0
1813

Когато мечтите умират, остава зрелището

kinopoisk.ru
© Warner Bros.

Ако не сте чели романа на Фицджералд, може би няма да откриете пропуските в драматургията… Ако не сте гледали „Великият Гетсби” от 1974 г., няма да ви липсва магнетичното очарование на Робърт Редфорд…

Слабостта на Баз Лурман към зрелищните спектакли не е изненада за никого от почитателите на трилогията на „Червената завеса”, както и майсторството му в областта. А идеята да се придаде карнавална пищност на партитата в двореца на Джей Гетсби, подобна на тази от баловете в „Ромео и Жулиета” и кабаретната бохема на „Мулен Руж”, е съвсем уместна. Визуалното решение на „Великият Гетсби” е наистина впечатляващо, емоционалното – не чак толкова.

Почти 40 години след премиерата на „Великият Гетсби” с Робърт Редфорд и Мия Фароу (в случая режисьорът е някак си без значение), романът на Фицджералд се превърна в обект на нова екранизация, която откри фестивала в Кан 2013. Предишната версия се радваше на одобрение, за което основна заслуга имаше екранното присъствие на Робърт Редфорд. В новата адаптация най-важният фактор е самият Баз Лурман. Ако гледате трейлъра на филма, може да останете с впечатление, че ви очаква мюзикъл (което си е съвсем в рамките на допустимото, предвид името на режисьора). За съжаление (или за облекчение на част от публиката) дързостта на австралийския майстор на спектакли не е стигнала чак дотам – музиката отново играе важна роля във филма му, но си остава фон.

Лятото на 1922 г., Лонг Айлънд. От страната на новобогаташите едно разкошно  имение всяка нощ събира каймака на Ню Йорк за извънмерни веселби. Сгушен в съседната позанемарена лятна вила, амбициозният младок Ник наблюдава с изумление партитата, докато един ден неочаквано се озовава сред поканените. Там той се запознава с мистериозния господин Гетсби, за когото говори цял Ню Йорк, постепенно става негов довереник и съучастник в голямата му ЦЕЛ – да си върне Дейзи, любовта на живота му… Това, разбира се, е само един от възможните начини да бъде предаден сюжетът на романа и може би е малко подвеждаш. Не е ли „Гетсби” социална критика на американското общество или епитафия за краха на мечтите и невъзможността да останеш верен на себе си в едно свръхкомерсиално общество… Вероятно, но тук говорим за оригинален Баз Лурман Project и съдържанието ще отстъпи място на интерпретацията.

Карнавалната пищност на „Великият Гетсби” – брутално пренебрежителна или сантиментално разтапяща, или поне на онази част от действието, което се случва в дома на самия Гетсби, съжителства с усещане за приказност, което ни съпътства от самото начало на разказа. То може да бъде обяснено както с факта, че виждаме историята през погледа на пристрастния разказвач Ник Карауей, така и с естетиката на Лурман, която „намята” с феерично наметало хладнокръвната действителност. Но магичното излъчване на атмосферата (възторжено или заплашително) – от къщичката на Ник до големия зловещ банер с очилата – е любопитно вплетено в горчивия социален реализъм на Фицджералд и мита за човека, който френетично вярва в бъдещето.

„Великият Гетсби” на Баз Лурман улавя света, какъвто се опитва да го моделира Джей Гетсби, бедно момче от Средния Запад, осъществило американската мечта, и ни го поднася с изумлението на скромния писател Ник Карауей, едновременно скептичен и възторжен. Всичко се случва за едно лято, но пред очите ни преминава сякаш цял човешки живот или дори няколко. Както винаги при Лурман, всичко е пречупено през визията. Някъде между барок, декаданс, ретро и малко готик а ла Тим Бъртън, филмът ни увлича в бясно зрелище. Визуалните пиршества (3D ефектите демонстрират пълната си сила в подкрепа на неудържимото режисьорско въображение), редуващи се с лирични отклонения (танцът на завесите при първата ни среща с Дейзи), специфично ритмизират кинотворбата и създават у зрителя усещането за френетичност – така, както Ник се чувства, когато бива увлечен в живота на Гетсби.

Обвиняват филма в отсъствие на онази меланхоличност, пропила прозата на Фицджералд, но умозрителността не подхожда на Баз Лурман и неговата свръхразвита сетивност. А когато го определят като екстравагантно кичозен, това е по-скоро неразбиране на постмодерната естетика. „Великият Гетсби” не е съвършен филм, но проблемите му остават под визуалната обвивка. За сметка на динамиката на изображението (или въпреки нея) и безукорния монтаж творбата страда от проблеми с ритъма на повествованието – и на моменти дори леко доскучава. А основният й недостатък се корени в персонажите или по-точно в актьорската спойка.

Леонардо ди Каприо се доказа като чудесен актьор и е изключително ефект(ив)ен в ролите на злодеи, но присъствието му в новия филм на Лурман води до едно унило заключение – той не притежава харизмата на Робърт Редфорд – истинското  попадение във „Великият Гетсби” на Джак Клейтън. Ако нямате база за сравнение, може и да не разберете какво пропускате, но пък и със сигурност няма да усетите пълното очарование на мечтателя Джей Гетсби, който притежава вътрешно сияние. Хлапашкото излъчване на Лео определено не е на място в образа на 32-годишния милионер, но по-големият проблем на филма е липсата на химия между изпълнителите на главните роли. И как се получава разтърсваща любовна история, ако основните действащи лица не могат да ви убедят  в достоверността на чувства си?! А иначе Кери Мълиган в ролята на Дейзи е наистина въздействаща (дори повече от Мия Фароу), почти трогателна, а най-забележителното изпълнение е това на австралиеца Джоел Едгертън в ролята на съпруга й – Том Бюканън.

Сега забравете казаното дотук и се наслаждавайте на спектакъла. Ако не сте чели романа на Фицджералд, може би няма да откриете пропуските в драматургията… Ако не сте гледали „Великият Гетсби” от 1974 г., няма да ви липсва магнетичното очарование на Робърт Редфорд… Ако харесвате стила на Баз Лурман, просто се потопете в магията на зрелището.