„Писма от Пенчо Славйков до Мара Белчева”, Пенчо Славейков, издателство „Българска история”, 2021 г. 

Големите хора принадлежат на своя народ. И в отношенията им към отделни личности бие пулсът на едно сърце, обречено на човечеството. Ето защо мисля, че писмата на Пенча не са само за мене. И ги правя достояние на всички. С тези думи Мара Белчева се обръща през 1929 г. към читателите на книга, в която са събрани писмата на Пенчо Славейков до нея. Книгата има второ издание през 1940 г., а преди две години от „Българска история” отпечатаха нов тираж. Изданието съдържа 44 писма, но всъщност много повече: литературна история, щрихи към портрета на големия български поет и философ, атмосфера от обществено-политическия живот, редове от и за една вдъхновяваща обич, периодите на тази сърдечност, синусоидите между нетърпението и очакването на отговор, човешкото време между редовете на ненаписаното.

Пенчо Славейков и Мара Белчева се виждат за първи път през 1879 г. като деца, познанството им започва в Севлиево, в дома на хаджи Ангел – дядото на Мара. През годините се случва да се срещнат още три пъти, но едва тяхната четвърта среща, през 1903 г., се оказва съдбовна. Връзката им продължава 9 години.

Писмото като събитие в живота на човека може да бъде обвързано с два условно очертани типа подбуди. При първия причините следва да се търсят в необходимостта от разговор, при втория – в необходимостта от присъствието на някой, конкеретен или не. Тъкмо комбинацията, комплексността и мотивацията провокират изследователския поглед върху кореспонденцията на Пенчо Славейков до Мара Белчева. Хронологичната експозиция на писмата (първи писма от София 1903 и 1904 г., писма от Париж 1905 г., писма от София 1906 г., писма от Македония 1908 г., писма от Русия 1909 г., последни писма 1911 г.) позволява лесно типологизиране, а чрез него и тематично групиране. В книгата се открояват пластове от плътния портрет на Славейков: син на баща си, поет, общественик, пациент, влюбен.

Син на баща си

Писмата до Мара Белчева потвърждават колко болезнено Пенчо Славейков изживява политическите сътресения, свързани с баща му Петко Славейков, както и репресиите, на които е подложено семейството му. От писмата до Мара разбираме, че Славейков е принуден да прави коректури на писмата на баща си: „След работа (…) аз сядам да коригирам стиховете си и бащините си писма. Стиховете си печатам за Бог да прости черните очи на моята муза, а писмата на баща си – единствено за да извадя някоя пара (…).

В писмо от Париж, 1905 г.: В мен има упоритостта на добър българин (наследство от баща ми) – да понасям и пренасям… В подвига на баща ми – подкрепата му е била любовта му своя народ, в моя – освен тая, още и любовта към тебе, моя ненагледна сестро и другарко.

Поет, език

Може би най-незаобиколимата същност на Пенчо Славейков, какъвто и да е словесният инвентар на писмата му до Мара Белчева, всяка дума в тях е невъзможно да бъде помислена извън поетичния контекст на авторовата идентичност. Образни сравнения, препратки към произведения от световната класика (особено Омир и Ницше), цитати и автоцитация, чернови на произведения с молба да бъдат прочетени и коментирани – „моля те при преписването да ми подчеркваш всичко, що е неясно или ти намериш погрешно”, разкриване на интенции, идеи за бъдещи текстове: тези писма потвърждават внушително големия разговор между поетите Славейков и Белчева. Особено внимание заслужават различните референции към поемата „Кървава песен”:

За работата ми върху „Кървава песен” ще ти разправя специално друг път. Тя спи спокойно и чини ми се, от дълговечния. Хубаво казват старите гърци: когото боговете обичат, той умира рано. Кой знае моята рожба дали боговете са я обичали, но аз – повече от мене си… Лека ти пръст, моя неродена рожбо! Главната причина за нейната зла чест – това ще го прочетеш скоро в етюда за Христа, дето на много места говоря за него, като имам пред очи и себе си.  

И: … не след много ний ще имаме рожба, за която ще ни завиждат всички, що знаят да ценят хубавите рожби на духа. То е моята „Кървава песен” – родена по желанието на Мара, творена за нея. Хубавите рожби са рожби на чудо – и чудото тук е, че жената оплоди мъжа!

Ритмичен строеж на писмата, преобладаващия изповеден характер, стремеж за всеобхватност, чувствителността към формата, която за Пенчо Славейков е важна, колкото и съдържанието, всички тези писма са и белег за големия контраст между езика на бащата Славейков и сина Славейков, за появата на модерното мислене в българската литературна традиция, за отскубване от примката на фолклора.   

Общественик, родолюбец

Моменти от писмата на Пенчо Славейков до Мара Белчева свидетелстват за различни обществени мисии: поддиректор на Народната библиотека, директор на Народния театър, поклонник на българската природа.

Политическа атмосфера: Македония и Русия

Писмата, изпратени от Македония през 1908 г., са документи за необходимостта да се консолидират връзките и да се демонстрира привързаността на македонските българи към родината в условията на Хуриета. (Обещаните от младотурците реформи започват да се оценяват като заплаха за българските намерения за освобождение и присъединяване на Македония.)

