Разговор с Мария Ландова за изложбата ѝ „Изход“ в зала „Райко Алексиев“ на СБХ (25 юни–11 юли 2026, куратор Весела Ножарова)
Винаги е много интересно да се пише за несъвпадащи с рамката личности като Мария Ландова, защото представяйки я в конкретна проява, няма как да пропуснеш многообразието на останалите ѝ лица. Ландова завършва стенопис в Националната художествена академия, проектира и изпълнява мозайки и витражи, а в последното десетилетие се завръща към рисунката, колажа и обектите. Освен с образите, тя уверено борави с думите, пишейки оперативна критика за културните притурки на вестник „Капитал“, списанията „Сега“ и „Паралели“, в „Литературен вестник“, води рубриката за визуални изкуства в „Арт ефир“ на БНР, програма „Христо Ботев“. Дългогодишен преподавател и осем години директор на НУИИ „Илия Петров“, създател на продуцентска фирма „Прожектор“, съответно на много документални филми за колеги, на предаването „Нарисувай ми овца“ по БНТ, не на последно място автор и основен двигател на „Лятна академия за деца и ученици“ в НХА София и филиал Бургас за последните 15 години, а сега и в съвсем новите нейни проекти за деца – „Нещотърсачи“ и „Артеанци“.
Мария Ландова притежава изключителна вътрешна енергия, десетки идеи, чиято реализация най-често осъществява паралелно или една през друга. Този привиден хаос в крайна сметка се оформя в малки подредени вселени като противоречие на ентропията, с която в момента се занимава. Писал съм за няколко изложби на Мария Ландова и всеки път имам какво ново да добавя, защото тя има талант за саморефлексия, темите около които изгражда проектите си са дълбоко преживяни – от една страна, са актуални, а от друга – фундаментални. Всичко това – в съчетание с подчертан „инстинкт за неприспособимост“ към полярното ни измамно и лицемерно съвремие. Поводът за това кратко представяне, доколкото е възможно, е изложбата на Мария Ландова „Изход“ в зала „Райко Алексиев“ на СБХ, случила се от 25 юни до 11 юли 2026 г. (куратор Весела Ножарова). Експозицията показва донякъде натрупванията от резиденцията ѝ в Cité internationale des art в Париж преди една година, но е разгърната и надградена структурно на три части, като постепенно „навлизане към изхода“.
Темата на изложбата ти е „Изход“ и с подчертана тежест ни препраща към втората книга от библейското Петокнижие със същото название. Не търся конкретни препратки, но намирам една аналогия в началото на Мойсеевото писание: И яви му се Ангел Господен в огнен пламък изсред една къпина. И видя той, че къпината гори в огън, но не изгаря. (Изход 3:2). Досущ като твоите огнени фигури, които обсебват с вътрешния си пламък, но не изгарят, не изтляват…
Всички наши представи за всеобщите ценности – морал, етика – се раждат като галактики в сблъсък между езически атавизми, митологиите и Библията, която е фундаментът на християнската култура, към която принадлежим. Оттам тръгват големите метафори, които ни свързват в съвременния Вавилон. Първото заглавие на изложбата ми беше „Спаси ме, река“ – същото мото от отвореното студио, в Cité internationale des art, Париж. Водата – твърде преекспонирана като тема напоследък – си остава голяма метафора. Съдържа в себе си водно кръщение, пречистване, утаяване, но също така и Потоп, обаче с някаква възможност за спасение, в някакъв нов Ноев ковчег. През годината, която измина от резиденцията ми, спасителната вода се изпари от огъня на разрастващите се войни за престиж и ресурси, показните убийства и самоубийствените инстинкти в световната и родната действителност. Всичките тези колизии ме изтласкаха до „форсминорния ключ“ на тази изложба и до потребността да я маркирам с това доста ангажиращо и изключващо отстранението заглавие. „Изход“ е директна препратка към дългия път, извървян от евреите през четиридесетгодишното отдалечаване от робството и от робския манталитет. В същото време е и към нас – защо трябва да преминем по суровия и задължителен път през страданията до осъзнаването на свободата като избор и задължение. Изложбата не е илюстрация на библейските сюжети, а търсене на моя собствен път към хипотетичния изход, към който сме се устремили и на който разчитаме съзнателно или не.
Аналогията, която правиш между моите горящи фигури и божествения огън, е красива, но всъщност не знаем дали тези пламтящи хартиени човеци в крайна сметка няма да изгорят. Това предчувствие за края на света е резултат на всеобщия ни страх от заличаване на човечеството. Ние съществуваме все още, но вече се пържим в собствен сос от засилващото се, почти тактилно усещане за перманентен Апокалипсис – ментален и психически, а на места абсолютно реален. Усещането, че живеем „последните времена“ и Адът е на Земята, не е само мое субективно преживяване, а всеобща лавинообразна тревожност. Световната неврастения. Божият гняв е заместен успешно от саморазрушителната сила на човека, разраснала се до степен многократно да изпепели живота и Земята. А човекът, затънал в собственото си свръхего, е по-опасен и от най-разгневения Бог.
