Начало Идеи Актуално Кои са истинските жертви?
Актуално

Кои са истинските жертви?

3727

В интернет има доста снимки от нацистките концлагери. Било е забранено да се снима, затова всички снимки са от служебни фотографи, които са имали за задача да документират за нуждите на властта случващото се в лагерите. Снимали са пристигането, „обработването на партидите“, остригването, разпределението по помещения, работните обекти. Запазена е една-единствена снимка от „баните“ – всъщност газови камери, наподобяващи баня, с душове, от които не тече вода, които дори не са свързани с водопровод, чиято цел е да създават фалшиво спокойствие на лагерниците, докато затворят вратите и пуснат циановодорода „Циклон Б“.

Професионалните фотографи снимат групите, снимат в близък план и лицата, с цел ако някой избяга, да бъде разпознат и заловен. Служителите в лагера строяват новопристигналите и още със свалянето от вагоните определят кой е годен за работа, кой е за газовите камери. Болните, слабите, възрастните са разпределяни към газовите камери още с пристигането на транспорта. Разделят семейства, мъже от жени, майки от деца. Плач, сълзи, писъци, най-дълбоки човешки трагедии се разиграват пред погледите им, които остават невъзмутими, а професионалните задължения се изпълняват педантично. До офицерите стои фотографът и снима. Ръката му не трябва да трепва, за да не развали снимката.

Тези, които са определени за работа, са разсъбличани, остригвани, обличани в лагерна униформа, поставяни са им номера, всичко се записва в лагерните журнали. И се снима от фотографа. Онези, които са за газовата камера, също се събличат, защото им е казано, че отиват на баня, закачат дрехите си на закачалките. Всичко става по строг ред и отново се документира от фотографа.

Най-драматично е разделянето на майките от малките им деца. Дават им фалшиви обяснения, за да не възникват безредици. Те няма как да знаят какво наистина ги очаква. Децата не се интересуват от никакво обяснение, те просто стискат ръката на майка си, от която единствено очакват защита. Но лагерната процедура е безмилостна и ръката на детето трябва да бъде изтръгната от майчината. Никаква милост към никого. Фотографът стои наблизо и снима. Изпълнява си служебните задължения.

„Банята“ е претъпкана. След като вратите са заключени, е пуснат „Циклон Б“. Отначало всички крещят. Блъскат с юмруци по железните врати, драскат по стените. Впиват се един в друг. После се задушават и постепенно всичко утихва. Труповете лежат на циментовия под, вкопчени един в друг, сгърчени, с широко отворени уста. След като летливия газ напусне помещението, влиза фотографът и отново снима. Натюрморт в най-прекия смисъл.

Фотографите документират всичко, прецизно и педантично. Някои от снимките се подреждат в албуми. Албумите се раздават като подаръци.

Ужасът не се изживява като ужас. Просто обекти за снимане. Трагедиите не предизвикват състрадание и съчувствие. Всички се стараят да си свършат работата добре. Всеки ден идват нови „партиди“, които трябва да бъдат „обработени“ по същия начин и заснети със същия професионализъм.

След като „партидите“ са обработени, след края на работния ден е време за почивка. Фотографите живеят със семействата си в близост до лагерните помещения. В края на всеки работен ден се прибират при съпругите си и децата си. Понякога се събират да се веселят с колегите си от лагера. Не говорят за работата си. Хапват, пийват, разговарят, разменят си шеги. Трябва да са отпочинали, защото на следващия ден ги чака същата нелека работа.

Когато прегръщат собствените си деца, не се сещат за плачещите деца, които са снимали, докато ги откъсват от майките им. На своите деца отдават цялата си любов и нежност. На другите деца отдават своя висок професионализъм. Усмивките на собствените им деца ги правят щастливи. Не споделят нищо за децата от лагера. Не си спомнят за тях. Писъците им са заглъхнали. Нищо от видяното и заснето през деня не е останало в съзнанието им. Нищо не трогва спокойствието им. Нищо не смущава съня им. Нищо не нарушава семейното им щастие. Нищо не е по-различно от това да снимаш пейзажи или портрети.

Докато гледах лагерните снимки, мислех за фотографите, които години наред са ги заснемали. Те не измъчват лагерниците, не са садисти, не са жестоки надзиратели, не ги принуждават към непосилна работа, която „ще ги направи свободни“. Не причиняват никакво зло на никого. Обикновени фотографи, които просто заснемат злото в близък план. Не го осъзнават като зло, не го преживяват като трагедия.

