Не е ясно каква е личната им печалба (или поне удовлетворение), но светът на седмото изкуство определено търпи загуби от решението на един от най-успешните режисьорски тандеми да работи… поединично. През 2021 г., след четиридесет години съвместни проекти, братята Коен сериозно смутиха киноманите със съобщението за творческа раздяла. В края на същата година Джоуел представи първия си самостоятелен филм, стилен прочит на „Трагедията на Макбет“, доста различен от обичайното му амплоа и съответно без изкушения за сравнения. Ето че сега и по-младият брат Итън реши да демонстрира как се справя сам в режисурата, този път с комедия на нравите, но в случая „справянето“ е малко относително. Не на последно място защото „Куклички на път“ (включен в програмата на София Филм Фест 2024) се опитва носталгично да имитира добре познатата естетика на Коен.

Мъж снима история за лесбийки? Сигурно не е новост, но неизбежно се гледа под лупа, що се отнася до обективността. Когато този мъж се казва Итън Коен, лупата става двойна. Защо му е на творец с репутация на „разбивач на клишета“ и „иронизатор“ да се гмурка в женски междуличностни води, където не е плувал досега – подигравка ли търси? А като конфронтира момичета, които се интересуват главно от себе си, с обичайната за киното на Коен гангстерска „извадка“ (но със съвсем безумен „бизнес“), дали се опитва да подчертае глупостта на мъжете, или да изтъкне статута им на „необходимо зло“? Или може би към нищо конкретно не се стреми, но тогава е избрал доста тегав сюжет да се доказва като самостоятелен творец и доста неуспешен подход да лансира като съсценарист съпругата си монтажист…

„Куклички на път“ държи да „оплете“ две групи персонажи: лошите момчета (макар че тук не иде реч точно за „момчета“) и момичетата, на които не им пука. Не става дума за вдъхновение а ла „Телма и Луиз“ (1991, реж. Ридли Скот), а само за скучаещи, невинни (що се отнася до престъпния живот) млади дами и обичайните (за филмографията на братята Коен досега) некадърни престъпни господа. Хваната в изневяра, шавливата Джейми не страда особено след поредната раздяла. А най-добрата ѝ приятелка Мариан води твърде целомъдрен, да не кажем скучен живот. Двете решават да променят съдбата си с едно пътуване до Талахаси (Флорида) по заобиколни пътища, за да се насладят на различни социални „забележителности“, но в колата, която използват за транспорт, е скрит мистериозен чужд куфар, което праща няколко (философски) разгневени мъже по петите им…

С (поне) един Коен на режисьорския стол, с добре изпитаната формула за черна комедия с подривни акценти и със свежи актьорски попълнения, какво би могло да се обърка? Ами почти всичко. „Куклички на път“ е опит за road movie, кръстосан с траш версия на наратива а ла братя Коен. Филмът май иска да преоткрие жизнеността и изобретателността на „братски“ класики като „Да отгледаш Аризона“ (1987) или „Големият Лебовски“ (1998), чрез формалната свобода и сюрреалистичния нюанс, но си личи „напъването“. Сякаш Итън е решил да възпроизведе разказ от миналото, наблягайки на абсурдната му страна, без да се интересува от логиката, нито от конструкцията на фабулата. Резултатът е един несвързан кинопродукт, кичозен и скучноват, рядко забавен и често много досаден с маниеризма си.

Братята Коен са на почит за изключителния си стил, а „Куклички на път“ на моменти граничи с аматьорство. Използва мотиви, присъщи за film noir, с умишлено преувеличена естетика, но също и с безцелни психеделични „вметки“, които не се връзват с останалата част от композицията, колкото и произволно сглобена да е тя. Лесбийската гледна точка не е достатъчна за обновяването на една изсмукана от пръсти интрига, наситена с клишета без финес. Някои преувеличени сцени успяват да предизвикат усмивка, но по-голяма част от шегите се провалят или предизвикват дискомфорт, защото звучат някак овехтяло и безвкусно. Що се отнася до представянето на женската общност, първоначалното усещане за карикатура бързо се затвърждава, но в крайна сметка се оказва, че това е съзнателен избор, залегнал в основата на целия режисьорски подход, т.е. „нищо лично“…

Никой не знае какво е накарало Итън Коен да реши да посегне към сценарий, писан преди двайсетина години. Кризата на средната възраст? Желанието да бъде в тон с вълненията и интереса на младите поколения? Разкриването на съпругата му Триша Кук като лесбийка? За съжаление, когато е сам зад камерата, Итън явно не успява да създаде хармоничен визуален свят. Резултатът е по-скоро изкуствен, отколкото ексцентричен. Изпълнителите изглежда се забавляват, но удоволствието им остава несподелено. Специално послание е трудно да се открие, а опитът за иронично киноразвлечение се проваля. Лошата новина е, че „Куклички на път“ е обявен за първата част от „лесбийски триптих“…