Изобретяването на киното е дълголетен (дори вековен) процес; трънлив път, извървян от стотици изобретатели и белязан от многобройните им творения.

Малко предистория

През 30-те години на XIX век професорът по геометрия във Виенската политехника Симон Ритер фон Щампфер (1790–1864) изобретява уред, който назовава стробоскоп – от гръцките думи стробос (вихър, въртене) и скопео (гледам, разглеждам). По същото време белгийският физик (оптик) Жозеф Плато (1801–1883) сътворява фенакистископа (фенакс – измамник, шарлатанин). И двата прибора представляват обикновен картонен диск, наричан стробоскопичен или „оптично вълшебно колело“, върху който са разположени радиално около дузина прорези (отверстия). Предната му част била черна, а върху задната рисували поредица от картинки (често силуетни), представящи различните фази от движението на хора, коне или птици… Дискът се завъртал пред огледало, върху което гледащият през прорезите виждал вече не отделни рисунки, а слетия в едно образ на ходещ човек, тичащ кон или летяща птица… Благодарение на стробоскопичния ефект, получаващ се при бързата смяна на отделните неподвижни фази от движението на хора или животни, възприемани от човешкото око като непрекъснато движение. Тъкмо този „недостатък“ на людското зрение, известен като персистенция (инерция на зрителното възприятие), позволява „оживяването“ на „мъртвите“ и статични картини (кадри) върху екраните – и тези в кината, и тези на телевизорите.

Трансформациите, които претърпяват стробоскопа и фенакистископа, довеждат до появата на зоотропа (зои – живот и тропос – въртене) – поредното устройство за демонстрация на движещи се рисунки, наричано още „колелото на живота“. То се състояло от дървен диск (барабан), поставен хоризонтално на метална ос, по чиято окръжност подреждали различни серии от нарисувани върху стъкло картини. Много скоро те били заменени от реалните образи, получени с помощта на фотографията.

Споменатият „недостатък“ на човешкото око се оказва манна небесна за шоубизнеса – още през 1853 г. австрийският барон и генерал Франц фон Ухациус (1811–1881) осъществява първата прожекция на движещи се образи (рисунки) върху екран, съчетавайки възможностите на „магическия фенер“ (laterna magica – предшественика на диапроекторите) с тези на стробоскопа. Така в средата на ХІХ век приключил периодът на лабораторните изследвания и научните открития попаднали в ръцете на майсторите на забавлението, развлечението и представлението…

Многобройни са имената на откривателите и наименованията на техните изобретения, довели в крайна сметка до рождеството на кинематографа. Но голямата крачка към целта правят трима от тях…

Томас Алва Едисън (1847–1931)

Патентното право не защитава откривателите. Патентните кражби са по-изгодни.
Едисън

Нему човечеството дължи електрическата крушка и електрификацията, телеграфическия апарат, мимеографа (предшественика на циклостила), фонографа (предходника на грамофона), усъвършенстването на телефона и дори електрическия регистратор на гласуване (прадядото на толкова оспорваните днес у нас машини, позволяващи да изразим нашия вот). Патентите му са хиляди. Айнщайн го нарича „най-великия изобретател на всички времена“, учени, творци и политици го величаят, разказите за дръзките му открития, променили облика на света, отдавна са се превърнали в митове… По народност е американец, името му е Едисън, но е известен и като „Магьосникът от Менло Парк“ (имение, ранчо в щата Ню Джърси, където изгражда своите първи лаборатории).

През 1877 г., когато българите все още се излежават под сянката на падишаха, Едисън изобретява фонографа – механичен уред, позволяващ регистрирането и възпроизвеждането на звук. Десет години след това, през 1887-а, „ми хрумна – споделя по-късно той – идеята да конструирам апарат, който да бъде за зрението това, което е фонографът за слуха и който да може да записва и възпроизвежда едновременно звук и движение“. Речено-сторено. Едисън заменя мембраната на фонографа с фотообектив и постига отчайващи резултати – върху валяка на „оптическия фонограф“ се появява непрекъсната линия. Разочарован, „магьосникът“ прекратява своето участие в експериментите, но не и самите тях – продължението им възлага на един от сътрудниците си…

