Начало Идеи Гледна точка Кои са лидерите на Европа: списък
Гледна точка

Кои са лидерите на Европа: списък

Даниел Смилов
26.09.2015
1779

Dani-Smilov-F

Има ли Европа лидери и кои са те: това е въпрос, който бежанската криза поставя с много голяма сила. Този въпрос има и по-общ план: кои са лидерите на демократичния свят? На фона на агресивни регионални водачи като Путин и Ердоган, демокрациите в момента изглеждат неориентирани, тромави, неспособни да вземат адекватни и координирани решения. Защо се получава така?

По начало демокрацията е процедура, която би трябвало да работи независимо от това какви са конкретните изпълнители на публични роли. Тя разчита на колективния разум, а не толкова на персонални качества. Фактът, че демократичното управление може да „издържи“ странни личности, в чиито управленски (и не само) качества мнозина се съмняват, е атестат за устойчивостта на системата като цяло. Съединените щати, например, са „преживяли“ успешно президенти, които са били обект на сериозен и заслужен комедиен интерес: Джордж Буш втори е най-близкият ни по време пример. А и днес Сара Пейлин заема висок пост и е лидер на общественото мнение отвъд океана. Водачите в президентската надпревара на републиканската партия пък са Доналд Тръмп и човек, който, изглежда, смята, че Дарвин е бил повлиян от Сатаната.

Като се вгледаме в европейския политически пейзаж, картината не е по-обнадеждаваща. От Берлускони насам екстравагантността и поведението на ръба на общоприетото като че ли станаха желан плюс за политиците, за сметка на идеологическата последователност или моралния интегритет. Страните са различни, но дори и в по-пуритански северни общества се появиха одиозни фигури, като Фарадж, истинските финландци и пр. Този процес показва криза на политическия „авторитет“ – носителя на легитимна власт.

Авторитетът е проекция на фантазията на големи групи хора: в него те виждат себе си, виждат някого, който е способен да ги „представлява“. Фактът, че като цяло не харесваме лидерите, които излъчваме, – а за това има безброй емпирични изследвания – показва едно. Европейците не харесват самите себе си. В огледалото на политиката се отразява това, което те всъщност мислят за общността си и гледката не е лицеприятна. Да я разгледаме по-внимателно.

Първо, като цяло доверието в политическото представителство – партии и парламенти – е много ниско навсякъде. Това означава, че спрямо политиците има сериозна дистанция почти от момента на тяхното назначаване. Има пробиви тук и там, при които конкретни лидери се качват високо в класациите, но обикновено спадът след това е драматичен, както в случая със Симеон Сакскобургготски.

Второ, само малцинство от хората смятат, че, веднъж избрани, политиците се интересуват от тяхното мнение. Изследване на института Pew Research от 2009 г. показва, че тези малцинства са 14% от българите, 18% от чехите, 22% от словаците, 37% от поляци и германци, и 39% от британците. Тоест – политиците – в общественото въображение – не се водят от идеи за общата воля или общото благо, а от някакви свои, частни и пр. нелегитимни интереси. Неслучайно у нас по негативизъм на възприятията политиците като група са обикновно в най-долната категория заедно с престъпниците.

Този негативизъм може и да е здравословен, доколкото показва, че хората държат политиците „под око“, наблюдават внимателно техните действия, готови са да ги санкционират при нарушения. И наистина, съвременната демокрация е доста динамична и санкционираща: политиците все по-трудно и чрез все по-сложни коалиции могат да се задържат на поста си. В доскоро стабилни партийни системи – като Гърция и Испания – протичат радикални структурни промени. България на този фон е лидер по волатилност на електоралните нагласи. Партиите и лидерите им трудно стигат до втори управленски мандат: Борисов 2.0 изглежда като изключение, но и той е в достатъчно фрагментирана и флуидна парламентарна среда.

