0
4126

Кого раздразни Зеленски във Вашингтон?

Популярният водещ на „Фокс нюз“ Карсън Такър даде тон в обругаването на президента Зеленски, посетил Вашингтон за разговори в Белия дом и за обръщение към законодателите на Капитолия. Причината, разбира се, не е в самия Зеленски. Неговата „военна униформа“ се превърна в символ на една мирна нация, която не е имала намерение да воюва с никого, но бе принудена за броени години (след 2014 г.), дори за броени седмици (след 24 февруари) да се превърне в мобилизиран воин в защита на своята свобода и независимост. Неговото минало на комедиен актьор само подчертава драматизма и тежестта на сегашната му роля – вместо да го уязвява в очите на собствения му народ и на света.

Обругаването на Зеленски и на украинската съпротива от избрани радикални „пундити“ на другия бряг на океана – както консервативни, така и „прогресивни” (като Ноам Чомски) са насочени не към лидера на Украйна, а към вътрешната политическа битка в Съединените щати. Особено важна роля в тази битка играе крилото на ултраконсервативния изолационизъм. Изолационистите винаги са били значимо политическо движение в американската политика до средата на ХХ век. Преодоляването на тяхната съпротива е било най-трудната задача както за Удроу Уилсън, така и за Фр. Д. Рузвелт в решенията им да включат Америка в Първата и във Втората световни войни. След приемането от Вашингтон на ролята на световен лидер в средата на ХХ век изолационисткото крило на американската политика отслабва и се маргинализира. Неговата роля избледнява допълнително в десетилетията на водената от Вашингтон глобализация след края на 70-те години на миналия век.

Кризата на неолибералната глобализация след кризата от 2008 г. и избуяването на новите популистки движения в консервативната и националистическа десница навсякъде по света доведе до специфично възраждане на американския изолационизъм като отговор на едно двустранно предизвикателство пред идентичността на Америка. От една страна, водещи американски корпоративни елити – подкрепени от голяма част на политическия истаблишмънт – се превърнаха в глобални елити и загърбиха редица негативи, причинявани на американското общество от глобалния пазарен фундаментализъм. Америка преживя деиндустриализация поради „отпътуването“ на индустриалния капитал към пазарите на Азия, разполагаща с евтина работна сила и неограничени възможности за растеж и печалба. Старите индустриални региони на американския североизток и Среден Запад опустяха – нарекоха ги „ръждив пояс“, поради стърчащите изоставени конструкции на доскорошната тежка индустрия в Детройт, Толидо, Питсбърг… Декласираните индустриални работници изгубиха своята връзка с прогресистката Демократическа партия, чийто елит се превърна в лидер на глобалния капитал, изоставяйки старата си роля на лидер на наемния труд и средната класа.

От друга страна, неолибералната глобализация на пазарния фундаментализъм отдясно бе подкрепена от новите радикални движения на културната левица, социализирана през втората половина на ХХ век в американските университети. Мултукултурализмът, антинационализмът, антиколониалният патос („постколониална теория“), радикалният феминизъм (джендър идеологията) и ескалацията на антирасистките движения – тази амалгама формира идеологията на радикалното левичарство, напуснало университетските кампуси и превърнало се в социална теория и ценностна система на проекта за глобализация. Лишени от статута си на средна класа – по-висока или по-ниска – наемните работници и дребният/средният провинциален бизнес преживяха едно дълбоко отчуждаване от елитарните елити на глобалния проект. Освен че ги лишиха от перспективата им за благосъстояние, тези елити им налагат с идеологическа репресия една съвършено чужда на тях ценностна система на радикализиралото се левичарство от двата бряга – източния и западния. Провинциална трудова Америка се почувства изоставена от своите традиционни лидери, ангажирани в управлението на един нов свят, който няма нищо общо с техния…

Въпрос само на време бе появата на харизматичен лидер, който да поведе тези хора в защита на този живот и на тези ценности, които те разбират и практикуват. През 2016 г. в Белия дом влезе Доналд Тръмп и постави „Америка на първо място“. Ексцентричният популизъм на Тръмп особено се понрави на провинциална Америка поради неговия талант да представя сложните неща като прости, да фокусира посланията си върху интересите на Америка срещу останалия свят, който непрекъснато иска „да я използва“. Вижте интервютата на Тръмп още в далечните 80-те години – няма да срещнете никаква принципна разлика в неговите послания. Америка харчи пари за чужда сигурност, за чуждо благоденствие, за чужди проблеми. Време е Америка да се завърне вкъщи и не да подарява – а да продава своята благосклонност на другите.

Обикновеният американец невинаги разбира огромните ползи – икономически, финансови и политически – които Америка има поради своята роля на лидер на глобалния свят. А и в интерес на истината, когато говорим за „ползите на Америка“, не бива да забравяме, че те не се разпределят особено хармонично сред самите американци – провинциална трудова Америка получава далеч по-малки бонуси от тях в сравнение с корпоративните и политически елити на върха на световния лидер. Отхвърлянето на глобализацията и нейните ефекти върху американското общество доведоха до възраждането на американския изолационизъм като идеология на „завръщането“ на Америка към своите корени и към своите интереси. Да, това е илюзорна визия – навън е XXI век, а не средата на XIX век. Но това не е първата в историята илюзия, стимулирала разгръщането на мощно политическо движение, което иска „своята Америка“ обратно.