Уилям Кенеди Лори Диксън (1860–1935)

Откритието не означава тръгване от нищото, а от хаоса.
Мери Шели

През 1883 г. един млад мъж с фамилно име Диксън прекосява Атлантика. Макар и роден във Франция (Шато Сен Бюк), макар и израснал в Лондон, той е шотландец. Факт, който обяснява неговата упоритост. Понатрупал опит в аматьорската фотография, Диксън се озовава в Уест Ориндж. В това селище, разположено (също като Менло Парк) в граничещия с Ню Йорк щат Ню Джърси, Едисън изгражда нов лабораторен комплекс (десетократно по-голям от стария в Менло Парк), в който през 1887 г. премества своя понабъбнал вече екип.

Асистентът се заема усърдно със задачата и започва да действа методично, като на първо време оборудва специалната фотографска лаборатория, известна като „Стая № 5“. Съзнавайки, че изобретението не са ражда от нищото, той систематизира хаоса, събирайки информация и документация за десетки хитроумни разработки и решения в различни области на науката и техниката, целящи раздвижването на застиналите фотографски снимки. Проучва всеки детайл от откритието на англичанина Едуард Мейбридж (Eadweard Muybridge, 1830–1904), успял вече да запечата посредством 24 фотоапарата последователните фази от движенията на галопиращи коне и тичащи животни, които „раздвижва“, възпроизвеждайки ги върху екран с помощта на „магически фенер“.

Конструирането на кинокамерата

Мейбридж използва 24 фотоапарата, за да улови движението на бягащи животни, да го запише и възпроизведе посредством мобилни изображения. Диксън решава, че това може и трябва да се извършва само с един уред. И го създава. Съчетавайки в едно различни вече съществуващи елементи, той конструира първата в историята на човешката цивилизация кинокамера. Тя била примитивна и тромава (новоконструираната през 1895 тежала почти 900 кг.), но позволявала фиксирането на движещи се обекти върху 35-милиметрова светлочувствителна лента, задвижвана чрез зъбно колело, задържащо за част от секундата всеки кадър пред обектива. Първоначално в Уест Ориндж използват лента от фотографска хартия, доставяна от Джордж Истман.

Джордж Истман (1854–1932)

Това, което вършим по време на работа, определя нашето материално положение. Това, което правим, когато почиваме, определя нашата същност.
Джордж Истман

Днес на всички езици наименованието Кодак е синоним на думата фотография, а Джордж Истман е всепризнат патриарх на светлописа. Самата фотография пък е нещо толкова просто… Но някога не е било така! Защото при работата с най-ранните фотоапарати са се ползвали мокри колодиеви стъклени плаки – хлъзгави, чупливи и тежки (особено в големи количества). След като през 1878 г. Джордж Истман си купува такъв апарат, той остава разочарован от неуспешните опити да се справи със сложния и опъващ нервите процес. Решен да го опрости, той успява след две години да покрие прозрачната плака със суха светлочувствителна емулсия, а през 1884 г. изобретателят патентова фотографската хартия – лека, гъвка, навиваща се на ролка, безпрепятствено преминаваща през снимачния апарата, където, осветена с помощта на обектива, запечатва образите. И най-важното – позволяваща върху нея да се направят цели 24 фотографии (дотогава върху плаките снимките се изготвят една по една).

Това откритие прави възможно създаването на опростени, компактни, портативни фотоапарати – първите в света, предназначени за масова употреба! Пуснати на пазара през 1888 г., те биват кръстени с измисленото от самия Истман наименование „Кодак“ (регистрирано моментално като търговска марка). Така се поставя началото на преуспяваща компания, позната днес като „Истман Кодак“. Вдъхновени от рекламния слоган „Вие натискате копчето, ние правим останалото“ (чието бащинство също се приписва на Истман), хиляди фотографи по света, млади и стари, аматьори и професионалисти започват да щракат на воля… След което само изпращат фотоапаратите си обратно в град Рочестър край Ню Йорк (там и тогава, и днес се намират предприятията на „Истман Кодак“), където лентите биват проявявани, за да се превърнат в снимки и спомени…