Този негативизъм има и проблематична страна обаче. Той демонстрира липсата на вяра във възможността за позитивна промяна на живота чрез публичната власт. Повечето от хората не се надяват на нещо по-добро, а просто не искат нещата да се влошат. Тоест мнозинството е станало консервативно, бои се, че всяка по-сериозна промяна е по-скоро в лоша посока. В този смисъл това мнозинство има интерес да излъчва лидери, които по-скоро лишават от възможност държавата да сменя политиката, които в крайна сметка „обезсилват“ публичната власт. И наистина, много политически сили в днешна Европа водят кампании за ограничаване на правомощията на демократично избраните органи, прехвърлянето на правомощията им на експертни институции „пазители“ – централни банки, независими регулаторни органи, съдилища, QUANGOs (квази-правителствени организации) и т.н.

И тук идваме до същността на проблема: много от „лидерите“, които европейците (а и американците) излъчват, са пратени – образно казано – с „подривна“ задача във властта. Тяхната цел е да „обезсилят“ републиканското, демократичното управление, като по този начин уталожат страховете от промяна на все по-консервативните мнозинства.

От тази гледна точка, политическата карта на лидерите в съвременна Европа добива следния вид:

Национал-спасители: Льо Пен, Фарадж, Вилдерс, Орбан…

Това са проекциите на най-параноичните страхове на залеза на нациите в Европа. Те обещават „ренационализация“ на политиката и виждат опасността в „прекалените“ правомощия на публичната власт да прехвърля права и привилегии на „чужди елементи“: бежанци, имигранти, мигранти, малцинства, мултинационалните компании и т.н. Ренационализацията не се търси с цел някаква драматична промяна, а по-скоро като защита срещу бъдещо влошаване на положението. Типичен е случаят на Фарадж в Обединеното кралство. Той няма алтернативен план за данъци, социални помощи, здравеопазване и т.н.: основното е, че не иска съществуващите системи да бъдат ползвани от „чуждите елементи“. Това разширяване на публичната власт според него става най-вече чрез ЕС и затова UKIP са за излизане на Великобритания от съюза. Това основно послание се примесва с различни степени на расизъм и ксенофобия в различните европейски държави, но то е идейната сърцевина на „националните спасители“ – то е и основата на техния „авторитет“.

Проблемът на „спасителите“ е в това, че проектират едно доста грозно и навяващо неприятни спомени лице на европейската политика. Бъдещето е запазването и възраждането на миналото, а в това минало има и доста тревожни обертонове. Та нали ЕС беше създаден, за да се избегнат катастрофичниtе конфликти на Стария континент. Никой не е оборил досега логиката на този аргумент и затова гласуването за „спасителите“ е по-скоро инструментално: „ние не ги харесваме, но те повдигат важни въпроси; те поставят теми, които са били табу“. С други думи, този вот е непрестижен – хората невинаги си признават, че биха гласували така – но това се оправдава като крайна необходимост. Като действие „под угроза“. Колкото по-голямо е раздухването на страхове, толкова по-голям е и този вот.

Виктор Орбан в Унгария е знаково изключение от общата тенденция в два аспекта. Първо, той единствен успя да се наложи като трайно управляващ от тази група. Тоест – той не е просто сигнал за определени страхове, а вече е самата система. Второ, докато е на власт, той се опитва да създаде алтернативна националистична програма, чийто най-пресен резултат беше скоростното ограждане на Унгария с бодлива тел. Опозицията на Орбан спрямо ЕС е все още от по-скоро реторичен характер, и в по-маргинални политики – той тества границите на възможното, без все още реално да мисли за излизане. Но така или иначе навлизането на такива политици има едно ясно последствие: то прави интеграцията на ЕС по посока на федерализация много трудна, ако не невъзможна.

В този смисъл, „националните спасители“ имат едно основно функционално предназначение: да са спирачка на евроинтеграцията, разбирана като разширение на способността на публичната власт да извършва политически промени.