При теб човекът е център на композицията, но той изцяло остава анонимен, като изключим един портрет на Георги Рупчев преди време. Твоят човек е обобщен образ на всички нас – това, което желаем да сме, обвити в светлина, и онова което не искаме да бъдем, потъващи в мрак.
Човекът, по-точно човешката фигура, е център и епицентър в моите визии. Всъщност друго няма – само фигури. Околната среда е вътре в хората. Те я отразяват, изиграват, изживяват. Най-често ги поставям в условно пространство-време, в което фигурите са спрели или се опитват да го преминат. По-скоро е емоционално пространство. Обаче удивителното реално пространство на галерия „Райко Алексиев“ се превърна в главен герой на изложбата – в структурна и смислова ос. Там, още от влизането в безистена започна моят поход – щурмуването на Черната стена, която е другият главен герой и цел на движението. Тази стена може да бъде едновременно изход, вход или просто край. На всичко. Не че не е банално съобщението, че всички ще умрем, но въпросът е какво ще оставим, докато сме живи. Фигурите – те са безлични – без лице, без пол, без индивидуалност, като древногръцки хор с маски. Всяка фигура е повече от един човек, знак за човек – фрустриран или пасивен. Всяка фигура е това което е – някой, който е никой. Микроскопична точица от брауновото движение на хаоса. Огромни или малки, хартиени – черни или бели, нефтени, огнени, но повече пластмасови – моите фигури са празни, прозрачни и отразяващи. Функции са на нещо, което не е в тях, а наоколо. Останали без надежда, те са обречени, но продължават да се движат в хаоса. Доста безрадостна картина. И въпреки стремежа ми към спасителна ирония, никак не успях да я достигна и си останах в цветовете на патоса. Когато разгледа изложбата за Рупчев, Павел Койчев ми каза: „Фигурата, човешката фигура. Тя е важна“.
Нека направим връзка с предишните ти изложбени проекти „Инстинкт за неприспособимост“, посветен на Рупчев, „Пещерата на Платон“ и емоционалното ти завръщане към родните места около Айтос с „Пътуващи изложби“. Всяка от тези теми има своята подредба, гама и внушение в конкретика, тук като че ли си вплела предходните търсения в единно цяло.
Даже пребиваването ми в Париж – тази сбъдната НЕмечта (в моята младост не допусках, че някога ще мога да пътувам извън соцлагера) – не успя да ме изтръгне от пещерните ми теми, които трайно ме вълнуват от години. За смисъла, за хаоса, ентропията и утаяването, и за подмяната и „бавното изчезване“ по Рупчев. Изчезването – на физично, химично, космично, историческо и най-вече на човешко ниво. Имах шанса да живея два месеца на брега на Сена. Голямата река, която отнася пяната на злободневието, а на дъното се утаяват тежките фракции на живота. Наблюдавах съхраненото в музеите и галериите на световния град, но също и динамиката на всекидневието в градския живот. Хората в метрото, по улиците, с велосипедите, надвисналите по мостовете. Младите, които се забавляват на брега. Влюбих се в пластовете култура, утаени в продължение на векове в града и в усещането за вечност, което величествено и съвсем естествено струи от него. По цели нощи гледах през прозореца винаги будния град и се чувствах като автопортрета на Рупчев от „Смяна на нощната стража“ – наблюдавах живота от прозореца. Колкото повече стоиш в чужд град, толкова повече се превръщаш в чужденец.
Само четири месеца след Париж, сбъднах една стара мечта – да се върна по местата на детството ми с изложби и филми. За всяко място подготвих специална изложба, конкретно за него. Беше вълнуващо и разбиващо, защото с всяка клетка усетих необратимостта на времето и ентропията като непоносима тъга.
Вървейки към изхода, нека обърнем особено внимание на средната зала, посветена на какаото, болката, нелюбезната действителност и мигрантите. Там има два обекта, които директно и сетивно общуват с публиката – книгите. А преди няколко години беше направила „Книга на болката“ по повод изложбата за Рупчев. Тези артефакти ми напомнят на случайно намерен до кофите дневник или по-точно лексикон, врата към непознати трепети, в които ти се намесваш, допълваш личната история на други хора, преформулираш я. Тук в дневниците има противоположни разкази в поизбледняло, но по детски свежо оранжево и в тоналността на черен шоколад със следи от позлата, които си говорят и се подкрепят визуално.
