Начало Книги Когато най ми се мълчи
Книги

Когато най ми се мълчи

9216

„Писма от Пенчо Славйков до Мара Белчева”, Пенчо Славейков, издателство „Българска история”, 2021 г. 

Големите хора принадлежат на своя народ. И в отношенията им към отделни личности бие пулсът на едно сърце, обречено на човечеството. Ето защо мисля, че писмата на Пенча не са само за мене. И ги правя достояние на всички. С тези думи Мара Белчева се обръща през 1929 г. към читателите на книга, в която са събрани писмата на Пенчо Славейков до нея. Книгата има второ издание през 1940 г., а преди две години от „Българска история” отпечатаха нов тираж. Изданието съдържа 44 писма, но всъщност много повече: литературна история, щрихи към портрета на големия български поет и философ, атмосфера от обществено-политическия живот, редове от и за една вдъхновяваща обич, периодите на тази сърдечност, синусоидите между нетърпението и очакването на отговор, човешкото време между редовете на ненаписаното.

Пенчо Славейков и Мара Белчева се виждат за първи път през 1879 г. като деца, познанството им започва в Севлиево, в дома на хаджи Ангел – дядото на Мара. През годините се случва да се срещнат още три пъти, но едва тяхната четвърта среща, през 1903 г., се оказва съдбовна. Връзката им продължава 9 години.

Писмото като събитие в живота на човека може да бъде обвързано с два условно очертани типа подбуди. При първия причините следва да се търсят в необходимостта от разговор, при втория – в необходимостта от присъствието на някой, конкеретен или не. Тъкмо комбинацията, комплексността и мотивацията провокират изследователския поглед върху кореспонденцията на Пенчо Славейков до Мара Белчева. Хронологичната експозиция на писмата (първи писма от София 1903 и 1904 г., писма от Париж 1905 г., писма от София 1906 г., писма от Македония 1908 г., писма от Русия 1909 г., последни писма 1911 г.) позволява лесно типологизиране, а чрез него и тематично групиране. В книгата се открояват пластове от плътния портрет на Славейков: син на баща си, поет, общественик, пациент, влюбен.

Син на баща си

Писмата до Мара Белчева потвърждават колко болезнено Пенчо Славейков изживява политическите сътресения, свързани с баща му Петко Славейков, както и репресиите, на които е подложено семейството му. От писмата до Мара разбираме, че Славейков е принуден да прави коректури на писмата на баща си: „След работа (…) аз сядам да коригирам стиховете си и бащините си писма. Стиховете си печатам за Бог да прости черните очи на моята муза, а писмата на баща си – единствено за да извадя някоя пара (…).

В писмо от Париж, 1905 г.: В мен има упоритостта на добър българин (наследство от баща ми) – да понасям и пренасям… В подвига на баща ми – подкрепата му е била любовта му своя народ, в моя – освен тая, още и любовта към тебе, моя ненагледна сестро и другарко.

Поет, език

Може би най-незаобиколимата същност на Пенчо Славейков, какъвто и да е словесният инвентар на писмата му до Мара Белчева, всяка дума в тях е невъзможно да бъде помислена извън поетичния контекст на авторовата идентичност. Образни сравнения, препратки към произведения от световната класика (особено Омир и Ницше), цитати и автоцитация, чернови на произведения с молба да бъдат прочетени и коментирани – „моля те при преписването да ми подчеркваш всичко, що е неясно или ти намериш погрешно”, разкриване на интенции, идеи за бъдещи текстове: тези писма потвърждават внушително големия разговор между поетите Славейков и Белчева. Особено внимание заслужават различните референции към поемата „Кървава песен”:

За работата ми върху „Кървава песен” ще ти разправя специално друг път. Тя спи спокойно и чини ми се, от дълговечния. Хубаво казват старите гърци: когото боговете обичат, той умира рано. Кой знае моята рожба дали боговете са я обичали, но аз – повече от мене си… Лека ти пръст, моя неродена рожбо! Главната причина за нейната зла чест – това ще го прочетеш скоро в етюда за Христа, дето на много места говоря за него, като имам пред очи и себе си.  

И: … не след много ний ще имаме рожба, за която ще ни завиждат всички, що знаят да ценят хубавите рожби на духа. То е моята „Кървава песен” – родена по желанието на Мара, творена за нея. Хубавите рожби са рожби на чудо – и чудото тук е, че жената оплоди мъжа!

Ритмичен строеж на писмата, преобладаващия изповеден характер, стремеж за всеобхватност, чувствителността към формата, която за Пенчо Славейков е важна, колкото и съдържанието, всички тези писма са и белег за големия контраст между езика на бащата Славейков и сина Славейков, за появата на модерното мислене в българската литературна традиция, за отскубване от примката на фолклора.   

Общественик, родолюбец

Моменти от писмата на Пенчо Славейков до Мара Белчева свидетелстват за различни обществени мисии: поддиректор на Народната библиотека, директор на Народния театър, поклонник на българската природа.

Политическа атмосфера: Македония и Русия

Писмата, изпратени от Македония през 1908 г., са документи за необходимостта да се консолидират връзките и да се демонстрира привързаността на македонските българи към родината в условията на Хуриета. (Обещаните от младотурците реформи започват да се оценяват като заплаха за българските намерения за освобождение и присъединяване на Македония.)

В писмата си до Мара Пенчо Славейков прави и анализ на Руската империя, на нейното общество и култура, като не скрива разочарованието си от протичането на церемонията в памет на Гогол.

Сбогом, Москва! Чудовище, което ще ме смущава до края на дните ми.

В илюстрованите карти, които Славейков изпраща на Мара от Русия, четем:

В Москва е всичко църква! Но не всичко молитва. А често ми се вижда и счува, че – да!

