Тийнейджърският роман на Джудит Кер излиза за първи път на български език, издава го „Лист“
Световният бестселър „Когато Хитлер открадна розовия заек“ на Джудит Кер (1923–2019) е предназначен за младите читатели, които днес отново живеят в свят, разтърсван от конфликти, бежански кризи и тревожни заглавия. Той разказва за деветгодишната Ана и нейното еврейско семейство, принудено да избяга от нацистка Германия. Баща ѝ – известен журналист и критик на Хитлер – изчезва от Берлин малко преди изборната победа на нацистите. След него майката на Ана урежда бягството си заедно с двете деца. Малкото момиче не може да вземе всичките си играчки и прави съдбоносен избор – гушва новото си вълнено куче и оставя любимото розово плюшено зайче, убедена, че ще се върне скоро. Но не се връща. И така, зайчето се превръща в символ на всичко, което войната отнема от едно дете – дом, сигурност, спомени, език и принадлежност.
Романът е отчасти автобиографичен – самата писателка напуска Германия през 1933 г., когато е на девет, заедно с родителите си. Баща ѝ е прочутият театрален критик и писател Алфред Кер, преследван от нацистите. Семейството минава през Швейцария и Франция, преди да се установи в Лондон. Там Джудит прави изключителна кариера като писателка и илюстраторка. „Как Хитлер открадна розовия заек“ е първата част от трилогия, която проследява порастването на Ана в нови страни. Преведена на десетки езици и отличена с множество литературни награди, книгата остава един от най-човечните разкази за живота в изгнание, за адаптацията и силата на надеждата.
Както и предишните книги на Джудит Кер, преводът е дело на поетесата Мария Донева.
„Как Хитлер открадна розовия заек“, Джудит Кер, превод Мария Донева, издателство „Лист“, 2025 г.
Изведнъж тя усети, че някой нежно я разтърсва. Сигурно беше заспала. Мама каза:
– Пристигаме в Щутгарт след няколко минути.
Анна сънливо облече палтото си и след малко двамата с Макс вече седяха върху багажа пред входа на щутгартската гара, докато мама намери такси. Дъждът продължаваше да се лее, барабанеше по покрива на гарата и се спускаше като блестяща завеса между тях и тъмния площад отсреща. Беше студено. Най-после мама се върна.
– Ама че място! – възкликна тя. – Има някаква стачка – нещо, свързано с изборите – и няма таксита. Но нали виждате синия знак ей там? – на другия край на площада се виждаше синкаво сияние сред цялата мокротия. – Това е хотел. Има всичко, което ни трябва за тази нощ, и мисля да отидем право там.
Оставиха повечето си багаж на гардероб и се запрепъваха през зле осветения площад. Куфарът, който Анна носеше, непрекъснато я удряше по крака, а дъждът толкова се беше усилил, че тя не виждаше почти нищо. По едно време стъпи накриво и залитнаправо в една локва, така че и двата u крака подгизнаха. Най-накрая се добраха до сушина. Мама взе стаи и после двамата с Макс хапнаха нещо. Анна беше прекалено изморена, затова направо си легна да спи.
На сутринта, когато се събудиха, още не се беше съмнало съвсем.
– Скоро ще видим татко – каза Анна, докато закусваха в сумрачната трапезария на хотела. Никой друг още не беше станал и сервитьорът ги изгледа злобно със сънливите си очи, и тръсна пред тях чиниите с кифлички и кафето. Мама го изчака да се скрие пак в кухнята и чак тогава каза:
– Преди да стигнем до Цюрих и да видим татко, първо ще трябва да минем границата между Германия и Швейцария.
– Ще трябва ли да слизаме от влака? – попита Макс.
– Не. Ние ще си стоим в купето, а един човек ще дойде да ни провери паспортите, също както кондукторът проверява билетите. Но… – и тя впи поглед в децата, първо в Макс, после в Анна. – Това е много важно. Когато този човек дойде, не искам никой от вас да казва нищо. Разбрахте ли? Нито думичка.