Да, в тази изложба преплетоха траектории много разкази. Падам си по наратива в изкуството, може би защото съм сценарист, самата изложба се разви по сценарий с успоредни, преливащи се сюжети. Малките утайници и намерените книги с техните биографии внасят в общата история освежаващия елемент на случайността. Първата ми книга, посветена на Рупчев и болката, е била тържествена и тържествено изхвърлена на боклука – огромна, подвързана книга със снимките на всички достолепни директори на Националното радио по време на соца. Втората – тъкмо обратното – е дневник, в който се е водило „счетоводството“ на семейство с дете, обитавали същата стая в Париж през 2019 г. Третата беше дебела, луксозна книга с позлатени страници – „Библия на шоколада“ с безчет рецепти за скъпи шоколадови сладкиши и лъскавите им снимки. В предговора прочетох, че 80% от вноса на какао за Европа е от Африка. Какаото е добивано с тежкия, нерегламентиран труд на жени и деца, които не познават вкуса на шоколада. Моята реакция беше моментално да залича лъскавите страници с черен акрил и да рисувам. Така се роди книгата „Горчив шоколад“. Тя беше център на цялата инсталация от шест принта върху плат, книгата от Париж „Лексикон“ и две композиции от малки у-тайници, с какаови зърна, шоколад и рисунки. Темата на междинната зона бяха мигрантите от Африка, които са потърсили във Франция спасение от глада и изход от безизходицата по техните родни места. Нарисувах тъмните им фигури да висят в социалния вакуум – алиенирали дори от своето отчаяние. В работата „Горещ шоколад за Олимпия“ се изкуших и аз да се упражня върху превърналата се в символ картина „Олимпия“ на Мане. Тя е особено удобна за всевъзможни постмодерни употреби по света и у нас. У нас по „Олимпия“ са работили Лъчезар Бояджиев, Хубен Черкелов и Нина Ковачева-Нина, вероятно и други – тя е предизвикателна. Тази картина ми беше особено необходима за изграждането на контекст заради тъмнокожата прислужница.
Освен неизбежната ентропия, прокарваш линията на утаяването – на пластове, на култури, хербаризираш парченца време в полиетиленови торбички, които с различна наситеност имат място и в трите зали. Отново обединяват, а видеото към тях потапя зрителя в процеса. „Спаси ме река“, темата ти от Париж, опит за пречистване ли е, или вик за помощ от удавник?
Една от инсталациите в моето open studio в Ситѐ беше дълга река, съставена от редуващи се модули, в които една и съща фигура ту скачаше във водата (удавникът), ту политаше към небето, изтръгвайки се от водата. Вдъхновена от поемата на Рупчев „Гмуркачите“, инсталацията „Спаси ме, река“ беше за желанието да се утаиш – да оставиш нещо, вместо да се изпариш безследно. Ако изложбата „Изход“ имаше подзаглавие, то щеше да е Утаяване. В експозицията представих два вида Утайници – големите и малките. Големите направих по спомени от истинските огромни утайници, които виждах през 70-те, когато живеех почти вътре в Нефтокомбината до Бургас – с. Долно Езерово. В тях се събираха отровните отпадъци при преработването на нефта. Самият нефт беше сред важните разкази в изложбата. „Нефтеният човек“ с разказа за пряката ни зависимост от добива и търговията с нефт. За постоянната несигурност. Утаяването е процес и при хората. Работата „Клошар“ (думата е френска, а явлението – световно) показва клошаря като утаяване на плътта, останала без енергия за живот, поела по пътя към бавното изчезване. Малките утайници свързвам с нещо съвсем интимно. За мен те са образи на душите, които идват като празни, прозрачни вместилища и си тръгват от нас пълни с утаения ни живот.
Хартия, метал, текстил, пластмаса – материалите уточняват ли неорганичното ни настояще, или в еклектиката си сепарират експозицията на отделни разкази, които имат нужда от различна изобразителна медия?
В новите Малки у-тайници, които „заложих“ два месеца преди изложбата, гъмжеше от процеси на органичен разпад и взаимодействия. Идеята с прозрачните торбички, която се роди в Париж, беше да направя календар на присъствието си, като поставях в целофанена торбичка „находките“ ми от всеки пореден ден. Заедно във вода. Торбичките залепях на стената. Получи се прозрачна, странна, стенна композиция от миниутайници. Беше наистина интересно да наблюдавам как различните „участници“ във всеки малък утайник реагират на универсалния разтворител. Едни пускаха повече от себе си в разтвора, а други не пускаха нищо, но извличаха от разтвора към себе си. Различни реакции на „ферментация“, като при хората, поставени в общности.
Металът, ръждата, пластмасата, плата и хартията, сами по себе си, носят разкази без да се сепарират. Има място и те обитават собствени смислови мизансцени, но участват – разтварят се и се утаяват – в общия хор. В крайна сметка от черната стена към нас извира река – пъстрата река от приказката с придошлите цветни води, но с химически примеси – красиви и отровни. „Нефтеното кръщение“ е заключителната инсталация, закриваща изложбата „Изход“.
Седми (по библейски) и последен въпрос: наскоро прочетох силна в откровението си стихосбирка и една строфа се запечата в съзнанието ми – Къде е аварийният ти изход?
Ние сами самотно преминаваме през личните си аварии. Най-често сме си ги самопричинили, всеки изход от предишната е вход към следваща, която дебне отвсякъде. Щастливи сме, ако се промушим невредими или относително цели. Донякъде сме свикнали, донякъде не можем съвсем да свикнем, особено когато болката е непоносима или се повтаря, но човекът е устроен да понася и да продължи, ако все още е жив. Не съм сигурна, че си взимаме поуки, а така и не знаем коя е вярната посока. Не е изобретен такъв компас. Този сочи само север. Караме на включени аварийки. Важното е да вървим и да не спираме до пълното „отдалечаване на въздуха“ – по Георги Рупчев.
И до последната стена.