В писмата си до Мара Пенчо Славейков прави и анализ на Руската империя, на нейното общество и култура, като не скрива разочарованието си от протичането на церемонията в памет на Гогол.

Сбогом, Москва! Чудовище, което ще ме смущава до края на дните ми.

В илюстрованите карти, които Славейков изпраща на Мара от Русия, четем:

В Москва е всичко църква! Но не всичко молитва. А често ми се вижда и счува, че – да!

И още: Чета руските газети и сякаш съм в лудница. Господ да ѝ е на помощ на матушката!  

Пациент

В редица писма на Пенчо Славейков се прокрадват диагнози и обективни състояния: сковаващ ревматизъм, болки и натрупана умора, заради които е готов да се откаже от литературната си дейност.

Но писмата, изпратени от Париж, където Славейков отива да се лекува през 1905 г., са пълни с надежда за изцеление. Професор Раймонд, главата на главите във Франция, казва: 4 или 6 не години, а 4 или 6 недели, или най-много 2 месеца – и този, който си пипа носа, за да се увери, че той не съществува като обект на въображение – още един път: след 4 или 6 недели, или най-много два месеца… дай си съвсем близо ухото… той (не носът, а Пенчо) ще бъде здрав! Чу ли?

… Чувствам се и превъзходно, и ужасно. Подир вчерашното събитие вбива се в главата ми идеята, че аз съм имал едно голямо нещастие, но не съм бил нещастен. Voila tout.

В друго писмо от Париж: Да, мила сестро, разумно или безумно, и аз вярвам вече, че мога да бъда излекуван. И след 2–3 деня аз ще постъпя в заведението, от което, ако е рекъл Господ, след 1–2 месеца ще изляза, за да се завърна жив и здрав в София. А? Какво ще кажеш на това? И тъй аз не съм имал никаква органическа повреда. И всички доктори, които досега са ме диагностицирали като табетик или склерозен, са били ни повече, ни по-малко невежи. Вече трети път се изложих на преглеждане и трети път днес чух – ще оздравяваш!

Влюбен

Тези писма разкриват промяната в Пенчо Славейков, която се случва, когато намира утеха и щастие заради Мара Белчева. Съжалението, че чувството не го е сполетяло по-рано: Защо едвам сега? Защо не тогаз, когато червеят на скръбта не бе си проял вход в сърцето ми, тъй жадно за обич… Плахостта да премине приятелските отношения: Целува те (ако може) твоят другар и ти желае лека нощ. Самотата на влюбения: Самотни сме ний, и птичка, и вейка, но и в мъката на тая самотност аз се чувствам тъй честит, бляновете ми ме носят при теб и аз сещам с трепет твоята милувка – пролетта за сърцето ми… Ти! А ти?

Суетата на влюбения: Прочетох си писмото и щях да го скъсам, па рекох, че такова писмо трябва да ти се прати, трябва да ме видиш и в такова настроение: то са настроения, когато най ми се мълчи и странно, най ми се пише… Но и признанието, че когато иска да мълчи, той разговаря с нея посредством писмата си.

Неведнъж в редовете си Пенчо Славейков се лута между раздразнението от отсъстващия и тържеството от получения отговор: Аз го целувах, туй писмо, като че ли тебе…

В писмото си от 8 април 1905 г. той дава „дефиницията” на отношенията си с Мара Белчева: Моето здраве е абстракция, а болестта ми твърде конкретна – а такава и болестта ми за теб. Не бой се, самодиво, аз ще си дойда какъвто съм и какъвто ме искаш. И ще превърна въздишката на моята жена на усмивка; и ще сторя това не по дълг, а по обич. Аз нищо не правя по дълг! А освен това моят брак с тебе е брак на душите, на теменужка с крин, които се милват, омайват с аромата си – и рожбата на техните милувки си остава в тях, и прави ги по-хубави, по-свидни един за друг. Рожбите на плътта – нека за тях се любят онези, които се хилят злорадо насреща ни, че живеещи само във и за тая плът, те не знаят обичта, която свързва нас..    

Особено скъпо ми беше да проследявам динамиката на обръщенията към Мара Белчева: другарко, мила сестро, детко, моята самодива, мило дивно чедо, моя свидна жено, теменужке жено, женче, моя вчерашна, днешна и утрешна утехо, мое златно злато. Както и сложността на автопортретите си, които Пенчо Славейков прави (най-често при подписването на тези писма): „кихнах от глупостта си”, „нацупен и непозволително брадясал български поет”, „аз съм един грозен българин и при все това бъбря глупости”, „аз падам малко башка от хората”.

В писмата си до Мара Белчева Славейков не подминава и горчивината около интригите в българските литературни и академични среди относно номинирането му за Нобелова награда за литература.

В изданието е запазен автентичния език на писмата, нанесени са единствено промени, засягащи съвременните граматични норми. На отделни места в квадратни скоби са добавени букви или думи с цел по-лесно разчитане на текста. В бележки под линия са дадени липсващите части от някои писма. Издателите от „Българска история” са поместили и допълнителни писма, които липсват в предходните издания на книгата. Писмата на Пенчо Славейков до Мара Белчева съвпадат с най-продуктивния период от неговото творчество.