Посочването на началото и края на една историческа епоха може да ни се стори формално историческо занимание, извършвано най-вече за по-удобното разделяне на учебния материал по история. И все пак ние бихме могли да си зададем въпроса стартирането на какъв тип исторически процеси бихме имали основанието да наречем начало на (цяла) културно-историческа епоха. Особено когато тази епоха наричаме епоха на „Новото време“ и оттатък нейното начало разполагаме едно огромно количество векове, обобщени като „предмодерните“ времена, краят на които (традиционно) се определя като Средновековие.
Предлагани са различни отговори на този въпрос и съответно различни начални точки на Новото време в зависимост от идеологическите или научните симпатии на историците. Най-критикуема е марксистката концепция, която, изхождайки от постулата за компактните „обществено-икономически формации”, в които господстват определен тип „начини на присвояване на средствата за производство“ и „обществени отношения”, и от убеждението си за неминуемо „революционния” способ за тяхното изменение търси началото на Новото време в онзи момент, в който първата „буржоазна революция” слага предел на „феодализма”. Доколкото пък според повечето марксисти първата „буржоазна революция” е английската от 1640-1650 г., то за тях Новото време започва някъде в средата на XVII в.
Като оставим тук настрана абсолютно грубо стилизираното като „феодализъм“ Средновековие (икономическата форма не е феодална нито навсякъде в Европа, нито през цялата тази епоха), ще трябва да запитаме първо: какво ѝ е “буржоазното“ на английската – всъщност много по-скоро пуританска – революция срещу крал Чарлз I и задължително ли е наистина една епоха да започва именно с „революция”? Сетне: достатъчна ли е революция в една (пък дори и в много важна) от европейските страни, историята на които се движи от мощна, дълбинна и устойчива логика, за да сметнем, че една цяла „епоха” с различни „цветове” в различните региони вече е заменена с друга? Наистина дълбоко неиздържаща тъкмо на историческа критика концепция, затова аз няма да я коментирам повече тук.
Появата на протестантизма – Реформацията – в началото на XVI в. предлагат други историци. Сравнително приемлива за граница историческа полоса, бихме могли да кажем, още повече че обхваща немалка част от европейския Запад (и все пак не целия) и подир един определен период значително изменя неговата култура – „обуржоазява” я, при това в един по-цялостен и манталитетен (по Макс Вебер) смисъл. Макар че аз бих изразил тук своето базисно несъгласие да се смесва историята на Църквата и на вероизповедните ѝ разделения с общата културно-политическа история. Не може Средновековието да бъде обвързвано непосредствено с един етап с от католическата духовност, та Реформацията, която по кризисен начин я прекъсва или я кара да се измени, да се определя и като начало на друга крупна историческа епоха.
Впрочем трябва да добавим и това, че разгръщането на Реформацията е продължителен процес от културната и политическата история, който изглежда все пак завършва далеч след Средновековието (изповеданията на самия протестантизъм и принципите на протестантската „полития”, кристализират след средата на XVII в.), но затова пък неговото начало при Лутер с много основания може да се види и като лежащо в Средновековието и като провокирано от типични особености именно на средновековната католическа практика.
Трета група историци ни предлагат да приемем за начало на Новото време стартирането на т. нар. секуларизация и слагането на край на онова което определени католически консерватори от ХІХ в. са нарекли „съюз на трона и олтара”, и който пребивава непоклатим до края на Средните векове. Ако обаче приемем, че Средновековието се характеризира в най-голяма дълбочина и преди всичко с това свързване на държавата с Църквата (или, ако се предпочита – с това „политизиране” на християнството), наченало се от т. нар. Милански едикт на св. Константин от 313 г., ние веднага ще се изправим пред тежкия проблем да обвържем и неговото (на Средновековието) приключване с аналогично църковно-политическо събитие. Но какво, питам тогава, би могло да е то? Ако е някакво – обратно на Константиновото – прекъсване на свързаността на Църквата с държавата, то кога собствено се случва то в Европа? Тъй наречената „секуларизация” е съвкупност от достатъчно бавни процеси, които при това далеч не се покриват с някакво решително и рязко прекъсване на “съюза на трона и олтара”. Ако Средновековието започва с Миланския едикт от 313 г. и следователно продължава, докато е налице тясната свързаност на Църквата и държавата, то можем ли да си дадем сметка докога всъщност тази свързаност е налице? Защото Реформацията на Лутер и протестантизмът от началото на XVI в. съвсем не я прекъсват. Не я прекъсват дори мирните договори след кървавите „религиозни войни” между католици и протестанти от средата и края на XVIII в. Възприетият от западноевропейските монарси принцип quius regio, eius religio (на когото, сиреч, е царството, властта в определена страна, на него е принадлежащо правото да определя официалната религия) говори за все още здрава и непокътната връзка на религия и власт, за неподлаган на съмнение „съюз на трона и олтара”. Всъщност „отделянето на Църквата от държавата” се извършва за първи път едва след Френската революция, а също в Декларацията за независимост, провъзгласяваща създаването на Североамериканските съединени щати, тоест в самия край на XVIII в., при това в Европа, отвъд границите на Франция, това далеч не става практика още доста време. В Австро-Унгария и на по-голямата част от територията на Италия неразделеността на Църква и държава остава непокътната до края на XIX в., а в Руската империя – и до събарянето ѝ в началото на ХХ в. Кой обаче ще е дотам невразумителен, че да заяви, че при това положение Средновековието (ако то е започнало и се определя с едикта на св. Константин) завършва през XVIII-XIX в. и от тогава именно започва Новото време?
Ето защо на мен ми се струва, че – макар и символична като всяка определена дата – годината 1492 г. сякаш е най-подходяща за „стартова“ граница на Новото време.
Защо смятам така?
Защото стъпването на европейците на американския бряг през тази година фактически е своеобразна кулминация на един процес, който е започнал да тече от началото на третия период на Средните векове – 1100 г. нататък – и може да се характеризира като все по-задълбочаващ се натиск на Запада към Изток. И наистина: вместо да го спре и да „върне” Запада обратно в себе си, така катастрофичното уж турско-османско завоюване на Константинопол и цялата територия на Източната Римска империя през XIV – XV в., само му придава още по-голям, надрастващ вече и Средиземноморието и изобщо европейския континент размах. Но той си остава по насоченост натиск на Изток. Защото, както е известно, Западът е „открил Америка”, движен от непреодолима воля да продължи да овладява Изтока и пътищата към него; защото е желал да изнамери път към Индия, заобикаляйки „запушените” проливи, тръгвайки вече от своя, атлантически бряг. Западът се е отправил на Изток, към Индия и… е открил Америка. Западът е „прегърнал” историко-политически във властната си прегръдка цялото земно кълбо. Приключил е процесът на подготовка за глобализация на Запада. От 1492 г. насетне този процес ще се задълбочава, но пространственият размах за него вече е достигнат.
Ето защо на мен ми се струва, че 1492 г. е най-подходяща в сравнение с другите предложения граница на края на Средновековието и началото на Новото време. В края на краищата тя е и границата на „поместната” история на европейците, на „поместните” истории и глобалната история изобщо. Това е граница на преход между „историята на световете” и „световната история”, за която съм говорил и в по-предишен свой текст. Сиреч, епохална е от всякаква гледна точка. С нея завършва предисторията на глобалната европейска история, която Средновековието, погледнато също от по-глобална гледна точка, представлява. Ако след 1492 г. историята от „европейска“, „средиземноморска“, „източна“, „западна“ и т.н. става „мондиална“, то значи една историческа епоха безспорно е свършила и друга – а именно нашата – вече е започнала.