Опростената визия на възродения популистки изолационизъм произвежда една картина на света, която пряко произтича от романтизираното минало на Америка. Възродените консервативни ценности на „Мейн стрийт“ – на провинциална Америка – кореспондират с една визия за международна политика, която отпраща към изворите на американската държавност. Америка е за Америка, Европа – за Европа, Русия – за Русия, а Китай… Китай е по-сложен проблем, но ние сме все пак по-силни от него. Особено драматична е промяната във визията на крайния изолационистки консерватизъм за Русия. Москва вече не е лидер на комунистическа безбожна империя, а се владее от режим, който препотвърждава своя афинитет към традиционализма и отхвърля същия този глобализъм, който донесе трудно поносими беди на Америка… Но режимът в Москва е репресивен и агресивен към съседите си… Какво от това – ако глобалистите във Вашингтон не бяха дразнили Путин, ако не бяха се месили в неговата „сфера на интереси“, нещата щяха да са безусловно по-добри… Международната политика е търговия, в която по-силния печели от по-слабия. А Америка е най-силна – и трябва да знае къде да упражнява силата си…

Визията на изолационисткия консерватизъм е потенциално опасен съперник на лидерската роля, която Вашингтон играе в съвременния свят – особено в западния свят. Нека не забравяме, че тази роля не идва с процеса на глобализация – тя се формира половин век преди него. САЩ се самоопределят като „търговска република“ и изместването на Британската империя от ролята на хегемон на „морския свят“ в края на Втората световна война започва с конференцията в Бретън удс, където са създадени финансовите и търговските институции на следвоенния свят – МВФ, Световната банка и ГАТТ. Стратегическата система за сигурност, изградена от САЩ след средата на ХХ век е подчинена преди всичко на гаранциите за този ред на свободна търговия и партньорство в некомунистическия свят – и на сдържането на комунизма отвъд границите на този свят. Разбира се, глобализацията и крахът на комунизма универсализираха допълнително този ред. Поддържането на системата за глобална сигурност – в определени мащаби и стратегически визии – се явява феномен от двустранна полза. От една страна, тази система гарантира интересите на САЩ като глобализирана „търговска република“. От друга, тя поставя ограничения на амбициите на други „велики сили” да преследват своите цели чрез агресия и подчинение на други народи в процес на възродена имперска арогантност и безскрупулност. На територията на Европа тази система за сигурност се нарича НАТО. Днес тя е мобилизирана в балансирането между две противоположни задачи. Първата – да сложи твърда граница пред експанзията на самозабравилия се режим в Кремъл в неговата агресия срещу една голяма европейска страна – Украйна, за да предотврати разширението на агресията и към други европейски страни. Втората – да провежда гъвкава стратегия на сдържане срещу путинисткия експанзионизъм без да преминава границите на пълномащабен конфликт между Русия и Запада.

Когато говорим за визиите на крайния консервативен изолационизъм, трябва да отбележим, че той по-скоро по изключение доминира консервативното-републиканското движение в съвременната американска политика. Напротив – и по отношение на Украйна днес във Вашингтон съществува двупартиен консенсус относно необходимостта да бъде подпомаган Киев срещу агресията на Кремъл – при това не като акт на благотворителност, а като израз на дългосрочни и основни интереси на САЩ в съвременния свят. Изолационисткото крило обаче има своите силни позиции в Републиканската партия (така както левият радикализъм овладя огромни територии на политическо действие в Демократическата партия) и оказва – предстои да оказва сериозно въздействие върху формирането на политическите стратегии на световния лидер. Премерването на силите между изолационисткото крило и крилото на „рейгъновите“ републиканци в предстоящата за 2024 г. президентска кампания ще окаже ключово въздействие върху потенциала на Вашингтон да води западния свят срещу надигащия се ретрограден империализъм – днес на Москва, а утре – и другаде. Още повече, че радикалните левичарски движения в Демократическата партия сериозно ограничават възможността да прогнозираме устойчивостта на международната стратегия и поведение и на демократите в обозрима перспектива.

Речта на украинския президент Зеленски в Конгреса предизвика очакван ефект на обединение на мнозинството законодатели около припомняне на ключовата роля, която Америка играе в международния живот на нашето време. В какъвто и дрескод да застане Зеленски на трибуната, говорителите на ултраконсервативния изолационизъм биха отхвърлили неговите внушения. Защото те дезавуират удобната изолационистка утопия за „Америка, която трябва да се завърне вкъщи, за да стане велика отново“. За Америка вече е късно да се „завръща“ в епохата на своята изолация от останалия свят. Дебатът е за това, каква трябва да бъде ролята на Америка в съвременния свят, който се променя – и не винаги в полза на тези ценности, върху които самата Америка бе създадена преди две столетия и половина.     

Доц. Огнян Минчев е политолог, доктор на социологическите науки. Преподава Теория на международните отношения в Софийския университет. Директор е на Института за регионални и международни изследвания и председател на Управителния съвет на българския клон на организацията „Прозрачност без граници”. Автор е на множество анализи по вътрешна и международна политика, някои от тях са събрани в двутомника „Отломки от огледало. Преходът като текст“, 2016 г.
Предишна статияВ по-хубав свят ли заживяхме?
Следваща статияСветът на Пазолини