Начало Идеи Гледна точка Кожата на руснаците
Гледна точка

Кожата на руснаците

1525
Eфим Честняков, Цар и холопи, 1910 г.

Михаил Шишкин, авторът на „Венерини коси“, отдавна намерил убежище в Швейцария, заключава в своя „вместо следговор“ (озаглавен „Поразяващата ръка на мълчанието“) на книгата си „Моите. Есета за руската литература“ (превод Деян Кюранов, „Колибри“, 2025) с горчивина: „Цял живот съм чувствал под себе си твърд: това беше руската култура. Сега под краката ми е пустота“. В подкрепа на това усещане в очерка за Достоевски привежда апела на Белински към Гогол: „Погледнете в краката си: вие стоите над бездна…“, а най в началото, когато пише за Пушкин, казва: „Евгений Онегин“ е роман за човешкото достойнство. В Русия то е малко и струва скъпо“. Чувствата му може да обобщим с думите на самия Гогол (Шишкин ги използва като епиграф в есето си за него): „Съотечественици! Страшно е!“. Наистина е страшно, след като изневиделица осъзнаеш две неща, и двете непоносими и размазващи: 1) „Опитвам се да чета любимите си поети от Златния век – целите са напомпани с патриотичен бълвоч“; 2) „Няма как, не можем да не носим белег от държавата, в която сме пораснали“. За да стигнеш след това до въпроса, който стряска; стряска, побърква и отчайва: „Защо, ние, руснаците, сме фашисти?“.

За нас, които не сме руснаци, този въпрос стои така: Какво да правят, как да се чувстват, как изобщо да продължат живота си като руснаци руснаците, които не са фашисти? Как да се примирят с връхлетелия ги фатум, че идват от една държава, за която най-точното определение е „Московският улус на Златната орда“ и за която напълно важи изводът: „[…] в XXI век страната живее по закона на Златната орда: горе на пирамидата е ханът, под него са робите му без право на глас и собственост“. Как да се примириш да бъдеш див варварин, след като дълго, много дълго си бил изтънчен естет? Как?

Днешната руска власт оставя хора като Михаил Шишкин, Сергей Медведев, Дмитрий Биков, Борис Гребеншчиков, Монеточка, Noize MC (Иван Алексеев), Виктор Ерофеев, Виктор Пелевин, Владимир Сорокин, дори Алла Пугачова (и още стотици хиляди други и вън, и вътре в Русия) без твърд; всички надвесени над бездната, в която се е преобразило отечеството им. Заключението е скръбно и печално: „[…] това – пише поетесата Елена Фанойлова – е истинският портрет на родината“. Сергей Медведев го рисува, използвайки за модел руснака, нагрочил украинско семейство в Швейцария: „Тук е идеята за етническо и расово превъзходство над по-младите народи в империята, заплахите за убийство и апелациите към оръжието и войната […] Тук е токсичната маскулинност: във всички случаи жертва на неговата агресия са жени, а също и децата на семейството във вагона, които той се заканил да осакати – и в същото време страхливата готовност моментално да се спихне при появата на превъзхождаща го сила. // Всички тези черти се проявяват на разни нива на „руския свят“: от грубиянина във вагона до военните престъпления в Украйна, жертви на които стават същите тези жени и деца, от бандитските (приблатненной) маниери на Мария Захарова и други представители на МВнР до речите на върховния гопник („Великият гопник“, както го нарече в своя роман Виктор Ерофеев)“. И е прав, напълно е прав Дмитрий Биков, когато с тъга изрича: „На мен ми е много мъчно за руснаците при мисълта за това колко съдби бяха прекършени. Защото са прекършени не само украински съдби. Ограбено е огромно количество руски животи. Това са хора, които си тръгнаха от родните места, които искаха и можеха да работят за благото на своята страна, а сега вече работят за благото на други. Тази система поглъща живите и от двете страни“. Ето защо е наложително: този отвратителен „руски свят“, който хищнически яде съдбите на свои и чужди (особено на своите), някак трябва да бъде обяснен (тъй като, ако не бъде обяснен, той ще продължи да си бъде все такъв, отвратителен, и то не в обозримото, а в необозримото бъдеще). Със своите есета Михаил Шишкин опитва да изпълни това без замитания под килима и усукани замазвания; с позиция, която преводачът Деян Кюранов определя като „честна“: „Честно. Почти не съм срещал руснак – и „почти“ е от учтивост, – който да не гледа да премълчи нещо ужасно за страната си или да не го опакова в оправдателни обстоятелства“. При Михаил Шишкин няма такива увъртания, той е прям и искрен: „Всичко човешко в Русия е като печатна грешка. Коректорите бързо ги оправят“. След това със завидна почтеност цитира Чехов: „Под знамето на науката, изкуството и угнетяваното свободомислие у нас в Русия ще зацаруват такива жаби и крокодили, каквито не е видяла Испания по времето на Инквизицията. Само стой, та гледай!“, за да изрече съсипващото откровение – покъртително: „Видяха“…

