В края на 2024-та, както и при всяка предходна, се прави обзор на случилото се през годината. Аз бих обърнал внимание на нещо прочетено през този период, което в актуалния контекст е придобило особено значение.

В брой 5 на „Култура“ от месец май беше публикувано със съкращения въведението на Рене Жирар към том с негови творби, предстоящ да бъде издаден от „Изток-Запад“ в превод на Нина Венова. Ето няколко цитата:

Миметичното желание е копиране на друго желание. Това е желание, което имитира друго. Ако Дон Кихот се хвърля да се бие с вятърните мелници, то е, защото мисли, че на негово място моделът на странстващия рицар Амадис Галски би сторил същото. И Ема Бовари „програмира“ своето желание по модела на сантименталните романи, с които се е нагълтала в младостта си.

…

Какво се случва, когато тласъкът за пораждане на нашето желание не е даден от романни герои, а идва от реално желание, това на имитирания от нас модел? Подлежащите на желание обекти са два вида. Едните позволяват подялба и общо притежание. Имитирането на желанието, вдъхвано от такива обекти, поражда симпатия между онези, които споделят същото желание.

Но уви, съществуват и втори тип обекти, които не можеш и не искаш да споделяш – обект, към който си твърде привързан, за да го оставиш на имитатор. Архетипният обект тук е съпругата, която съпругът ревниво пази за себе си.

Резултатът от събирането на две желания върху един несподеляем обект е, че моделът и неговият имитатор вече не могат да споделят същото желание, без да се превърнат в пречка един за друг, чието въздействие, наместо да прекратява имитацията, я удвоява и я прави реципрочна. Миметичното съперничество е навсякъде, но само неколцина писатели нарушават мълчанието и изобличават фалшификациите, свързани с него. За да не се сблъскаме с нашия миметизъм, ние гримираме предизвикваните от него конфликти като противопоставяния на идеи, мнения и вярвания.

…

Когато питаш „експертите“ за причината на насилието, което все повече застрашава нашия свят, всички те дават видимо неадекватния отговор, свеждан до една дума: агресия. Причината за насилието според тези специалисти била агресията единствено на агресорите. Прибягването до тази дума е удобно измъкване, защото оправдава почти всички от всякаква отговорност за растящата роля на насилието в нашия свят.

Ще повторим миметичната дефиниция на насилието. Щом имитираме модела на нашите желания, ние желаем същото като него. Двете желания непрекъснато се дразнят и разпалват взаимно, миметично. Резултатът не е физическо насилие, а духовно насилие, вече близко до физическото и което в крайна сметка винаги го насърчава.

…

С нарастването на поляризираните желания срещу един индивид нараства и тенденцията другите желания също да се поляризират срещу същия индивид; така се увеличава вероятността да се получи ефект на снежна топка срещу този нещастник, коeто явно е миметичен ефект. С течение на времето хаосът на съперничествата тегне спонтанно към умиротворяване, преливайки във вълна „всички срещу един“, насочена срещу въпросния индивид: той е „жертвеният козел“. Всички отмъстителни апетити могат да се заситят безнаказано срещу тази жертва, която не получава защита от никого: всички я виждат като единствен виновник за бедствието.

Това единодушие срещу жертвата води до успокоение на общността. Тук насилието е с благотворен ефект: несъзнаваният избор на жертва, чието наказание няма да предизвика отмъщение, обещава, че няма да се възпроизвежда насилие. Феномен, който Аристотел определя в своята „Поетика“ като катарзисен, тоест очистителен, пречистващ.

…

Общностите, заплашени от вътрешно насилие, много добре разбират опасността, от която ги освобождава единодушното линчуване. По време на кризата цялото население изглежда застрашено, а ето че една жертва, сама-самичка, възстановява реда и мира. Какво по-икономично решение на кризата, заплашваща да помете всичко! Страхували са се, че ще има десетки жертви, може би повече, а ето че само една е достатъчна да изцери общността. Не е ли чудотворно!

Да имаш жертвен козел, не означава да знаеш, че имаш такъв, значи да го мислиш за истински виновник, който със „заслужената си“, както изглежда, смърт става по чисто миметични причини съвсем реалният спасител на общността. Когато миметизмът се разпалва, той разстройва общностите, но разлюти ли се още по-силно, може и да задейства механизъм, който с цената на една-единствена жертва успокоява и стабилизира общността.

Цитатите са свързани с две от книгите на Жирар – „Романтическа лъжа и романна истина“ (1961 г.) и „Насилие и свещено“ (1972 г). В първата през литературно изследване се въвежда темата за миметическото желание, във втората темата се развива в религиозна и социална посока. Говори се за големи европейски романисти и за древни митове, но възникващите аналогии със съвременната ситуация е стъписваща.

Да, светът днес е разкъсван от кризи, като локалното става глобално, а глобалното –локално, и сякаш рационалните обяснения и намеси отстъпват мястото си на атавистични енергии от далечното минало, в което разрешение може да се постигне само чрез ритуално жертвоприношение. Точно както френският мислител описва, по миметически причини напрежението расте, като и в международен, и в национален план се наблюдава едно непрекъснато тежнение да бъде фиксиран един, който да бъде натоварен с цялата вина и унищожението му да донесе помирение. Наистина започваме да се питаме кого да убием през новата година, за да се намери някакво успокоение на радикализираните до безумие конфликтуващи страни.

Това положение съответства на нагласи, които, парадоксално или не, връщат човечеството от XXI век назад към езическите митове. Но в своята книга „За скритите неща от създаването на света“ (1978) Рене Жирар продължава темата и стига до „показното разглобяване на жертвения механизъм“ в текстовете на Новия завет. В Евангелията жертвата придобива друг смисъл:

Изобличителното разкриване на основополагащото линчуване е в съответствие с християнското тълкуване на библейския Бог и то е неотделимо от съгласната жертва. Това оправдава концепцията за Божието триединство. Докато в митовете насилието е това, което обожествява жертвата, в Разпъването на кръста от Евангелията се проявява любовта на Бога към хората.

Или с други думи – за да спрем да се питаме кого да убием, е добре да си дадем сметка за миметическата природа на желанията, за тяхната връзка с насилието, за неговото отношение към религиозното в митологичната му версия и да преоткрием смирението и светлината на Христовия пример.