Разговор с режисьора Петър Денчев за постановката „Портокалова кожа“ от Мая Пелевич в театър „Възраждане“
„Портокалова кожа“ е най-новото заглавие в афиша на Театър „Възраждане“. Режисьор е Петър Денчев, сценограф Петър Митев, автор на музиката Христо Намлиев, хореограф Надежда Дичева. В представлението участват актьорите Виттория Николова, Боян Младенов, Йордан Ръсин, Лили Шомова и Надя Керанова. Следващите представления са на 9, 10 и 30 октомври.
Пиесата „Портокалова кожа“ на сръбската драматуржка Мая Пелевич разглежда теми, свързани с консуматорското общество, със стереотипите, с разбирането ни за себе си и за другия в търсене на идентичност. Гледайки постановката, често се чувствах неудобно заради противоречивите емоции, които будеше в мен, вследствие на което в мен възникнаха много въпроси. Да започнем нашия разговор от избора ти на този текст. Според мен, той продължава темите и проблемите, които те вълнуват в работата ти като режисьор и писател. Следват философска линия, задавайки въпроси.
Шансът и възможността да се случи това представление е благодарение на една награда на Столичната община, която аз получих миналата година чрез фондация „Стоян Камбарев“, за моята работа като млад режисьор. Конкретният избор на тази пиеса е свързан с един много траен интерес към съвременната сръбска драматургия и съвременната драматургия от бивша Югославия. Конкретно за „Портокаловата кожа“ трябва да кажа, че този текст съдържа в себе си сериозна провокация. Не само в темите, които засяга, а и със своя директен подход, сякаш цитира ситуации, стереотипи от нашето социално всекидневие и ги цитира по един, както ти каза, директно неудобен начин, без критическа дистанция, без охудожествяване. На първо място е предизвикателство да се създаде сценичен език, който да разкаже тези фрагменти по достатъчно артикулиран начин, така че да бъде четим от публиката. В същото време да не поставя аудиторията в ситуация, в която тя да се чувства сигурна, че гледа нещо, на което предугажда ходовете, движението напред, мотивите и т.н. Разбира се, най-важното е, че тази пиеса, а вярвам, че това вече е сценичен факт и в представлението, се занимава по един брутален начин с онези малки проявления в бита, които всъщност са знаци за стереотипизацията на нашето общество. Вкарването му в една социално-икономическа рамка, в която състезанието и конкуренцията са важни на всяка цена. Вървенето през един илюзорен път към някаква представа за щастие, една илюзия за щастие, за осъществяване на личността, без това да е свързвано с някакво израстване или с разбиране и осъзнаване на реалността. Драматургичната ситуация е свързана с един женски образ, който се разтроява според режисьорския замисъл. Една част от това разтрояване иска да се оттласне от тази идентичност. Тя иска да бъде нормална, но тази нормалност няма определение, и преминавайки през всякакви козметични и пластични процедури, социални трансформации, в един момент героинята се оказва декласирана самотна майка. На финала на представлението желае да се оттласне и от тази идентичност, от това, че не е първоизточник на собствения си живот, а е малко или много проекция на чуждите влияния, на чуждите желания, на медийните трендове и стереотипите. Не остава място за избор за нея, не ѝ остава място да върви по свой път.
Сценографията и общуването между персонажите създава чувство на изолация, на стерилност. Сексът в постановката е изведен до крайност, до единствен смисъл и значение. Сексът замества близостта, разбирането, диалога и съпричастността между хората. Какви са последствията от това?
Сексуалността е много важна част от тази история, или по-скоро нейното свеждане до някаква дейност от този ред на социални маркери, които са необходими, за да бъдеш приет в дневния ред на стереотипизираното съвременно общество. Главната героиня казва: „Аз исках апартамент, куче, мъж, барбекюта и приятели, всъщност къде всичко това се обърка“. Това е свързано с живеенето в един свят, в който реално можеш да купиш всичко, или поне така се твърди. Това купуване често води до изпразване от съдържание и мястото, където обществото те класира, невинаги е желаното. Ние постоянно сме свидетели на това в нашето общество, а и в глобален план – наблюдаваме процес на постоянно класиране и декласиране на личности, които са полуизвестни, полузвезди, полууспели без никакъв личен интегритет, стигащи до публичност по случаен път. Това е много интересно, защото социалната среда започва да функционира спрямо екстериоризирани социални маркери, без да притежава никаква същност. Мисля, че е много важно да кажем, че този напрегнат, задъхан начин на живеене не замества потребността от истинско, смислено живеене. Така стигаме до това заместване, за което ти говориш, че животът може да бъде абсолютно изпразнен, а външно да изглежда пълен.
