През изминалите няколко години дебатът за това коя дата от календара трябва да бъде натоварена с тежкото бреме да обединява нацията ни като еднозначен символ на нейното минало и идентичност се превърна в повод за остра обществена полемика. Предложенията варират от запазване на настоящия 3 март до подмяната му с няколко други дати – 24 май, 6 септември или 22 септември.
През последния месец се появи още един кандидат – 20 април. За да направя диалога още по-сложен, ще хвърля на масата още две дати – 27 февруари и 13 юли. Първата е денят на провъзгласяването на българите за самостоятелен народ със своя църква с фермана от 1870 г. Втората е денят на подписването на Берлинския договор, когато България е официално призната от всички Велики сили и по силата на международното право се превръща в истинска държава.
Играта на дати продължава да се води най-вече заради станалото традиционно и банално разделение на русофили и русофоби в обществото ни. Русофилите, верни на идеята, че без Русия нямаше да има свободна България, категорично подчертават нуждата от запазване на 3 март, разглеждайки Санстефанска България като символ на националното обединение на българите.
Русофобите смятат, че 3 март символизира една изкуствено създадена територия, която никога не получава официално признание, и всъщност е ден, отразяващ най-вече имперските интереси на Русия, а не толкова единството и националния идеал на българите. Вместо това на преден план се поставят дати, свързани с по-„български“ успехи, като Независимостта, Съединението или първия общонароден празник – Денят на св. св. Кирил и Методий. Сега най-новото предложение изтъква Априлското въстание като подходяща дата.
Увлечени от възможността уменията им да влязат в употреба пред обществото, различни историци скочиха да защитават различни идеи за най-подходящия ден, отново делейки се на -фили и -фоби. Медиите жадно погълнаха възможността за полемика, която да се претвори в рейтинг, и побързаха да насърчат спаринг партньорите да свалят ръкавиците и джентълменската среща да прерасне в юмручен бой.
Сътресенията в обществото ни станаха печално известни и на последните избори, които само доказаха колко голям и непреодолим разлом е пропукал единството на нацията ни, която вече започва да се дели не само по политически, а направо по цивилизационен принцип. Улисани да бъдем „за“ или „против“ Русия и Европа, ние забравихме най-важното – да бъдем категорично „за“ България. От тази гледна точка, вместо историята ни да бъде повод за гордост и да служи като спойка на обществото, какъвто е нейният първоначален замисъл, тълкуването на миналото се превърна в още един повод да се хванем за гушите.
Обхваната от нервни пристъпи и тежка форма на културна депресия, нацията ни има нужда от малко тишина и спокойствие. Историята на българския народ демонстрира един елегантен и лесен начин за постигане на необходимото възстановяване на националното ни душевно равновесие. Разковничето се крие в историята на България в периода 1878–1944 г.
И тогава, както и днес, обществото е силно поляризирано и разединено по редица въпроси – икономически, политически и културни. Темата за това кои са националните ни светини и какво е мястото на историята в опазването на нацията е злободневна и актуална и тогава. Решението, което предците ни откриват, е далеч по-ефективно от днешния ни стремеж към изграждане на един черно-бял прочит. Става дума за една проста система, в която България няма един национален празник.
Да, единственото адекватно решение пред българската нация днес е да се откаже от тоталитарния тертип, наложил изкуствено идеята, че един единствен ден – 9.IX. – е най-важен на света, алфата и омегата на историята. Този тертип се запазва след 1990 г., но вместо „Второто освобождение“, решихме да честваме първото, като все така ролята на Русия остана централна в дебата за българската идентичност.
Един внимателен прочит на историята ни, а да се чете в историята е императив, показва, че българската нация представлява сложен резултат от съвкупност от взаимосвързани исторически процеси, разгърнали се в праволинейна, хронологична последователност. Ето как изглежда тя накратко. На 11 май 1851 г. Найден Геров поставя основите на празника на българската писменост и на св. св. Кирил и Методий в Пловдив. Денят скоро се превръща в първия общонароден празник на българите, който няма строго църковен характер, а е свързан с националната ни идентичност. През 1870 г., на 27 февруари, като резултат от църковните и образователните борби, вдъхновени от идеята за 11 май, султан Абдул Азис издава ферман, с който Българската екзархия е призната за автономна църква, а на българите е даден статутът на отделен народ (милет) в Османската империя.