И още: Чета руските газети и сякаш съм в лудница. Господ да ѝ е на помощ на матушката!  

Пациент

В редица писма на Пенчо Славейков се прокрадват диагнози и обективни състояния: сковаващ ревматизъм, болки и натрупана умора, заради които е готов да се откаже от литературната си дейност.

Но писмата, изпратени от Париж, където Славейков отива да се лекува през 1905 г., са пълни с надежда за изцеление. Професор Раймонд, главата на главите във Франция, казва: 4 или 6 не години, а 4 или 6 недели, или най-много 2 месеца – и този, който си пипа носа, за да се увери, че той не съществува като обект на въображение – още един път: след 4 или 6 недели, или най-много два месеца… дай си съвсем близо ухото… той (не носът, а Пенчо) ще бъде здрав! Чу ли?

… Чувствам се и превъзходно, и ужасно. Подир вчерашното събитие вбива се в главата ми идеята, че аз съм имал едно голямо нещастие, но не съм бил нещастен. Voila tout.

В друго писмо от Париж: Да, мила сестро, разумно или безумно, и аз вярвам вече, че мога да бъда излекуван. И след 2–3 деня аз ще постъпя в заведението, от което, ако е рекъл Господ, след 1–2 месеца ще изляза, за да се завърна жив и здрав в София. А? Какво ще кажеш на това? И тъй аз не съм имал никаква органическа повреда. И всички доктори, които досега са ме диагностицирали като табетик или склерозен, са били ни повече, ни по-малко невежи. Вече трети път се изложих на преглеждане и трети път днес чух – ще оздравяваш!

Влюбен

Тези писма разкриват промяната в Пенчо Славейков, която се случва, когато намира утеха и щастие заради Мара Белчева. Съжалението, че чувството не го е сполетяло по-рано: Защо едвам сега? Защо не тогаз, когато червеят на скръбта не бе си проял вход в сърцето ми, тъй жадно за обич… Плахостта да премине приятелските отношения: Целува те (ако може) твоят другар и ти желае лека нощ. Самотата на влюбения: Самотни сме ний, и птичка, и вейка, но и в мъката на тая самотност аз се чувствам тъй честит, бляновете ми ме носят при теб и аз сещам с трепет твоята милувка – пролетта за сърцето ми… Ти! А ти?

Суетата на влюбения: Прочетох си писмото и щях да го скъсам, па рекох, че такова писмо трябва да ти се прати, трябва да ме видиш и в такова настроение: то са настроения, когато най ми се мълчи и странно, най ми се пише… Но и признанието, че когато иска да мълчи, той разговаря с нея посредством писмата си.

Неведнъж в редовете си Пенчо Славейков се лута между раздразнението от отсъстващия и тържеството от получения отговор: Аз го целувах, туй писмо, като че ли тебе…

В писмото си от 8 април 1905 г. той дава „дефиницията” на отношенията си с Мара Белчева: Моето здраве е абстракция, а болестта ми твърде конкретна – а такава и болестта ми за теб. Не бой се, самодиво, аз ще си дойда какъвто съм и какъвто ме искаш. И ще превърна въздишката на моята жена на усмивка; и ще сторя това не по дълг, а по обич. Аз нищо не правя по дълг! А освен това моят брак с тебе е брак на душите, на теменужка с крин, които се милват, омайват с аромата си – и рожбата на техните милувки си остава в тях, и прави ги по-хубави, по-свидни един за друг. Рожбите на плътта – нека за тях се любят онези, които се хилят злорадо насреща ни, че живеещи само във и за тая плът, те не знаят обичта, която свързва нас..    

Особено скъпо ми беше да проследявам динамиката на обръщенията към Мара Белчева: другарко, мила сестро, детко, моята самодива, мило дивно чедо, моя свидна жено, теменужке жено, женче, моя вчерашна, днешна и утрешна утехо, мое златно злато. Както и сложността на автопортретите си, които Пенчо Славейков прави (най-често при подписването на тези писма): „кихнах от глупостта си”, „нацупен и непозволително брадясал български поет”, „аз съм един грозен българин и при все това бъбря глупости”, „аз падам малко башка от хората”.

В писмата си до Мара Белчева Славейков не подминава и горчивината около интригите в българските литературни и академични среди относно номинирането му за Нобелова награда за литература.

В изданието е запазен автентичния език на писмата, нанесени са единствено промени, засягащи съвременните граматични норми. На отделни места в квадратни скоби са добавени букви или думи с цел по-лесно разчитане на текста. В бележки под линия са дадени липсващите части от някои писма. Издателите от „Българска история” са поместили и допълнителни писма, които липсват в предходните издания на книгата. Писмата на Пенчо Славейков до Мара Белчева съвпадат с най-продуктивния период от неговото творчество.

Йорданка Белева е родена през 1977 г. в гр. Тервел. Завършва българска филология, а след това и библиотечен мениджмънт. Защитава докторат в областта на сравнителното библиотекознание, като изследва възможностите за единна информационна система между парламентарните библиотеки в Европа. В момента е експерт библиотекар в парламентарната библиотека. Автор е на стихосбирките „Пеньоари и ладии“, „Ѝ“, „Пропуснатият момент“, на сборниците с къси разкази „Надморската височина на любовта“, „Ключове“. Книгата ѝ с разкази „Кедер“ е номинирана за Книга на годината 2018 – награда „Хеликон“, и в категория проза за наградите на Литературен клуб „Перото“ при НДК. Разказът ѝ „Внукът на човекоядката“ е екранизиран от режисьорката Десислава Николова-Беседин, филмът спечели специалната награда на Международния фестивал Cinelibri 2019. За най-новата си книга, сборника с разкази „Таралежите излизат през нощта“ (2022), е отличена с Националната литературна награда „Йордан Радичков“.

Свързани статии