В постановката тези стереотипи се представени чрез персонажите. Един от тях е футболист, представен през всички клишета, които можем да си представим за един футболист, затова образът му на моменти е комично смешен. Според мен такива хора няма, това е единствено представата ни за тях. Какво за теб е стереотипът в тази постановка?
Тук бих могъл да поспоря, че такива хора не съществуват. Защото подготвяйки се, ние с актьорите се занимавахме с наблюдение и изследване на реални прототипи или търсене на прототипи на тези социални образи, на тяхната мотивация. Честно казано, такива хора съществуват и те съществуват в такава конфигурация, в която ние ги представяме в представлението. Стряскащо е, когато ги видим през оптиката на сцената, защото иначе сме склонни просто да неглижираме тяхното поведение, защото го смятаме за неадекватно, вън от социалните ни разбирания и т.н. Разбира се, в спектакъла всичко това има един иронично кабаретен рисунък, който дава известна дистанция. Има известен сайбър пънк елемент, леко дистопична посока в едно по-скоро обозримо-необозримо бъдеще. Но хора с такъв тип фокус върху живота съществуват и най-интересното е, че тези хора всъщност не говорят и не действат от свое име, някой друг говори през тях. Стереотипът говори. Стереотипът има други лица. Говорят техните майки, бащи, приятели и шефове. Има един многоглас, който говори през стереотипа, през клишето. Точно това означава, че човекът е лишен от правото да бъде първоизточник на своя живот, че е форматиран спрямо обществени очаквания, които отричат или поне отхвърлят странността, крехкостта, болезнеността; на практика създават асексуални киборги, както се изразява нашата героиня в своя финален монолог. Така в целия този поток на работа се оказа, че всеки един от тези персонажи е проекция на нещо друго. Във всяка една от ситуациите той е виждан от отсрещния като проекция на нещо друго и във всяка една от миниатюрите тази перспектива се променя. Тя се променя, защото всеки друг има стереотипно очакване, а стереотипът на другия е съвсем различен. Това беше доста предизвикателно да се гради, защото всъщност ние в театъра работим и с възприятията на публиката, и с тяхното разрушаване. Освен това актьорите се вдадоха в това да уловят такива житейски неща, защото това само по себе си е начин да присъстваш и като човек с позиция в представлението.
Вглеждането в съвремието ни по този начин всъщност говори и за това какво може да бъде нашето бъдеще. И ако ние живеем по такъв начин, чрез стереотипи, чрез пренебрегване на себе си, в какво ще се превърне човек и може ли наистина да загуби същината си до такава степен?
Аз бих отговорил на твоя въпрос, цитирайки Мая Пелевич. В едно интервю, а и в лични разговори с нея, тя твърди, че днешният, нашият неолиберален свят по някакъв начин е доста комфортен. Той има комфортни буфери за всички нас и може да ни убеди в своята правота. За да се промени светът обаче, някой от нас трябва да жертва нещо. Парадоксът е, че ние всички живеем в тази ситуация. Ние коментираме, ние се възмущаваме, бунтуваме се, говорим, но никой от нас не е реално готов да жертва частица от себе си и от своя живот, за да промени тази ситуация. Това е един от огромните парадокси, в които съществуваме. Ние постоянно говорим как смисълът ни се изплъзва, как търсим смисъл и основание, вглеждайки се в миналото, страхувайки се от бъдещето. Всъщност може да се окаже, че това е най-нормална ситуация за момента на нашето историческо развитие. Обаче се съгласяваме на тази стереотиптизация. Иначе я критикуваме през изкуството, през песните, малцина са обаче тези, които водят живот, алтернативен на тази реалност. Както твърди самата Мая, по някакъв начин ние всички обичаме този вид капитализъм, този вид живеене. Даже може да прозвучи малко смело, но ние сме поколение, което се е продало твърде лесно, и това също е тема в представлението. Предишните поколения, тези на нашите родители, можем да кажем, че са се продали малко по-трудно. Но в България имаме няколко поколения, които лесно са се продали. Това е тревожно, понеже когато човек плаща една цена, би трябвало да знае защо я плаща. И това е един от парадоксите на консумеризма, че ти се продаваш и се продаваш лесно. Продаваш се и в социален, и в политически смисъл. Никой не си задава въпроса защо трябва да плащам тази цена или не е ли тази цена прекалено ниска?