– Че защо? – попита Анна.
– Защото той ще каже „О, каква ужасна бърборана, я по-добре да ѝ взема паспорта!“ – каза Макс. Той беше в много лошо настроение, както всеки път, когато не беше успял да се наспи.
– Мамо! – изплаши се Анна. – Не биха ни взели паспортите наистина? Нали?
– Не… Не, предполагам, че не. Но просто за всеки случай. Името на татко е много известно и не бихме искали да привличаме внимание към себе си по никакъв начин. Така че, когато човекът дойде, нито дума! Запомнихте ли – нито дума, нито звук!
Анна обеща.
Дъждът най-после спря и ходенето през площада до гарата беше малко по-лесно. Небето взе да просветлява и Анна видя, че навсякъде има предизборни плакати. Двама или трима души вече стояха пред избирателните секции в очакване да отворят. Тя се зачуди дали те щяха да гласуват и за кого. Влакът беше полупразен и цялото купе беше само за тях, но на следващата гара се качи една дама с кошница. Анна дочу някакво шумолене, явно вътре в кошницата имаше нещо живо. Тя се опита да привлече погледа на Макс, за да разбере дали и той беше чул същото, но той още беше крив и гледаше през прозореца с намръщена физиономия. Анна усети, че и нейното настроение започва да се разваля, особено когато главоболието ѝ отново взе да напомня за себе си, а и ботушите ѝ бяха още влажни след вчерашния дъжд.
– Кога ще стигнем до границата? – попита тя.
– Не зная – отвърна мама. – Не много скоро.
Анна забеляза, че пръстите на мама отново се бяха впили в муцуната на камилата.
– Може би след час, а?
– Няма ли да престанеш с въпросите си? – намеси се Макс, макар че това изобщо не беше негова работа. – Кога ще спреш с тези глупости?
– Защо ти не спреш? – отвърна му Анна. Тя здравата се засегна и сега се опитваше да измисли нещо обидно, което да му отвърне. Накрая ѝ хрумна само: – Ще ми се да имах сестра!
– На мен пък ми се ще да нямах! – върна ѝ го Макс.
– Мамо! – измрънка Анна.
– Ох, спрете, за бога! – скара им се мама. – Все едно си нямаме достатъчно тревоги!
Мама постоянно отваряше камилската чанта и надникваше в нея, сякаш за да се увери, че паспортите им не са изчезнали. Анна се въртеше ядосано на мястото си. Всички бяха просто ужасни. Дамата с кошницата извади грамаден комат хляб с шунка и започна да яде. Никой не продума доста дълго време. После влакът взе да забавя скорост.
– Извинете – попита мама, – дали вече не наближаваме швейцарската граница?
Дамата с кошницата измънка нещо и поклати глава.
– Ето, видя ли! – каза Анна на Макс. – И мама попита същото.
Макс даже не си направи труда да отвърне, само презрително вдигна очи към небето. На Анна ѝ се прииска да го изрита, но мама щеше да забележи.
Влакът спря и после тръгна пак, пак спря и пак тръгна. На всяко спиране мама питаше дали вече са на границата, а дамата клатеше глава. Най-после, когато влакът забави скорост до една група сгради, дамата каза:
– Бих казала, че вече наближаваме границата.
Почакаха мълчаливо влакът да спре на гарата. Анна чуваше гласове и как вратите на другите купета се отваряха и затваряха. После се чуха стъпки по коридора. След това вратата на тяхното купе се плъзна и инспекторът влезе вътре. Униформата му приличаше на кондукторска и имаше големи кафяви мустаци. Той погледна паспорта на дамата с кошницата, кимна, подпечата го с малък гумен печат и ѝ го върна. След това се обърна към мама. Тя подаде паспортите и му се усмихна. Но ръката, с която се беше вкопчила в чантата с камилата, беше ужасно свита. Мъжът прегледа паспортите, после хвърли поглед към мама, за да види дали лицето ѝ отговаря на снимката, после към Макс и накрая към Анна. Сетне хвана малкия гумен печат. После се сети за нещо и отново се вгледа в паспортите. Най-накрая им сложи печати и ги върна на мама.
