Начало Идеи Дебати Когато човек не може да избира, той престава да бъде човек
Дебати

Когато човек не може да избира, той престава да бъде човек

Невена Цанева
23.01.2015
5307
Детайл от триптиха „Градината на земните удоволствия” на Йеронимус Бош

Публикуваме есето на единадесетокласничката Невена Иванова Цанева от Математическата гимназия „Д-р Петър Берон” във Варна, с което тя участва в националния конкурс „1000 стипендии”.

В рубриката „Красив ум” ще публикуваме есета на ученици, отличени в националния конкурс „1000 стипендии” на Фондация Комунитас. В конкурса кандидатите представят под формата на есе знанията и разсъжденията си по предмета, в който се чувстват най-уверени.

Повече за проекта „1000 стипендии” прочетете тук.

Невена Цанева е ученичка в единадесети клас от МГ „Д-р Петър Берон” във Варна. От пет години е стипендиантка на фондация „Комунитас”. Последните две години печели „изключителна стипендия” в област литература. Има и много награди от национални литературни конкурси. Пише разкази и мечтата й е да стане журналистка и писателка. Участва в конкурса „1000 стипендии” с есе на тема „Когато човек не може да избира, той престава да бъде човек” – Антъни Бърджес.

 

Здравей, скъпи приятелю,

извини прекомерната ми фамилиарност, но силно се надявам, че вече сме достатъчно близки, за да си говорим така. По приятелски. Всяка година, ти получаваш по едно писъмце от мен, четеш мислите, ума и душата ми и може би това ти харесва. Свикнал си с всяка година писането ми да бъде все по-добро, мислите ми да бъдат все по-подредени, а писъмцата да стават все по-смислени. Но, приятелю, това просто няма да се случи сега. И въпреки че искам да ме харесваш и да ти пиша само хубави есета, със сносни уводи, спазвайки образеца на „разсъждаването”, аз просто ще ти призная, че това не ми се удава. Аз избирам да напиша увода още преди заглавието и да променя из основи порядъка на писмото. Защото това е моят начин на писане. И това е нещото, заради което смея да наричам себе си писател. Изборът да оставя мислите пооплетени, изборът да оформя мислите си в писъмце, изборът да пиша точно по тази тема е това, което различава мен от хилядите други, които ти пишат. Та, обектът на моите тазгодишни мисли е всеобхватен и многопластов (или поне така ми се иска) и дълбоко свързан с избора.

„Когато човек не може да избира, той престава да бъде човек.” [1]

Знаеш, че това е вярно, драги. Вярно, изтъркано, твърде използвано, както искаш го опиши. Но някакъв тънък глас в главата ми винаги ме е подтиквал да се съмнявам във всичко, което на пръв поглед звучи логично. Та затова, мили мой, надявам се да изслушаш моите разсъждения.

Стотици години е отнело на нашето общество да стигне до точно този момент. Момент, в който 193 държави на нашата чудна планета са огрени от светлината на демократичната идея. 193 държави, където хората са равноправни, с подобни шансове за развитие и работа и най-вече са защитени от едно стабилно законодателно право. Те избират да бъдат равни пред закона. И не, не си мисли, че част от свободата ти е отнета безвъзвратно. Ти получаваш нещо много по-важно – нормално съжителство с хора в едно нормално демократично общество. И това е изключително ценно, късметлия си! Ти си свободен да бъдеш какъвто си избереш, докато не накърниш свободата и правата на другите.

Предпологам, знаеш всичко това. Знаеш и законите, знаеш какво е добро и какво лошо. Надявам се и да се познаваш достатъчно добре, за да разбираш какъв човек си, тъй де, какъв точно е твоят нрав. О, разбира се, че се познаваш, ако твърдиш обратното, има нещо в тебе, от което се боиш. Някаква малка пукнатина в безупречния ти характер, която никой не познава, за която само ти знаеш. Знам, че е там. И сега си уплашен почти толкова, колкото когато я откри у себе си. Спомняш си момента, нали, избра да направиш нещо лошо и когато се докосна, пръстите ти потънаха в нея. Спокойно, не бих те издала. Въпреки че никой не очаква да си перфектен, никой не би издържал да ѝ дадеш показност. Тя е изворът на анархичното у тебе, тя е дупчицата, която чудният ти нрав и ласкавото ти възпитание се опитват да запълнят. Ала тя винаги пропуква новата мазилка и ремонтът започва наново. Ако не ремонтираш, ще изпуснеш правото да живееш в чудното светло и демократично общество, за което ти казах по-рано. И ти избираш да не ѝ обръщаш внимание, да се правиш, че я няма. Другото е немислимо. Ще си похабил и хубавия си нрав, и здравия характер, и ласкавото възпитание.

Капиш?

Капиш.

Това, което различава нравствените от безнравствените хора, е изборът. Изборът да потискаш лошото, изборът да бъдеш добър. Понякога е трудно да избереш доброто. Затова има и закони, за да те накажат, ако сбъркаш. И да те научат да избираш правилното.