Това безчувствено отношение към злото, извършвано пред очите на човека и към което той остава равнодушен, трябва да има някакво обяснение – психологическо, социологическо, политическо.

Докато гледах снимките от нацистките концлагери и търсех обяснение, в съзнанието ми изплуваха кадрите от войната в Украйна, които всяка вечер гледаме в новинарските емисии. Ежедневни нападения с ракети и дронове над мирни жители, докато спят в домовете си, докато пият кафе с приятели, докато пазаруват на пазара, докато вървят по улицата. След това кадри как спасителните отряди изнасят труповете на платнища, как товарят ранените на линейки. Няма ден без жертви. Към тези кадри мнозина се отнасят равнодушно и безучастно, оправдават нападателите, прехвърлят цялата вина върху жертвите. Смъртта, кръвта и страданието на жертвите не ги трогват. Имат си свое обяснение, което оправдава цялата жестокост към жертвите. Това обяснение им осигурява душевен комфорт да обичат своите деца и да не се трогват от страданието на украинските деца. „Те са си го заслужили.“ Ако снимките от нацистките концлагери са гледани от малък брой хора, то кадрите на взривени жилищни блокове в украинските градове ги гледаме ежедневно. Хората, които остават невъзмутими пред тази жестокост, са хиляди. Това равнодушие също трябва да има своето обяснение.

Чрез безчувствието на нацистки фотографи се опитвам да намеря обяснение за днешното безчувствие. То е едно и също. И обяснението е едно и също. Защото методите на пропагандата, съпътстваща войната, са едни и същи. Противникът трябва да бъде лишен от човешки образ, за да не предизвиква човешко състрадание. Нацистката пропаганда представя евреите, славяните, ромите като „подчовеци“. Днешната руска пропаганда нагнетява омраза към украинците, като ги нарича укри, хохли, нацисти, като отрича да имат родина и история. Към бежанците от войната у нас се насажда омраза, защото нашата държава ги хранела, а те имали скъпи коли. Това е омраза, насочена към цял народ, демонизирани са всички, виновни са всички украинци, всички са лишени от човешки качества. Затова не са достойни за човешко съчувствие.

Пропагандата внушава, че врагът не е човек, но в действителност ерозира човешките качества на тези, които се поддадат на нейните внушения. Когато човек стане безчувствен към човешкото страдание, тогава тя е изпълнила своите функции. Ако ни е трудно да си обясним безчувствието към концлагеристите, защото от него ни делят много години, същото безсърдечие можем да наблюдаваме днес около нас. Постигнато е с едни и същи методи.

И се питаме: кои са истинските жертви – загиналите или тези с изтръгнати сърца?

Теодора Димова е сред най-известните и четени български писатели. Авторка е на 9 пиеси, играни в страната и чужбина. Написала е романите "Емине", "Майките", "Адриана", "Марма, Мариам" и „Влакът за Емаус”. През 2007 г. "Майките" спечели Голямата награда за източноевропейска литература на Bank Austria и KulturKontakt. Книгата има 11 издания у нас и е публикувана на 9 езика, между които немски, френски, руски, полски, унгарски, словенски и др. "Адриана" е преведена във Франция и Чехия, по романа е направен и филмът „Аз съм ти”. През 2010 г. "Марма, Мариам" спечели Националната награда Хр. Г. Данов за българска художествена литература. През 2019 Теодора Димова стана носител на наградата „Хр. Г. Данов” за цялостен принос в българската книжнина. През 2019 излезе романът ѝ “Поразените”, който на следващата година се превърна в Роман на годината на НДФ „13 века България”, спечели наградата за проза „Перото” и „Цветето на Хеликон” за най-продавана книга. През 2023 е публикуван романът „Не ви познавам”, своеобразно продължение на „Поразените”. От 2012 е колумнист към Портал Култура. Есеистичните текстове са събрани в книгите „Четири вида любов”, „Ороци” и „Зове овцете си по име”, „Молитва за Украйна”. Носител е на Голямата награда за литература на СУ „Климент Охридски” за 2022, както и Вазовата награда за литература за цялостен принос през 2023.

Свързани статии

Още от автора