На 20 април 1876 г., вдъхновени от културната и духовната свобода, българите се вдигат на въстание, за да получат и политическа независимост. Макар и неуспешно, въстанието привлича вниманието на Великите сили. След като не успяват да решат българския и Източния въпрос като цяло по мирен път, Силите разрешават на Русия да води война с Османската империя. Тя приключва на 19 февруари 1878 г. със Санстефанския договор. На 1 юли 1878 г. в Берлин е подписан официалният договор, с който Великите сили признават България за държава, но оставят две трети от българските земи извън пределите ѝ. Седем години по-късно, на 6 септември 1885 г., българите, решени да постигнат обединение на основните си територии, провъзгласяват Съединението на Княжество България и Източна Румелия. Макар и да остава васална, Единна България започва своето ускорено развитие, догонвайки останалите независими балкански държави за по-малко от две десетилетия. Уповавайки се на своя икономически и обществен възход, на 22 септември 1908 г. България обявява своята Независимост, с което окончателно приключва процесът по отделянето на българите като самостоятелен, свободен и независим народ, със своя държава, култура и религия.
Както е видно от направения кратък обзор, датите са взаимосвързани и нито една от тях не е по-важна от останалите. Това налага всички тези дни да бъдат зачитани наравно като национални празници, част от големия исторически епос, разпрострял се в продължение на 57 години – от първия Ден на светите братя в Пловдив до обявяването на Независимостта в Търново. Освен че обхващат целия период на национално изграждане и еманципация, тези дати са свързани и с различни части на българското землище, създавайки по-ясно географската и историческата цялост на българския народ.
Остава отворен въпросът и кога да ги празнуваме. В момента половината празници се честват по нов стил, а другата половина – по стар. Подобен когнитивен дисонанс на националното самосъзнание ясно отразява безпътицата, в която се намираме. Редно е веднъж завинаги да изберем стила, но и века, по който да подравняваме датите. Така например, според добавянето на 12 дни (XIX век) или 13 дни (XX век), датите по нов стил се оказват доста разнообразни. Ако ще приравняваме всички според XIX век, то тогава 24 май трябва всъщност да се чества на 23 май. Ако ще ги приравняваме по XX век, то тогава 3 март трябва да се чества на 4 март.
Най-адекватно е датите да се приравняват според века, с който свързваме събитието. Тогава 11 май да бъде 23 май, 27 февруари да бъде 11 март, 6 септември да е 18 септември, а 22 септември да бъде 5 октомври. Ако изберем да не приравняваме, а да оставим оригиналните дати, то тогава трябва да празнуваме 3 март на 19 февруари и 24 май на 11 май. Ако добавим честванията на Априлското въстание, трябва или да го празнуваме на 20 април, или на 2 май. Берлинският договор отбелязваме на 1 или 13 юли според това дали да има, или да няма обръщане на датите в нов и стар стил. Каквото и решение да се вземе обаче, то трябва да бъде еднозначно за всички дати, да се циментира единна система за отбелязване и тя да се наложи като официална.
От така направения обзор няколко неща следва да са станали очевидни. Първото е, че българската история е сложен процес от взаимосвързани, хронологично подредени събития, които само и единствено разгледани като съвкупност представят реалните измерения на националния ни въпрос. Второто е, че този процес има нужда да се постави в ясни календарни рамки, за да могат въпросните празнични дни да получат едно синхронизирано представяне пред обществото и да се утвърдят като единна система от чествания. На трето място, но не и по значение, българската нация, разделена днес политически и културно, има спешна нужда от унифициране на своите национални идеали, за да съумее да се запази в тази сложна и враждебна социално-политическа среда, в която светът ни се е превърнал през изминалия четвърт век – ситуация, която само ще се влошава до средата на XXI век. Дележът на чужди -фили и -фоби трябва подчертано да отстъпи място на българофилията и превръщането на реалистичния прочит на историята ни в средство за рационализиране на националната ни идентичност.
Д-р Александър Стоянов завършва история в СУ „Св. Климент Охридски“ и е доктор по история от Лайденския университет. От 2021 г. е асистент в Института за исторически изследвания на БАН, преподава история в НГДЕК „Св. Константин Кирил Философ“ и е хоноруван преподавател в НБУ. Автор на книгите: „Тридесетгодишната война (1618–1648)“, 2015, „Великата Северна война: Триумфът на Петър I“, 2015, „Балканските войни на българската армия“, 2015, „Османската експанзия (1453–1683)“, 2016, „Руско-турските войни (1569–1878)“, 2018, „Османо-хабсбургските войни (1500–1792)“, 2022, „Българите между две катастрофи (1396–1944)“, 2025.
Б.р. Портал Култура ще продължи дискусията по темата с оглед на нейната значимост. Готови сме да публикуваме още гледни точки.
Още по темата:
Тони Николов, „Защо 20 април не е национален празник?“