Нека ти разкажа нещо. Нещо за избора и човека, нещо за пукнатината и това, дето стои зад нея. Това е частта от теб, която не искаш да познаеш, зад нея може би стои Убиецът на твоя нрав. Този, от когото те пазят законите. Ала днес ще чуеш приказка тъкмо за него, в която няма кой да те защити. Не, не бягай, остани и се отпусни.

Мисли за чистото и искрено детство, което изживя. Мисли за дните преди да усетиш пукнатината, когато беше приятел с всички, не обиждаше и не съдеше, нямаше възпитание, но имаше мечти и… о, боже, колко мечти имаше само! И те всичките бяха насочени към доброто. Когато искаше да спасиш всички улични кученца и котенца или да станеш лекар и да излекуваш малките африканчета от малария, или да станеш певец и да носиш радост и щастие. О, да, беше малко невъзпитан, но по мое мнение това беше нравственият ти зенит. Точно тогава, когато думата избор не съществуваше, защото нямаше нравствени проблеми или лоши постъпки. Запазѝ чувствата, които тези спомени ти донесоха, ще ти трябват.

Сега се събуди от тях. Хайде ставай! Вече си стар. Може би пиян, може би самокритичен и измъчен, може би контактен или пък вечен самотник. Кисел си, вечно изморен и пуфтящ. Пуф, пуф, пуф, спи ти се. Прозяваш се, потъркваш очи и започваш новия ден. Излизаш навън и реалността на обществото те удря по главата. Ах, чудните бетонни сгради, бездомните обитатели на града и онази кисела миризма на престоял битов отпадък те приветстват с неподправена топлота. Кажи „Добро утро!” на продавачката на цигари и си тръгни, преди да си я уплашил с любезността си. Когато си вземаш кафе, остави момичето, което бърза, да те пререди и нe ѝ се сърди за това, че не ти е благодарила. Не се обиждай и на котката, която ти хъска от близкия кош за боклук, тя просто пази своето. Не обръщай внимание на учителката, която ти крещи, на шефа, който ти вика, и на подигравките на съучениците или колегите ти. С тъжен тон и въздишка си кажи: „Винаги ще има хора, които избират да бъдат безнравствени, груби и невъзпитани.” И продължи да съществуваш със самочувствието, че си по-добър от тях. Че си избрал да бъдеш по-добър човек. Твоята душевна дупчица, нравствената ти пукнатина, е много мъничка, сравнена с тяхната. Това е животът ти, погнуса от безнравственото и вяра в личното нравствено величие и превъзходство. С вечерния си душ отмий гнилостите на обществото и мръсотиите, с които то те нацапа. Преди да заспиш, се сети за мечтите, които никога не ще изпълниш, и за идеалите, на които не ще бъдеш въплъщение. Обществото не те разбира много, но има и прекрасни хора, които ти вярват и те ценят. Не си сам. Добрият избор е споделен с някого.

С топлотата на вътрешния си глас, заспиваш.

Събудѝ се! Започни новия ден! О, ето я жената с цигарите, онова момиче пак бърза, котката хъска, а шефът е по-нервен от всякога. Всичко е нормално.

Докато не се чува странна сирена.

„Внимание, внимание, ще чуете съобщение. Изпълнителният орган на властта е освободен за днес. Всичко незаконно е законно, само днес, само сега! Не се плашете, никой не ще ви обвини в нищо. За един ден ви връщаме свободата и ви отнемаме демокрацията, правете каквото си искате. Повтарям, каквото искате.”

Капиш?

Капиш.

Тичаш към вкъщи. Ти избираш да запазиш добрите си нрави, въпреки лошите закони. Те са само за ден, а нравствеността е завинаги. Шефът ти краде от служебната каса. Не си учуден. Неговият нравствен Убиец владее слабото тяло. Забързаното момиче краде обувки на висок ток и рокли, и блузи, ах, червеното ѝ отива, нали? Защо не си я поканил на среща, всеки ден я виждаш. А, да, тя е безнравствена, под твоето личностно ниво е. Жената с цигарите продава, явно, и трева. Малко престъпление е, тя е почти легална вече. Даже котката е влязла в месарския магазин и изнася от любимите ти наденички. Чувстваш се велик и нравствен, нали? Избрал си доброто. Човек си, и то какъв! Явно гипсокартонът действа. Защо ли се съмняваше? Ето го и първото убийство. Беше бързо, нали? Чува се стрелба от банката.

Катастрофа. Изнасилване. Кражба.

Момиче краде от книжарницата. О, „Майстора и Маргарита”, покани я да излезете някой път, добър вкус има.

Убийство. Нелегална дрога. Побой.

Симпатичното хлапе, което живее над теб и вечно ръфа шоколад, сега си е откраднало от най-скъпия. Явно ще открие пукнатина у себе си за пръв път, тази вечер. Жал ти е за него, но какво да се прави, поне може да успее да я ремонтира.

Още безредици.

Похот.

Лакомия.

Алчност.

Леност.

Гняв.

Завистничество.

Горделивост.

И те разбира се предизвикват:

Изнасилвания.

Кражби.

Облагодетелстване.