– Приятно пътуване! – и отвори вратата на купето. Нищо особено не се случи. Макс я беше наплашил съвсем без причина.
– Видя ли… – провикна се Анна, но мама така я изгледа, че тя млъкна на средата на думата. Инспекторът тихо затвори вратата след себе си.
– Все още сме в Германия – каза мама.
Анна усети как лицето ѝ пламва. Мама прибра отново паспортите в чантата. Настана тишина. Анна чуваше как онова нещо шумоли в кошницата, как дамата предъвква ново парче хляб и шунка, как вратите се отварят и затварят нататък по коридора. Изглеждаше, сякаш всичко това ще продължи вечно.
После влакът потегли, премести се няколкостотин метра напред и пак спря. Още отваряне и затваряне на врати, този път доста по-чевръсто. Гласове, които се провикваха: „Митница!… Нещо за деклариране?…“. Сега пък един друг човек влезе в купето. И мама, и дамата казаха, че нямат нищо за деклариране, и той драсна някакъв знак с тебешир на куфарите им, че даже и на кошницата. Още чакане, после някаква свирка изсвири и те пак тръгнаха. Този път влакът набра скорост и се понесе стремително през нивите. След доста време Анна попита:
– Сега вече в Швейцария ли сме?
– Май да. Не съм сигурна – отвърна мама.
Дамата с кошницата спря да дъвче и каза доволно:
– О, да! В Швейцария сме. Това е моята страна, аз съм от Швейцария.
Беше чудесно.
– Швейцария! – възкликна Анна. – Наистина, наистина сме тук!
– Най-после! – ухили се Макс.
Мама остави чантата с камилата на съседната седалка и просто не можеше да спре да се усмихва.
– Добре. Добре! Съвсем скоро ще бъдем пак заедно с татко.
Анна внезапно се почувства някак отпусната и главата ѝ се замая. Прииска ѝ се да направи или да каже нещо изключително и вълнуващо, но нищо не успя да измисли – затова се обърна към швейцарската госпожа и попита:
– Прощавайте, какво носите в тази кошница?
– Това е моят мъжкар – каза дамата с мек провинциален акцент. Това прозвуча повече от смешно. Анна се помъчи да преглътне смеха си, погледна към Макс и видя, че и той просто се гърчи в опити да не се разсмее.
– Какъв… какъв точно е вашият мъжкар? – попита тя и дамата повдигна капака на кошницата, но преди да успее да проговори, от там се разнесе звучно „Мяуууу!“ и един проскубан черен котарак подаде глава през пролуката. Анна и Макс не можаха повече да се сдържат. Те направо избухнаха в смях.
– Той ти отговори! – пищеше Макс. – Ти попита „Какъв мъжкар?“, и той веднага…
– Мяуууууу! – извика Анна.
– Деца, деца! – намеси се мама, но полза никаква – те просто не можеха да спрат да се смеят. Смееха се на всичко, което видят по целия път чак до Цюрих. Мама се извини на дамата, но тя каза, че няма нищо против, разпознавала хората с бодър дух от пръв поглед. Всеки път, когато децата срещнеха погледите си, като по даден знак Макс казваше „Какъв мъжкар?“, Анна писваше „Мяяууу!“ и всичко започваше отначало. Когато пристигнаха в Цюрих и слязоха на перона да търсят татко, все още се смееха.
Анна първа го забеляза. Стоеше до една серия за книги. Лицето му беше бледо, а очите му претърсваха многолюдната тълпа около влака.
– Татко! – изкрещя Анна. – Татко!
Той се обърна и ги видя. И тогава татко, който винаги се държеше с такова достойнство, който никога нищо не правеше забързано, изведнъж се затича към тях. Обви ръцете си около мама и я прегърна. После прегърна Анна и Макс. Прегръщаше ги с всичка сила и просто не можеше да ги пусне.
– Не ви видях! – каза татко. – Страхувах се…
– Зная – каза мама.