Шишкин започва своя личен „преглед“ с Пушкин, разбира се, тъй като – привеждайки словата на критика от XIХ век Аполон Григориев, напълно се съгласява с него: „Пушкин е нашето всичко“. А е всичко Пушкин, защото той „формулира главната руска ерес: в Русия поетът е повече от царя“. Върху тази ерес е необходимо обаче да поразсъждаваме. Михаил Шишкин казва: „Парадигматичната двойка цар-юродив е заменена с двойката цар-поет“. Царят остава, юродивият изчезва, на негово място идва поетът. Дали това не означава, че в Русия новите юродиви са тъкмо поетите? Известна е историята с Иван IV Грозни, който – насъскал своите опричници, подлага на огън и жупел Велики Новгород, след което се насочва към Псков. Но там е посрещнат от юродивия Николай Салос с хляб и сол, а той – след като му ги поднесъл, го посъветвал: „Иванушка, Иванушка, похапни хляб и сол, не пий човешка кръв“. Царят се сепнал, Псков оцелял. В Русия поетите, за жалост, нищо и никого не са спасили, напротив – самите те биват премазвани (като хлебарки, неслучайно това е най-разпространеният инсект в руската литература), както е бил премазан Новгород: Пушкин, Лермонтов, Блок, Манделщам, Есенин, Маяковски, Цветаева, Хармс… Нямат чет. Юродивият припознават като луд (сумасшедший), поради това приближен на Бога, поетът е също донякъде сумасшедший, но приближен не до Божественото, а до имперското начало. Николай I се е самопоканил за личен цензор на Пушкин (самопокана, която си е един вид заповед) и сякаш е успял да го омае, след като поетът обявява правителството за „единствения европеец в Русия“. Михаил Шишкин не крие този факт, даже е съгласен с Александър Сергеевич: „В Русия именно властта на ордата – колкото и да горчи това – е гарант за съществуването на частен живот и европейска култура“. Защото политическото друго на тази „ординска“ власт изобщо не са човешките права, а са зверските безчинства: „В Русия алтернативата на здравата власт не е демокрацията, а кървавият хаос. Отслабването на държавата не води към демократично самоорганизиране на обществото отдолу, а към анархия, чиято първа жертва става културата. И с възкресяването на реда се захваща нова диктатура, още по-жестока“. Привежда примери, потресаващи: „През 1918 г. къщата във Василиевка, където Гогол е работил над втория том на „Мъртви души“, ще бъде разграбена, книгите на Гогол ще бъдат изгорени, а Николай Биков (племенник на писателя) и сина му – застреляни“; „Анна Григориевна, вдовицата му (на Достоевски), която посветила целия   си живот на наследството на писателя, отпътувала след Февруарската революция от 1917 г. да се спасява от безредиците на юг, в черноморската си вила край Адлер. Градинарят ѝ разяснил, че е пролетарий, така че цялото имение сега е негово и изгонил 70-годишната жена. Тя отишла в Ялта, семейството ѝ имало там къща. Малко преди да пристигне, къщата била разграбена, а двете жени, които живеели там – зверски съсечени с брадва. По мраморния бюст на Достоевски във вестибюла се виждали пръски от кръв. Анна Григориевна била така потресена, че скоро починала в болница“. Както е записал Михаил Пришвин в дневника си (воден тайно): „Да дадеш свобода на мужика – значи да му дадеш свободата всичко да разруши“…

Тук е може би отговорът, който търси Михаил Шишкин, на въпроса: „Защо ние, руснаците, сме фашисти“. Прочее, донякъде той сам го дава в есето си за Чехов: „[…] страната е болна от робство в най-острата му форма: робство неосъзнато. Робството като фон, като въздух. Робство, пропило и думите, и телата. Робството като кожа: друга няма, в тая кожа сме се родили, в нея си живеем“. Интелигенцията – типично руско изобретение, между другото, иска да свали тази кожа от гърба си, само че ѝ размахват пръст и язвително я питат: „Кой може да си сваля кожата, кой? Само змиите, единствено змиите, само те могат. И тогава какви сте вие, интелигентите, не сте ли змии в пазвата на матушка Русия, готови всеки един момент да забиете отровни зъби в майчината плът?“. Кое обаче е важно в случая? Важното е, че този размахван обвинително пръст не е само на властта, той е и на народа. Властта мачка народа и разгонва интелигенцията, народът се умилква на властта и също гони интелигенцията (така например се е случило през втората половина на XIХ век със знаменитото „хождение в народ“). В този смисъл Русия, както я описва Михаил Шишкин след появата на Пушкин, не е „сиамски близнак – едно тяло, две глави“, съставен от „два рускоговорещи народа“: „Едната глава е наблъскана с европейско образование, с либерални идеи и с представата, че Русия е част от общочовешката цивилизация. […] Другата глава си има свой образ за света: Светата Рус е Ковчегът сред океана от врагове и само Бащицата от Кремъл може да отърве страната и народа“, а е „чингизоиден“ тризнак с три глави – едната на властта, самодържавната, едната на интелигенцията, културната, и главата на народа, лакейска и холопска. Самодържавието на властта израства именно от лакейството на народа, от неговото угодничене, подмазване и подлизурстване пред началника. И може би в това греши всеки руски интелигент: той очаква от народа подкрепа, но народът няма да го подкрепи никога; единственият, когото подкрепя и винаги ще подкрепя руският народ е вседържителят без значение как се казва той и как му викат – дали цар, дали император, дали генерален секретар или президент. Той е слънцето на руснаците, съвсем не Пушкин, за жалост…

Тук вече идва отговорът на въпроса защо руснаците са фашисти? Прост е той, лесен: защото са народ, който няма достойнство. И изглежда, никога не е имал. Затова онези от руснаците, които искат да живеят с достойнство, руският народ и руската власт ги обявяват за предатели. И заедно ги прогонват… И заедно ги убиват…              

Митко Новков (1961), роден в с. Бързия, общ. Берковица. Завършил Софийския университет „Свети Климент Охридски”, специалност психология, втора специалност философия. Доктор на Факултета по журналистика и масова комуникация на същия университет. Автор на 6 книги, на множество публикации във всекидневния и специализирания културен печат. Бил е директор на Програма „Христо Ботев” на БНР. Носител на няколко национални награди, между които „Паница” за медиен анализ (2003) и „Христо Г. Данов” за представяне на българската литература (2016).

Свързани статии

Още от автора