Гледна точка

Койчо

2593

Добре си живееше Койчо, не се оплакваше. Обитаваше една боксониера, стая и кухничка, кухнята беше малка, но стаята прилична. На всичкото отгоре имаше доста широк коридор, нещо в изчисленията на проектантите се беше объркало и коридорът наистина беше голям, дори можеше да се сложи легло. Откак се пенсионира, Койчо живееше по следния начин. Пиеше сутрин едно кафе, после слизаше до магазинчето при входа, там работеше негов набор, земляк от село, с него си обелваха по някоя приказка, главно за риболов, землякът беше рибар, та Койчо се принуди, за да е на висота и разговорът да върви, и той да се ограмоти за рибите, за въдиците и за стръвта.

Веднъж даже, в изблик на вдъхновение, си купи и три декоративни рибки златоперки, и за учудване, доста се привърза към тях. Държеше ги в един голям буркан на плота в кухнята и често, като свършеше долу раздумката с набора и се качеше горе, примъкваше стола, сядаше на него и продължаваше разговора с тях. На обяд идваха от социалния патронаж и му носеха яденето. Привечер пак слизаше долу и посядваше малко на пейката пред блока, да усети ветреца. Синът му го наглеждаше от време на време, сменяше изгорелите крушки, носеше му лекарства. Но за беда той остана без работа и реши да даде стаята под наем. И тук възникна въпросът къде да спи Койчо. В кухничката нямаше място за легло, оставаше коридорът. Речено-сторено. Синът докара едно сгъваемо легло, разпъна го в коридора, сложи отгоре шалте и възглавница и повика баща си да го пробва. Леглото беше старо, брезентът беше увиснал, но ставаше. Идеално, каза синът. Готов си.

След няколко дни пристигна и квартирантът, момче-строителче. Добро момче, кротко, излизаше рано, прибираше се късно, хапваше надве-натри и веднага заспиваше.

Койчо бързо свикна с новата си локация. Освен това беше по-близо до банята, а с неговото често ставане нощем това спокойно можеше да се брои за предимство.

Една вечер момчето се прибра по-късно от обичайното. Дъхтеше на бира, хапна набързо и се стовари в леглото. През нощта обаче Койчо се събуди от трополене в кухнята. Момчето тракаше нещо там, търсеше. Накрая май намери каквото търсеше, защото угаси лампата и се прибра в стаята.

На сутринта, когато Койчо се надигна, момчето беше излязло. Мина през банята и по обичая си отиде в кухнята да си направи кафе. Включи електрическата кана и докато чакаше водата да се стопли, хвърли един поглед на рибките. Рибки обаче нямаше. Бурканът беше празен.

Бързо разбра какво е станало. Момчето е ожадняло и е отишло в кухнята да пие вода. Видяло е буркана и го е изпило.

Койчо реши да не повдига въпрос за това. Ако повдигнеше, кой знае, можеше да се скара с момчето и да се наложи синът му да търси нов наемател, но в тази криза можеше да минат месеци, докато намери. А нали на сина му парите му трябваха, защото още беше без работа.

Та, с една дума, животът на Койчо продължи по същия начин. Сутрин си правеше кафе, изпиваше го и слизаше долу. За беда землякът му беше напуснал магазинчето, беше си вдигнал чукалата, недоволен май от заплащането, и Койчо нямаше с кого да обели и една дума. А откакто и рибките изчезнаха, съвсем беше онемял.

Деян Енев е завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“. Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на ІV Градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ „Комуна“, учител, текстописец в рекламна агенция и журналист в „Марица“, „Новинар“, „Експрес“, „Отечествен фронт“, „Сега“ и „Монитор“. Зад гърба си има над 2 000 журналистически публикации – интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони. Издал е дванайсет книги: сборници с разкази: „Четиво за нощен влак“ (1987) – Награда в конкурса за дебютна книга „Южна пролет“; „Конско евангелие“ (1992), „Ловец на хора“ (1994) – Годишната награда за белетристика на ИК „Христо Ботев“, преведена в Норвегия през 1997; „Клането на петела“ (1997), „Ези-тура“ (2000) – Националната награда за българска художествена литература „Хр. Г. Данов“ и Годишната литературна награда на СБП; „Господи, помилуй“ (2004) – Голямата награда за нова българска проза „Хеликон“; „Градче на име Мендосино“ (2009); „7 коледни разказа“ (2009); „Българчето от Аляска. Софийски разкази“ (2011); очерци за писатели: „Хора на перото“ (2009); християнски есета: „Народ от исихасти“ (2010), „Българчето от Аляска“ (2012). През 2008 г. австрийското издателство „Дойтике“ издава в превод на немски сборник с негови избрани разкази под заглавие „Цирк България“. През август 2010 г. лондонското издателство „Портобело“ публикува на английски сборника му с избрани разкази „Цирк България“. Текстовете му от Портал Култура са събрани в две книги: „Малката домашна църква“ (2014) и „По закона на писателя“ (2015).

Свързани статии

Още от автора