„Чудото“ бива оценено от Диксън, който започва да използва фотографската хартия на Истман, но тя се къса лесно, а е и непрозрачна (което пък възпрепятства прожектирането на запечатаните върху нея образи). Скоро той осъзнава, че се нуждае от лента, която да е гъвкава колкото хартиената, но по-здрава от нея, а и прозрачна…

Бащите на целулоида

През 1869 г. американският изобретател Джон Уесли Хайът (1837–1920) патентова целулоида – неизвестен дотогава пластичен изкуствен материал. Желаещ да получи заместител на скъпата слонова кост, от която по това време изработвали билярдните топки, той експериментира с различни материали. Сместа на нитроцелулоза с камфоров спирт се оказала не само подходяща за направата на билярдни топки, но и първата търговски успешна синтетична пластмаса, която нарекли целулоид (от целулоза). През 1888 г. англичанинът Джон Карбът (1832–1905) използва целулоида за изработването на фотографски филм – тънък и гъвкав, ала изключително здрав, а десет години по-късно свещеникът Ханибал Гудуин (1822–1900) усъвършенства метода за нанасяне на светлочувствителна емулсия върху целулоидна лента – тъкмо този фин слой (film), пласт, воал позволявал дълготрайното запечатване на образите.

Диксън се свързва с Гудуин, патентът е откупен, а „масовизирането“ му бива поверено на Истмановата компания, която тутакси започва промишленото производство на фотографска и филмова лента. Диксън посещава фабриката в Рочестър, разяснявайки на работниците как да покриват едната от страните на прозрачната лента с тънкия фоточувствителен слой. Според инструкциите му ролките се изработват с ширина от 1,37 инча (35 мм), каквато е и днешната, а първоначалната им дължината била 50 фута (15 м).

Преподобният Гудуин и Джон Карбът получават щедри възнаграждения, но съгласието им да преотстъпят своите изобретения ги лишава впоследствие от възможността да бъдат признати за откриватели на филмовата лента. Законен (юридически) собственик на патента за нейната направа в продължение на около век остава Едисън (благодарение на Диксъновата далновидност).

Перфорацията

Използването на тази лента вече не създавало проблеми. И Диксън започнал да снима едноминутни епизоди – толкова позволявала 15-метровата лента. За да открие, че на целулоидната лента липсва само едно нещо. То не ѝ трябвало за придвижването в утробата на фотоапарата, но било абсолютно задължително при преминаването ѝ през кинокамерата или прожекционния апарат. И това нещо било перфорацията, позволяваща всеки отделен кадър да се задържа за 1/16 част от секундата пред обектива; поддържаща ритмичността на това (вече вертикално) движение при преминаването на лентата през снимачния апарат и прожекционната машина. Диксън (според френския киноисторик Жорж Садул) решава гениално просто и този проблем, като разполага от двете страни на всеки отделен кадър по четири отверстия. Тъкмо тази перфорация (днес това изглежда дреболия) прави революция в изобретяването на движещата се фотография. Защото тя позволявала на филмовата лента да застива за част от секундата пред обектива – кинетограф от 1892 г. с такава „стандартна“ („класическата“) перфорация може да бъде видян в музея „Хенри Форд“. Едно от доказателствата за брилянтния „почерк“ на шотландеца е фактът, че вече 135 години форматът на кадъра и лентата, броят и разположението на перфорацията остават непроменени!

Първият филм в историята на човечеството

През август 1889 г. Едисън посещава Световното изложение в Париж – Exposition Universelle, във връзка с което бива въздигната Айфеловата кула. Посрещнат като монарх, той разглежда стотиците „чудесии“ на техниката, едно от които е Оптичният театър на французина Шарл-Емил Рейно (1844–1918) – бащата на съвременната анимация. Вече завърнал се от Европа, на 6 октомври 1889 г. Едисън навестява „Стая № 5“, където бива посрещнат от Диксън, който поднася традиционното „Добре дошли“, но по нетрадиционен начин – върху малък (4-футов, 122-сантиметров) екран движещото се изображение на Диксън сваля шапка, усмихва се и проговаря: „Добро утро, господин Едисън, щастлив съм да ви видя. Надявам се, че кинетофонът ви харесва“. „Така на екрана е бил прожектиран първият филм – възкликва Жорж Садул в своята „Всеобща история на киното“, допълвайки: – И този филм е бил звуков“.

