено, защо го търсите, за да пишете?

Писанено стана необходимо по някаква причина, и аз не зная каква. В началото то ме защитаваше. Вътрешно. Външно, разбира се, представляваше опасност, защото можех да имам проблеми с тайните служби, със семейството.

Писането като закрила и заплаха?

Да. То съдържа тази двойнственост: сила, която те обсебва, и веднага се появява страхът, че няма да издържиш. Аз не съм избрала писането. Имах приятели, които пишеха, бях въвлечена чрез книгите, от ситуацията възникна навик, а от навика – вече почти зависимост. Откъде да знам! И тогава, в някакъв момент, писането става част от самия теб. То е собственост. Може би и затова съм привързана към него, защото е нещо собствено.

Бяхте тежко болна, с перфорация на стомаха. Чувствахте ли се зле, че не можете да пишете?

Не. И преди това не съм писала непрекъснато. Би било ужасно, ако трябваше винаги да пиша. След всяка книга си мисля: никога отново. Защото всеки път, когато пиша, изпитвам страх, че няма да издържа. И защото така съм обсебена, че не мога да мисля и да правя нищо друго. Всичко става недействително. Нали трябва да открия всички тези думи, за да опиша това, което беше. А думите са нещо, съвсем различно от живота. После да изградиш разказа така, че наистина да се докосне до живота, това е трудно.

Животът сам по себе е по-хубав от писането за него?

Много по-хубав. Изпитвам два вида страх от смъртта: веднъж по политически причини и сега заради болестта. Аз отново разбрах, че обичам живота. Твърде много го обичам, по дяволите.

Какво точно в него?

Всичко! Няма значение. Нищо в живота не е толкова лошо, че да не си струва повече да живееш. И без друго не бива да се дават определения кога един живот има смисъл, кога си струва да бъде изживян, кога не. Това го решават човеконенавистните системи, накрая те определят и кога един живот е безсмислен, следователно малоценен, както са го правили нацистите. И тогава е свършено с цивилизацията. Боже мой, смисъла всеки сам си го търси.

Витрина в душата

Откъс от книгата на Херта Мюлер „Моето Отечество беше една ябълкова семка. Разговор с Ангелика Кламер”, изд. „Ханзер”, Мюнхен, 2014 г.

Тази вездесъща грозота беше единственото равенство при социализма. И тя беше умишлена, беше част от програмата на диктатурата. Човек се уморяваше до смърт от произвежданите при социализма предмети: бетонни къщи, мебели, пердета, посуда. Сякаш целият материал – цимент, дърво, стъкло, порцелан, дори клоните на дърветата, беше сам по себе си брутален и груб, сякаш нищо по-красиво не може да се направи от него. Сякаш материята в тази страна се пренасяше от само себе си в държавата, във волята на режима. Грозната еднаквост потискаше духа, правеше го апатичен и претенциозен, това искаше държавата. За социализма нашият потиснат дух беше идеален, радостта от живота прави хората спонтанни, значи непредсказуеми. Мизерията ги прави неприятни. Вместо месо държавата ни даваше отпадъци, свински крака с копита, хората ги наричаха „гуменки”, или кокоши крака с нокти, или кокоши глави, които залети в вода, биваха замразени в тежки синьо-червени ледени блокове. Режеха ги със сатър на порции и ги теглеха. Хората ги носеха с голи ръце, при мизерията не помагаше дори и носна кърпа. По пътя към къщи ледът капеше, сякаш кокошките маркираха своя участък с кървава пикоч. И за тези отпадъци се чакаше на опашка часове наред.

Социализмът означаваше пропъждане на красотата. Веднага след Промяната видях, че планомерната грозота засяга цяла Източна Европа. В Полша, Чехия, Латвия, Словения, България, навсякъде същите румънски витрини на мизерните магазини – пожълтели хартиени салфетки с дупки по краищата, върху тях аранжирани в триъгълник прашасали бутилки с плодов сок, в двата края на витрината жълто-кафеви пердета и всичко, оплюто от безчет мухи. Това е родната витрина на Изтока, във всички тези страни се чувствах почти като у дома. Една такава витрина е усещане за живота. Тя е депресивна и всекидневно предава своята депресия на всички, които минават покрай нея. Дори когато разсеяно поглеждат, те вече отнасят в душите си тази витрина.

Мисля, че красотата дава опора, тя закриля или предпазва. Грозното прави всяка среда отблъскваща, в нея не можеш да се чувстваш у дома си. Когато твърде дълго време красотата напълно отсъства, унинието расте. Хората стават изцяло отбраняващи се, стават безогледни. Това очевидно са съвсем различни качества, но и двете се явяват в бруталността и изскачат произволно в една и съща личност. Сигурно само в неизчислимата смесица от тях двете човек може да запази равновесие. Също както в смесицата на отнесеност и възторг. Или отнесеност и отчаяние. Или на възторг и отчаяние. Мисля, че всички качества и без това бяха отдавна изопачени от безперспективността, в която хората трябваше да живеят. Те се усилваха до психози, даваха си воля и изчезваха, както си искаха. Нищо вече не се нуждаеше от особена причина. И в мен също дебнеха латентни всички състояния. Моите усещания ме хващаха на тясно.

Да, във всекидневието мислех в образи, мисловни образи. Бях свикнала да наблюдавам, за да се предпазя, вероятно и от самата себе си. Понеже действаше, това ми беше станало навик. Бях се ориентирала навън, за да не рухна вътрешно, да не падна върху самата себе си. И до днес зная, че отвличането на вниманието се получава най-добре чрез точно наблюдаване. Повдигаше се наслуки една тема, например, белези по рождение. Броях ги по лицата, по вратовете на минувачите, колкото по-дълго се занимавах с тях, толкова повече те заприличаха на сраснали се камъчета. Или все повече бастуни като ванилови пръчки. Инстинктивно си измислях един образ и той ме съпровождаше. В това също имаше красота. Естетиката не е просто „стилистично средство”, а субстанция. Тя определя съдържанието при всички неща, не само изречението при писане.