Национал-опортюнисти: Камерън, Ципрас, Фицо, Борисов

„Спасителите“ имат имиджов проблем. Европа е свикнала да мисли себе си като континент на разума, Просвещението, ценностите, които включват толерантност спрямо етноси, раси и вероизповедания. Европа също така свикна и със своите свободи, които са много повече от четири и от които тя няма да се откаже. Затова „спасителите“ – макар и нарастваща сила – са все още извън политическия mainstream и доста по-слаби от него. Да, броят на евроскептиците в ЕП, да речем, се увеличава, но все още доминиращите партии в него са други. Сред тези други, обаче, има много, които, без да влизат в непрестижния образ на „спасители“, са готови при случай да предложат на публиката същата услуга в „по-умерена“ опаковка.

Тези партии – за разлика от Орбан или Льо Пен – нямат претенции за алтернативна на либералната демокрация идеология. Те не предлагат цялостна алтернативна визия и не искат да бъдат вкарани в групата на „националистите“. Но тези партии стават ad hoc опортюнистични защитници на заплашени национални групи, като на практика възприемат (част от) позициите и аргументите на „спасителите”. Типичен случай са консерваторите на Камерън , които взеха на въоръжение много от аргументите и реториката на Фарадж, вкарвайки известни нюанси в нея. Това е трудна еквилибристика. От една страна, Камерън използва тази позиция, за да се опита да наложи натиск върху ЕС за промяна, която би уталожила страховете на неговите избиратели. От друга страна, обаче, той задейства политическа динамика, която не е ясно дали може да управлява и която води към един изпълнен с неизвестности референдум през 2017 г. Този опортюнизъм в крайна сметка може да изведе Велкобритния от ЕС, което ще е с дългосрочни непредвидими последици – негативни и в национален, и в наднационален план.

Подобен национал-опортюнизъм видяхме и в поведението на Сириза, която твърдо обещаваше на гърците да прехвърли задълженията им върху други – германците. В крайна сметка тук разумът надделя и след извличането на определени дивиденти от радикализма си, Сириза започна да се „укротява“ във варианта Ципрас 2.0. Това поведение е и типичното за национал-опортюнистите: временен радикализъм с цел моментна изгода в изборен контекст.

В Източна Европа редица популистки партии в центъра имат този профил. Те принадлежат по принцип на mainstreama, но са склонни на ad hoc коалиции с националисти или към националистически забежки. ГЕРБ, наред със SMER в Словакия или PiS в Полша (като вторите се приближават до Орбан), са добри примери за тази тенденция: удържане в рамките на mainstream-a с моментни забежки в посока „национал-спасителство“.

Лидерите на „гузната европейска съвест“: Корбин, Подемос, Оланд…

Представете си сега какво вижда средният европеец в политическото огледало дотук: спасители и опортюнисти. Този среден европеец е сравнително високо образован, има претенции неговият начин на живот да е пример за другите, да е универсализируем (по Кант, Хабермас) и т.н. Очакванията му са Европа да разполага с „мека сила“: нейните ценности и норми да са привлекателни за всички. Огледалото създава друг образ, обаче – на загрижен за себе си и най-близката си общност човек, параноик в непрекъснат страх, че губи състезанието, че ще бъде изместен, че той и общността му са се запътили към изхода на историята.

Това нелицеприятно откритие води до феномена „гласуване с отвращение“, познат не само у нас. Но той води и до компенсаторни механизми, които изтласкават напред лидери от друго естество, които са израз на гузната съвест на просветения европеец, чувстващ се виновен, че е отстъпил от идеалите си. Избирането на Джеръми Корбин за лидер на лейбъристите е последният най-ярък пример за подобен род лидерство. Корбин е живото отрицание на основните постижения на левицата във Великобритания от последните две десетилетия. Той е известен и с подкрепата си за политики, които почти никой на острова не приема сериозно – като излизането от НАТО, да речем. Основното му предимство е, че през всичките си години на задните скамейки в политиката, той е бил последователен – с думи и действия – по отношение на ценности като солидарност, еманципация, равенство, пацифизъм: т.е. основния пакет просвещенски принципи.