Диксън назовава снимачния апарат „кинетофон“, но по това време той няма собствено наименование – наричали го ту „кинефонограф“, ту „кинетофонограф“, ту „кинетограф“… Кинетограф, датиран 1889–1891 и ползващ хоризонтално придвижващ се ¾-инчов филм с едностранна перфорация, разположена в долния край на лентата, се съхранява в музея „Едисън“.

Според някои изследователи „Поздрава на Диксън“ („Dickson Greeting“) не е филм, защото и записът, и показът му били осъществени с помощта на цилиндър. Но пък става такъв през 1891 г., когато бива заснет и върху целулоидна лента, показана през месец май на същата година пред журналисти с помощта на експериментален кинетоскоп (заглавието фигурира на четвърто място в производствената листа на „Edison Manufacturing Company“, основана като самостоятелно предприятие през декември 1889).

Впечатлен от видяното, Едисън освобождава Диксън от всякакви странични задължения, предоставя му екип от помощници. През 1891 г. асистентът вече контролира изцяло работата на филмовия отдел в Едисъновата компания.

Кинетоскопът

Прожекцията на „Поздрава на Диксън“ върху екранчето в „Стая № 5“ всъщност е изключение. Най-ранните филми, осъществени в Уест Ориндж, са показани посредством кинетоскопа – просто устроен уред (неголяма кутия) за наблю­дение, в който филмовата лента с образите върху нея преминава със скорост от около 46 кадъра в секунда между осветена от електрическа крушка лупа и вър­тящо се колело. Така се създава оптическата илюзия, че инак статичните образи се движат. Посредством окуляр кинетоскопът позволява гледането на филма само от един зрител.

Публичният дебют на патентования през 1891 г. прожекционен апарат се състои на 9 май 1893 г., а комерсиалният – на 14 април 1894 г., отново в Ню Йорк. До края на годината се откриват зали с „пип-хол“ машините в Чикаго (с 10 апарата), Сан Франциско, Лондон (първата извън Щатите)… Едисън произвежда 973 кинетоскопа, продавайки всеки по 300 долара. Те обаче се оказват ненаситна ламя, за задоволяването на чийто глад били необходими филми, много филми…

Началото на филмовата индустрия

В края на 1892 г. в Уест Ориндж бива построено първото в света киностудио, открито на 1 февруари 1893 – дъсчена барака, облепена с накатранена хартия, кръстена „Черната Мария“ (така наричали затворническите карети, употре­бявани тогава от американската по­лиция). В нея Диксън заснема простички сценки, изпълнявани от малко на брой персонажи („актьори“), които се движели върху черния фон, докато самите те били облечени в бяло. И поради ограничените размери на „студиото“, и поради малките габарити на визьора на кинетоскопа, не било възможно използването на общи планове и масовка (да не говорим за натурни, външни снимки). Въпреки това Диксън осъществява първите в света филми – едноминутни епизоди, показващи дресирани животни – подскачащи кучета, акробати, танцьори, борба, бокс… Част от тях той опитва дори да озвучи! Тези ранни експерименти по-късно биват включени в „сборника“ „Маймунджилъци“. В някои от кадрите може да бъде разпознат сами­ят Диксън – как танцува или свири на цигулка. Сред оцелялото до наши дни е и известната кихавица на Фред От (асистента на Диксън), останал с нея завинаги в историята на киното – „Кихането на Фред От“ („Fred Ott’s Sneeze“) се приема за първия филм с авторски права.

Кинематографът тръгва от един кинетоскоп

След като наводняват Северна Америка, кинетоскопите плъзват из Европа. В края на септември 1894 г. един от тях бива купен в Париж за 6000 франка (ведно с дузина филми) от френския фотограф и производител на фотоматериали Антоан Люмиер (1840–1911), чиито синове Огюст (1862–1954) и Луи (1864–1948) превръщат „сандъка“ в лек, удобен и практичен уред, с който можело да се снима, копира и прожектира (върху екран и пред стотици зрители).

