Начало Филми Фестивали Който видя мечката
Фестивали

Който видя мечката

Дени Коте
17.03.2013
1973

Vic & Flo ont vu un ours

sffКанадският режисьор дойде на София Филм Фест като член на журито на Балканския конкурс и представи последния си филм „Вик и Фло видяха мечка”, получил Наградата Алфред Бауер (Сребърна мечка) на Берлинале 2013 за „филм, който разкрива нови перспективи”. С него разговаря Цветан Цветанов.

„Вик и Фло видяха мечка” е изключително красив и ужасяващ филм. Със странни сенки и нюанси. Ситуиран дълбоко в горите на Квебек. Непрекъснато поемащ в неочаквани посоки. По нещо напомня „Последната велика пустош” на Дейвид Макензи. Или на романите „Играта на Джералд” и „Долорес Клейборн” на Стивън Кинг. Не толкова на света на Дейвид Линч. Но със същия размах в изследването на покрайнините на реалността. Филм за две жени, търсещи щастието след затвора и попаднали в друг затвор, вече метафизичен. С невероятно зла героиня, напомняща персонаж от японски или корейски хорър филм. С огромен афроамериканец бияч, който свири изключително лирично на китара, когато не троши кости.

Започваме от едно ваше изказване, че вече не се интересувате от филмиране на реалността…

Ами, поостарях малко. Когато бях по-млад, прекалено много се интересувах от това какво е реалността. А сега ме занимава повече изкривяването й. Не съм почитател на научна фантастика и фентъзи, харесвам по-скоро това, което изглежда реално, но не е възможно. От това съм обсебен в момента. И следващият ми филм навярно ще е за човек, който иска да разбере естеството на реалността, но не намира начин да проникне в тази реалност.

Ако цитирам злата жена във „Вик и Фло”, която казва: „Ужасни хора като мен не съществуват”, във филмите не съществуват, но пък защо не в приказките?

Този филм можете да го гледате точно като зловеща приказка и по принцип аз самият харесвам такива филми – с алюзии и с една втора реалност зад очевидната. Да, понякога ме питат: „Тези герои наистина ли съществуват!?” За мен това е комплимент. И когато зрителят през цялото време не знае кое е реалност и кое не – това за мен е очарователно.

Филмът е доста контрастен като цветове и образи. С почти болезнена изостреност…

Да, правя такива визуални преувеличения, това е като да подсещаш зрителите, че може би това, което се случва, не е съвсем реално: „Внимавайте, много внимавайте, ей сега нещо ще се случи, вие не гледате нещо, закотвено в реалността, всеки момент действието може да поеме в съвсем неочаквана посока”… Мисля, че това е едно от качествата на „Вик и Фло”… Това е филм до голяма степен за чувството за фаталност. Като да разказваш за човек, който си купува нова къща, кола, куче, получава нова работа и накрая… бам! Блъска го кола. И така около идеята за тази фаталност се структурират всички други неща – този филм може да има и комедиен аспект, и магически реализъм, и всичко.

Какво е животът след смъртта за вас? Защото Вик и Фло си тръгват след смъртта?

Не се чувствах съвсем в свои води с цялото това насилие в края на филма. Страхувах се, че филмът става прекалено брутален и прекалено реалистичен. И затова реших да опоетизирам донякъде насилието, за да го смекча. Историята е за две жени, които се борят за щастлив живот заедно, и този сюрреалистичен финал е моята версия на щастлив край. Макар и по екстремен начин щастлив край. Самият аз не се чувствам очарован от цялото това насилие и затова им дадох това възкресение. Накрая те наистина са заедно завинаги.

Още в началото зрителите започват да се питат тази къща и тази гора истински ли са, или това е отвъдното…

За мен това също е голям комплимент. Защото това не е обикновена любовна история. И ако зрителят наистина започва да се пита дали това място съществува, дали е реалността или нещо друго, значи наистина съм постигнал това, което съм искал.

Друг един интересен аспект: особено в началото, когато се появява парализираният чичо на Вик, всичко е толкова статично и толкова прилича на картина на някой мрачноват живописец…

Да, старият човек прилича на статуя. Той не се движи, не говори, изглежда като Карл Маркс. И е един вид свидетел на всичко, което се е случвало и се случва. Но също така използвах този герой, за да изобразя миналото, от което двете героини се опитват да се отърват, за да започнат нов живот.

Може би много хора са ви питали, ще направите ли отново филм като „Нашият личен живот” ( в него участват българските актьори Анастасия Лютова и Пенко Господинов – б.ред.) на език, който всъщност не говорите?

Научих много от този филм – когато не разбираш диалозите, следиш много за всичко останало, за езика на тялото и за всички други изразни средства, които могат да предадат идеята. Защо не? Може би един ден ще направя филм на немски или на японски. Но в такива случаи трябва много да се внимава. Защото иначе резултатите са катастрофални.

Канадският режисьор Дени Коте е роден през 1973 г. в Ню Брунсуик. Учи изкуство и кино в колежа „Ахунтсик” в Монреал. След като се дипломира, снима късометражни игрални филми и есета със символични бюджети. Успоредно със заниманията си с кино той менажира музикални групи, организира шоупрограми и пише критика в монреалския седмичник Ici Montreal. През 2008 г. печели „Сребърен леопард” в Локарно за All That She Wants. Отново там филмът му Кърлинг печели наградата за най-добър режисьор и актьор (на Емануел Билодо) през 2010 г.  През 2013 г. на Берлинале „Вик и Фло видяха мечка”, получи Наградата на името на Алфред Бауер (Сребърна мечка) за „филм, който разкрива нови перспективи”.

Дени Коте
17.03.2013

Свързани статии