Залитането по такъв тип лидерство е очевидно компенсаторен психологизъм. То не означава, че Великобритания ще излезе от НАТО, ще изостави ядрените си оръжия, ще възстанови мините, затворени от Тачър и т.н. Смисълът му е, че чрез Корбин част от европейците дават израз за вината, която чувстват, от изоставянето на просвещенските егалитарни идеали.

Избирането на Оланд във Франция имаше също този смисъл: той получи мандат да експериментира с определени политики, но те бързо бяха отхвърлени. Това, което остана, бе че той е цивилизованато френско лице като отговор на плашещата физиономия на „национал-спасителите“. Испанците от „Подемос“ – партия, която има за лидери професори по политическа философия – е същият опит за компенсаторен психологизъм на просветената/просвещенска левица.

Меркел и свиващият се остатъчен mainstream

На този фон пространството, което остава за европейски mainstream, значително се стеснява. Политиците в този център трябва да поддържат баланс между различните тенденции, да решават все повече уравнения със все повече неизвестни в тях – спасители, опортюнисти, компенсаторни механизми и т.н. Като добавим и развлекателни феномени, като Бепе Грило в Италия, картината съвсем се усложнява. Всичко това прави Европа да изглежда слаба и нерешителна, да изкарва на преден план „лидери“, които всъщност или целят да я обезсилят, или са просто проекция на усещане за колективна вина.

Меркел успя да се наложи като лидер от друг тип в кризата с еврозоната. Тя предложи основните решения, убеди останалите, осигури най-голямата част от ресурсите за тях. Това бяха решения, които не се водиха от базовите страхове на немския избирател – ако тя бе тръгнала по този път, Гърция щеше да е извън еврозоната, а ЕС пред разпад.

В настоящата бежанска криза тя опита да направи същото – да е лидер чрез пример, тъй като решения в ЕС не могат да се налагат силово. Съпротивата, която срещна, очаквано дойде най-вече от „национал-спасителния“ лагер, начело с Орбан. Вярно е, че Меркел можеше да подготви по-добре партньорите си за решението си да поеме голяма част от бежанците. Но все пак и тя действаше под натиска на времето, а и надцени солидарността, която останалите бяха склонни да предложат. В средносрочен план обаче планът „Меркел“ е отново без алтернатива: общи правила за прием, регистрация и контрол, солидарност в приема, помощ за най-слабите звена, разграничение между бежанец и икономически имигрант. Въпреки това обаче бежанската криза е един от първите тестове, който ще покаже дали политици като Меркел ще удържат европейския mainstream. Това най-вероятно ще се случи, но важното е с какво доверие ще излезе този mainstream от битката, ще може ли да спре ерозията на своите позиции.

В заключение, тази картография обяснява защо Европа в момента изглежда без ясно лидерство. Най-просто казано, огромната част от „лидерите“ са изпратени в политиката с особени мандати. Едни да обезсилват публичната власт, за да не може тя да извършва промени, други са проекция на комплекси за вина от егоизма на все по-консервативния европеец, трети са опортюнисти, които циркулират между mainstream-a и национал-популизма.

Европа трябва да направи избор на своите „авторитети“ като по този начин избере себе си – каква тя иска да бъде. Популистката мантра – народът е добър, но елитът е калпав – е всъщност дълбоко лъжовна в една развита демокрация, каквато е европейската. Истината е по-неутешителна: народът се проектира в своите лидери. Това, че образът не му харесва, не означава непременно, че представителят е лош: представляваният също може, а и обикновено носи вина. Да, корупцията изкривява образа, замътва го и допълнително го загрозява. Но от това не следва, че първообразът е бил красавец.

Даниел Смилов
26.09.2015

Свързани статии

Още от автора