Страх.

Ярост.

Убийства.

Болка.

Но ти не си такъв. Може би днес ще е денят, в който пукнатината ще се затвори и ще си напълно нравствен. Защото така си избрал, така си решил.

Вървиш към дома и виждаш нещо. Не е грозно, красиво е! На третия етаж на бижутерията, точно на перваза стои кутийка и блести. Отключено е. Влизаш. Трупове. Трупове и празни долапи. Някой е минал преди теб. Затичваш се нагоре по стълбите и стигаш заветната кутийка. Как е останала недокосната? Вътре блести най-тежкият скъпоценен камък, който си виждал. Само верижката му сигурно струва колкото годишната ти заплата. Защо да не си го вземеш? Днес това е законно. Щом не си нарушил закона, не си нарушил и етиката. Ще го продадеш и ще избягаш в по-добро общество, далеч от тази безнравственост. Една лоша постъпка, последвана от един нравствен живот. Ще вземеш тези, които обичаш, и пуф! Няма ви. Това общество не е за теб. Не, не, не, ти си по-добър. „Да бъдеш или не…”[2].. Изборът е лесен. Кутийката щраква и сякаш сама влиза в джоба ти. Поглеждаш анархията навън. По-добър си. Много по-добър. В този момент чуваш странен, сух и дрезгав глас.

„Пипнах те!”

Обръщаш се. Опипваш пукнатината, но ръката ти хлътва, огромна е. За бога, какво направи? Убиецът на твоята нравственост стои пред теб. Иска да те завладее. Бягай! Бягай! Остави го в магазина за бижута, нали знаеш, той е сляп, не ще те намери…

Вече си у дома. Още ли си по-добър, още ли се подиграваш на глупостта на другите, още ли ненавиждаш тяхната безнравственост?

Не?

О, не плачи, недей. Туй бе само една приказка.

Не си изгубил душата си.

Аз само си написах мислите.

Само че без закони повечето хора губят свестния си нрав, зная, зная.

Избират лошото.

Не хлипай така, голям човек си!

Дръж се мъжки!

Не си толкова лош, нито светът е тъй черен.

Нито е бял, пъстър е, с всевъзможни избори, закони и нрави.

Чудиш се, щом ти самият си най-нравственият, когото познаваш, то изобщо има ли нравственост? Сега ти говориш, че не вярваш в добротата, че си продал душата си за диаманта, както хората дадоха свободата си в замяна на някакво си гнило общество. Душата ти е гнусна, мръсна, защото, въпреки всичко, ще избереш да използваш крадения камък, за да си изградиш краден живот, и ще се държиш върху имагинерното си достойнство.

Но не си прав, драги. Ти имаш душа и тя е красива и нежна, да, една от нейните хиляди стени е леко напукана, но това не прави твоя духовен храм по-малко свещен. И ако смяташ, че си избрал да изгубиш душата си, и съжаляваш за това, то вярвай ми, имаш още душа „за губене”.

И сълзите спират, нравът ти се връща, безупречен и чист, възпитанието ти е на лице. Изборът ти вече стои малко по-стабилен – заради грешките на манипулирания от света избор, заради другите, които са твърде безхарактерни да изберат, заради избраното добро или зачеркнатото лошо, заради правото да контролираш бъдещето. Изборът да бъдеш прав и да грешиш. Изборът да си човек. Хайде сега, наистина се събуди от тази приказка. Нямам какво повече да добавя.

Но не е ли интересно, че точно приказките те карат да се страхуваш от себе си? Точно те дават на избора това екзистенциално значение, точно те го изпълват със смисъл. Малките и големите истории са това, което ни обединява като хора, което ни помага да изберем към какво се стремим и какви искаме да бъдем. Историите са това, което ни дава смисъл в свят, който е хаотичен, страшен, а понякога и анархичен. Ние идваме на земята празни, бели и чисти и искаме историите да ни построят, да ни запълнят, да ни оформят. Да ни направят хора с мечти, идеали, чувства, надежди, идеи и избори. А хората, които пишат, са пазителите на тази колективна човечност. Писателите пълнят страниците с добро и лошо, любов и омраза, за да покажат света, какъвто е. Не за да контролират човека и да крадат от правото му, а за да го направляват, за да го карат да мисли и да избере най-доброто за себе си. Писателите описват хорските пукнатини и носят бъдещето на човечеството на раменете си. Винаги е било така и, надявам се, така и да бъде.

А колкото да теб, читателю на това писъмце, надявам се да запазиш избора си все тъй прекрасен. И аз вярвам, че пукнатината ти ще става все по-мъничка и мъничка, докато накрая спреш да я усещаш. Знай, че някъде там някой знае как се чувстваш и те цени с всичките ти кусури, с цялата ти безнравственост и е убеден, че все пак нравствеността я превъзхожда. Дано да бъдеш съществото, което умее да избира. Само така ще си ч о в е к.

Капиш?

Капиш.

 



[1]  Цитат, Антъни Бърджес

[2] „Хамлет”, Уилям Шекспир

 

Невена Цанева
23.01.2015

Свързани статии