Братя Люмиер патентоват своето изобретение на 13.ІІ.1895 г., осъществяват с него десетки демонстрационни прожекции през годината, в чийто край провеждат в „Индийския салон“ на парижкото „Гран кафе“ първия публичен платен сеанс с кинематограф (cinématographe) – на 16/28 декември 1895.

Грешката на гения

Когато става свидетел на успеха на Люмиеровия кинематограф, позволяващ демонстрирането на филми пред многолюдна аудитория, Дик­сън осъзнава недостатъка на кинетоскопа и предлага на Едисън да създадат прожекционна машина, която да позволи на повече хора да „участват“ в сеансите. Едисън се противопоставя на идеята – за него прожек­ционният апарат бил безперспективен, а в кинетоскопа виждал само обикновена играч­ка, предназначена за децата, които обаче бързо щели да се отегчат (според него) от подобни постни зрелища.

Сериозните загуби на компанията му, които нанасят появилите се имитации на кинетоскопа, променят мнението на Едисън и той се свързва с американския инженер Томас Армат (1866–1948), изкупил междувременно от съдружника си Франсис Дженкинс (1867–1934) правата върху фантоскопа (поредния „километричен камък“ по трънливия път на „движещите се изображения“). Това довежда до конфликт между Диксън и Едисън и въпреки осемгодишната им съвместна дейност двамата се разделят. Но сътрудничеството между Едисън и Армат остава, за да роди (след като първият се сдобива с патента на модификацията на втория) прожекционна машина, работеща с 35-милиметров филм, надеждна, ала обемиста и тежаща над 200 кг., нуждаеща се от електрическо захранване. Наречена витаскоп (vitascope – вайтаскоп), тя се появява за първи път публично на 11/23 април 1896 г. в Ню Йорк, предизвиква революция и измества кинетоскопа.

По ирония на съдбата

Успехът на витаскопа поражда редица претенции относно собстве­ността върху патентите, използвани за неговата направа – някои купени, други придобити посредством „метода на убеждението“, трети просто откраднати. Вбесен, Едисън започва ожесточена съдебна война, настоявайки да бъде признат за единствения създател на киното, а и за въвеждането на забрана върху продажбата на всякаква снимачна и прожекционна техника, коя­то не е произведена от неговата компания. В 1902 г. обаче Върховният съд на САЩ решава, че киното е създадено благодарение обединените усилия на неколцина изобретатели, а не е заслуга само на Едисън!

Тогава той решава да завладее целулоидния пазар, макар че по това време е главният доставчик на апаратура за него. За целта слага ръка върху основните филмопроизводствени и дистрибуторски „субекти“ в киноиндустрията, сливайки ги в организация, наричана „Тръста на Едисън“, защото конците в нея се дърпат от добрия довчера „магьосник“, от невинния „чародей“, превърнал се в тираничен монополист!

Независимият производител, непримиримият Уилям Фокс, завежда дело срещу Тръста и през 1917 г. успява да разруши неговия монопол. Унизен и объркан, Едисън се оттегля в лабораторията си и окончателно обръща гръб на киното. По ирония на съдбата тъкмо някои от компаниите, които той се опитва да унищожи, по-късно му посвещават хвалебствени биографични филми – през 1940 г. например „Метро-Голдуин-Майер“ заснема „Младият Том Едисън“ и „Човекът Едисън“.

Диксън отвръща на удара

След раздялата със своя работодател, Диксън основава собствена компания – „American Mutoscope and Biograph Company“, която пуска на пазара мутоскопа. Той превъзхождал витаскопа с по-доброто качество на образа, а и показваните от него филми се харесвали повече на публиката. По-съвършен от апарата на Едисън се оказал и конструираният по-късно от Диксън биограф (байограф) – апарат, също състоящ се от камера и прожектор, ползващ 68/70-милиметрова лента. Компанията на Диксън, наричана за по-простичко „Байограф“, се оказва прототипът на сетнешните филмови студии, превръща се в основен производител на филми, в инкубатор за бъдещи кинозвезди. Оттам излизат режисьорите Дейвид Грифит, Едуин Портър и Мак Сенет, актрисите Мейбъл Нормънд, Мери Пикфорд, Лилиан Гиш… Първият му оператор е легендарният Били Бицър, а най-ранният филм – „Импайър стейт експрес“ (1896).