Не е ли свързано това с културата и образованието, с определени ценности, които се отстояват от едно общество. Без тях човек, в такова объркано състояние, по-скоро може да залитне към външното, към повърхностното задоволяване, което обаче не носи надграждане, не носи дори смисъл на живота.
Спорно е дали всъщност една йерархия, била тя образователна, или културна, няма да бъде приета като репресия днес, в този ултралиберален план, в който всичко се възприема. В глобален план просвещенските принципи за това, че гражданите трябва да се развиват, всъщност са линия в световната политика след Втората световна война почти до края на 70-те години. Аз мисля, че тази линия е изоставена и днешният слоган в глобален политически план е: „Бъди какъвто си, няма нужда да те контролираме, образоваме, приемаме. Ние те приемаме такъв, какъвто си, защото си потребител и за да потребяваш по-лесно, може би трябва да те оставим във функцията на примитив“. Свеждането на човешкото до парично-стоково, свеждането на всички изкуства до социални услуги всъщност рефлектира върху този сюжет. В представлението това е показано през много лични перспективи на ниско екзистенциално ниво. Всичко е повърхностно, всичко се свежда до това ти да вземеш правилните мерки, да направиш правилните неща, за да бъдеш харесван или не харесван. В крайна сметка, дори правото ти на собствено харесване е отнето. То не съществува, понеже ще те връхлети някаква нова ситуация, която ще дискредитира този твой образ на харесване или нехаресване.
Това е много интересно – как мислим в полярности. Една от героините, която се опитва да бъде „нормална“, се опитва да бъде такава чрез противоположност на това, което е, чрез крайност, чрез бунт. Разрушителният бунт е обратната страна на консумацията, на стереотипа. Няма желание за равновесие, за това да бъдеш уравновесена личност.
Това е много любопитно, понеже поляризацията на позициите също е нещо стереотипно. То унищожава нюансите, полутоновете. Живеем в свят, който чисто законово задоволява и осигурява нашите индивидуалистични избори и ги охранява. Дори в Северна Америка опитите да се въведе законодателство срещу речта на омраза, всъщност охранява това, охранява личността, нейните индивидуалистични избори. Много често обаче се занимаваме с недефинируеми неща, като например какво е реч на омразата, защото всяко едно мнение в определен момент може да бъде язвително за някого и може да бъде конфронтиращо. Целият този процес на живеене в хоризонтална йерархия е много проблематичен. Ние настояваме, че имаме равни права, че те се охраняват, но това в нашата ситуация, тук на Балканите, в България в частност, се съединява с патриархални отломки, в които всеки мъж (най-вече) трябва да бъде уважаван само за това, че той съществува. Попкултурният ни код дефинира ролята на мъжкото, но женското по някакъв начин я дискредитира и това се свързва с неолибералния модел, в който жената е хищница, която трябва да намери мъжа, който пък от своя страна трябва да задоволи всички нейни потребности. А пък той може веднага да я декласира, лишавайки я от тези придобивки.
Това е постановка, върху която може много да се мисли, но първо трябва да се гледа, защото театърът дава тази възможност. За мен това беше възможност да се потопя в свят, който е различен и страшен. Може би точно поради нежеланието ми да присъствам в един такъв свят, съм го изтласкал, а реално присъствам в него.
Да, и не бива да си правим илюзиите, че той няма да ни връхлети.
