Тази книга би могла да бъде препоръчана най-вече на литературоведи, студенти филолози или на хора, които имат по-сериозни и задълбочени интереси в областта на литературознанието. Но веднага искам да кажа, че това ще я ощети откъм читатели. И го казвам най-искрено и с мисъл именно за неспециализираната публика. Защото въпреки сериозния академичен бекграунд на авторката, въпреки научния подход към темите, които я интересуват, в този сборник тя прави нещо, което е важно за мисленето ни за литературата, за нейните текстове, за важността/неважността на авторството – предлага ни да четем свободно. Да „забравяме“, ако е възможно, за литературния канон, който настоява на втвърдени, често механично мултиплицирани формули и предписания за автори и произведения, да не се съобразяваме само с традиционното знание за ключовите имена, които конституират този канон, да излезем смело извън националните литературни граници. Да оставим думите да ни говорят, да открием как едни текстове си говорят с други текстове.
Изследователските намерения са заявени още в началото – „да изпробва границите на интертекстуалността днес върху примери и от българската, и от световната литература“. Да работи само и единствено с текстовете като „субекти“ и с диалога между тях.
Каква е свързаността между един конкретен факт от живота на Ницше – на една пиаца в Торино той вижда как един файтонджия бие с камшик своя кон – и разгръщането на текста на известното „Алхимици“ (от „Стихове“, 1965) на големия ни поет Константин Павлов? Малко по-нататък ще ни се предложи алюзия с Шекспир, ще се открият и още свързаности, но всичко туй в едно внимателно движение по смисъла на конкретното стихотворение.
Много социално-актуални и едновременно с това привързани сериозно към конкретните текстове са прочитите на двама от тъй наречените „тихи поети“ – Екатерина Йосифова и Иван Цанев. Авторката открива екологичната тема, която ни е важна днес, в тяхната поезия.
Лично за мен сред най-интересните текстове в книгата на Биляна Курташева бяха „Далчев: политики на зрелостта (в сянката на Гео Милев)“ и „Тоталитаризъм и квазипреводимост: българският случай през 1970/80-те години. Институции, механизми, последствия“.
За множеството му почитатели издавам, че и Боланьо, като специфика на писането, както и като присъствие на нашия литературен пазар, също е обект на изследователски интерес.
Но най-важното, което трябва да се каже за този сборник, е, че той позиционира четенето на литературни текстове, все едно предишни или сегашни – днес. Всяко сравнително изследване вижда и говори с езика на днешния ден, отчита културата на настоящето – с нейните добри или лоши страни, с нейните пристрастия или залитания. Това ми се струва особено ценно и като опит, и като резултат. Така литературата излиза от леко мрачните понякога или скучни, прашасали аудитории, от клишираните прочити, от механизираните интерпретации. Показва ни колко много и много има в нея, колко нейни казвания и значения сме пропуснали, какво още има да ни предизвиква в нея. И пак ще го кажа – „По ръба на сравнението“ настоява върху свободата на четенето.
Умишлено не цитирах подзаглавието на книгата – „Яворов и Ролинг Стоунс и други не/възможни интертекстове“. Не го направих, защото и без това провокативно подзаглавие, насочващо към един от безспорно най-интересните и завладяващи текстове в нея – „Яворов и Ролинг Стоунс в часа на синята мъгла“, изследването на Биляна Курташева е ценно, интригуващо и също тъй доказва, че академичният език може да бъде използван така от автора си, че да ни накара да не му се съпротивляваме, да е разбираем и в своята „висота“.