Въпреки положените усилия, Диксън не успява да пребори бившия си бос, защото не притежава неговия авторитет. Не след дълго, през 1897, той продава акциите си и се оттегля от киното. По ирония на съдбата през 1913 г. Едисън купува Диксъновото студио, което започва да се споменава като „Едисъновия байограф“. Така постигнатото от шотландеца за сетен път остава в сянката на неговия патрон.

Наместо епилог

Значението на Томас Алва Едисън за филмовата индустрия е двузначно. Ранните му изобрете­ния, без съмнение, изиграват решаваща роля за създаването на кинокамерата, прожекционния апарат, а и на първите филми. От друга страна, той обсебва (благодарение на неоспоримия си авторитет) множество чужди открития, лишавайки по този начин авторите им от възможността да бъдат признати впоследствие за бащи на „Чудото на XIX век“. Продължилият осем години гнет върху независимите фил­мови производители също оставя трайни следи в историята на киното. Но пък в крайна сметка терорът засилва амбициите на продуцентите да бранят творческата си свобода. Твърди се, че ако Едисън бе успял да установи пълен контрол върху фил­мовия бизнес, обсебилият го стремеж към печалба и монополизъм можел завина­ги да премахне възможността за свободно изразяване на идеи чрез киното. Това обаче не се случва. Действието все пак се развива в Щатите, а не на Балканите!

Уилям Кенеди Лори Диксън се завръща на Острова през 1897 г. С гордо вдиг­ната глава – по това време той вече се е утвърдил като един от най-влиятел­ните хора в света на целулоида. Умира на 28.ІХ.1935 г. в Туикънхъм, Англия.

На 16/28 декември 1895 г. в „Индийския салон“ на парижкото „Гран кафе“ Братя Люмиер провеждат първия публичен платен сеанс с кинематограф – дата, която мнозина приемат за рождения ден на седмото изкуство, а братя Люмиер за негови бащи. Така започва историята на кинематографа…

Историята на киното включва изобретяването на кинематографа, но тя не започва с рождеството в Париж, а пет години по-рано – през 1890, когато вече функционират трите възлови компонента на „Чудото на XIX век“ – снимачният апарат (кинокамерата), филмовото студио (павилион) и прожекционната машина. Оттогава започва периодът на „ранното кино“, простиращ се до началото на Първата световна война. За изучаването и популяризирането на този времеви отрязък се грижи цяла международна (а и авторитетна) организация (International Society for the Study of Early Cinema), наречена „Домитор“ (https://domitor.org/) – по наименованието, с което бащата на братя Люмиер кръщава първоначално своя проектор на филми. Ето защо съвременните киноисторици приемат 1890-а за година първа на киното, а тандема Едисън–Диксън за първенец сред неговите създатели.

За обитаващите планетата ни в края на XIX и началото на XX век (чак до 1920-те години) не е имало никакво съмнение, че изобретател, сътворител, патриарх, баща на киното е Томас Едисън (което е така), включително и на кинематографа (което не е така). Редом с това название, а и като негови синоними, продължават и днес да се ползват наименованията биоскоп и биограф. В наши дни и американците, и британците сочат Уилям Диксън за обединител на съвкупността от технологии, прераснала впоследствие в изкуство – седмото поред. На европейския континент не сме и чували за него, затова пък тачим братята французи Люмиер като родоначалници на кинематографа. Дали това е справедливо, или не, нека всеки сам да реши…

Като има предвид помиряващото споровете постановление на Върховния съд на САЩ от 1902 г., че киното е създадено не благодарение на един-единствен гений, а на обединените усилия на мнозина изобретатели!