Все по-труден става отговорът на въпроса „Кое е правилно”. Сигурно винаги е било така, но в наши дни различните мнения намират толкова бърз достъп до публика, че на всичкото отгоре прекомерният обществен шум изкривява звука, артикулацията се нарушава, разбирането е силно възпрепятствано и да се постигне съгласие изглежда направо невъзможно.
А съгласието е необходимо, защото от него произтичат всеобхватни правила. Като ги има, вече е ясно кое се случва според тях. И то е правилно.
Разбира се, може да има правила, наложени без широко съгласие. Даже май само така е можело да се установи някакъв ред – не след допитване до всички, а от позиция на силата. Но пък се е появило и правилото, че налагането на правила от позиция на силата е неправилно. Вместо сила трябва да има всеобщо споделяне на ценности, от което да произтича кой, какво и как.
Само че всеобщото споделяне на ценности също е престанало да бъде ценност, доколкото ценно е станало различието – неговото опазване се е превърнало в по-съществена цел от обединението около едно. Едното е приемливо, ако това едно е принципът, който брани многообразието.
Възможно е „Кое е правилно” да е излишен въпрос и страданието от липсата на отговор също да е излишно. Защо да се измъчва човек, при положение че няма как да стигне до решение – нито в частност, нито като цяло. По-скоро умните хора най-вероятно се досещат, че настояването да се открие и спазва някакъв общ регламент е плод на недомислица, защото като помислиш, виждаш, че няма как да стане.
Обаче точно умните хора надигат най-високо глас, че всичко се разпада и хаосът става господар, а не трябва да е така. Не е правилно да е така. Болката при тях изглежда непоносима, защото те сякаш са обитавали някакъв подреден свят, който се руши под ударите на произволната съдба, приела образа на разпасано човешко стадо, което не знае вече какво извършва.
„Ужас! Дъно! Позор!” – крещят просветените мъченици, вместо да са утихнали в съзерцание на хармонията, достъпна именно за извисените им умове.
Явно медитацията върху голямата разумна подредба на нещата, която неизбежно включва и сдобрява всички привидни противоречия, не привлича достатъчно силно тези, които иначе имат интуиция, че уж в нея е истината. Привидни или не, противоречията трябва да се атакуват, да медитираш е асоциално и безотговорно. Ако не извикам: „Не е правилно”, защо въобще съм живял?
Но на какво може да разчита този, който призовава за следване на определени правила? В колко дълбоки етически архиви трябва да се зарови, за да измъкне оттам и да докаже с днешна дата всевалидните основания на такова искане?
Изглежда лесно, в края на краищата, да се приеме, че животът е най-висшето благо и правилата да започнат да се подреждат според това кое му помага и кое му вреди. Такъв възглед опростява задачата и отменя нуждата от ново разглеждане на моралните въпроси, разисквани през вековете отпреди Христа до днес. Вижда се какво пречи да се живее, създава се санкциониращ регламент срещу него и готово.
Трудността обаче изниква от съдържателната част на живеенето, защото, за нещастие, при хората се оказва, че тя има значение. Щеше да е много хубаво, ако животът се ограничаваше единствено до биологичния феномен и грижата за него се свеждаше до здравето и продължителността. Да, „най-важното е да сме живи и здрави” е мотото, под което всички се подписват, но всеки знае, че този лозунг по-скоро крие, а не решава проблемите.
Защото човек е склонен да търси по-претенциозно удовлетворение и смята, че здравето и животът са само условия (вярно, доста важни), за да се изпълни нещо повече, за да се достигне до смисъл, който ги оправдава и надхвърля. Този смисъл често се привижда като универсален ред. Приобщаването към него е целта на пътя – ако то се случи, запазването на здравето и живота не е било напразно. Иначе – с тях и без тях.
Някои наричат желанието за „нещо повече от чудесния дар на здравето и живота” греховна човешка алчност и горделивост. Те проповядват смирение – дори пред болестта и смъртта – и сигурно са прави. Други, както по-горе се намекна, не говорят точно за смирение, но приемат абсурда и също потъват в своеобразно иронично спокойствие.
Но така или иначе, за хората е много сложно да се откажат от това като че ли дефиниращо ги качество непрекъснато да търсят какво са и защо са. Оглеждайки се наоколо, те установяват, че не са като обектите, които назовават и употребяват, а са натоварени с някаква друга, по-голяма роля. Накъде води тяхната драматургична линия е тревожен въпрос.
Будните тревожни души, за които смиреното или иронично мълчание е недостойно бягане от отговорност, не искат да оставят нещата да вървят как да е. Те действително усещат в себе си реда, а и си набавят културно-образователни доказателства за неговата неоспоримост. Да се бориш за повсевместното установяване на неговите правила е каузата, която осмисля не просто техния, но и живота въобще.
Капанът, в който тази благородна страст попада, е, че универсалността на реда неизбежно търпи дискредитиращи я упреци. Става така че колкото и смислено да изглежда усилието за всички, все се намира страна, която да го оцени негативно. Религиозен фанатизъм, тоталитарна идеология, диктатура на мнозинството или малцинството, дискриминация или обратна дискриминация – такива са само някои от определенията, които объркват доброто намерение с регламентите.
„Не ми казвай ти защо и как аз да живея” е неприятна реплика, в която обаче отеква онази изначална човешка обреченост на свобода, която трудно се преборва с разумни доводи. И дори когато самият живот на героя е застрашен и това е аргументът, с който се апелира за спазване на правилата, отговорът: „Аз решавам да живея или не”, отново е обезоръжаващ.
За да не е обезоръжаващ, трябва наистина да се употреби оръжие и да се сложи край на своеволието особено ако то заплашва общото благоденствие. Но пък така се завъртаме в порочния кръг на „щом е наложено със сила от едни, значи не е било свободен избор за други, за каква универсалност на реда говорим тогава”.
Излиза, че най-добре е правилата да се самоналожат, за да няма недоволни, че този, а не онзи, е свършил работата, както на него му е удобно. Това би трябвало да е и проверката има ли ги, или ги няма – там някъде, отвъд. Ако ги има, те ще си дойдат сами на мястото. Ако пък не…
Сега както цялото размишление дотук, така и току-що формулираният извод са нарочно шеговито любителски. А темата изглежда сериозна. Само че сериозното отношение изисква не бързи, „компетентни” реакции, а по-задълбочено проучване и поне опит за обективност. Този текст се надява да провокира желания в такава посока.
В противен случай оставаме при личните суети, пристрастия и страхове, които диктуват правилата. И най-правилният журналист е този, който заема моята позиция, най-правилният лекар е този, който заема моята позиция, най-правилният учител е този, който заема моята позиция, най-правилният политик е този, който заема моята позиция и т.н.
Премиерът, президентът, Тръмп, Байдън, Мангъров, Мутафчийски, Швеция, Китай, с маски, без маски, присъствено, онлайн, фашисти, либерасти, бели, черни, мъже, жени, с глутен, без глутен, на ток, на газ, в ЕС, извън ЕС, bTV, Нова, папата, патриархът, Бил Гейтс, Путин… те са ясни нещата.
На главната страница: Мел Бочнър, „Сезан каза“, 2016 г.