Добре познати са думите на Карл Маркс, че великите исторически събития се случват на два пъти – „първият път като трагедия, а втория път като фарс”. В Украйна, за съжаление, трагедията е неделима от фарса.
Затова и ще бъде грешка да разчетем настоящата вълна от масови политически протести, избухнали след отказа на правителството да подпише Споразумението за асоцииране с Европейския съюз, като втора Оранжева революция. През 2004 г. украинците, изпълнени с надежда за бързо влизане в Европейския съюз, излязоха на улиците, за да си върнат откраднатите президентски избори. По това време Европейският съюз приличаше на фантастична машина, способна да преобразява авторитарните държави в демократични, а бедните общества – в богати.
Причината този път украинците да излязат на улицата е друга – това е страхът, че европейската перспектива пред страната може да бъде изгубена завинаги. Днес те знаят, че страната им няма да се присъедини към ЕС през следващото десетилетие, знаят също, че самият Европейски съюз е в криза. Но те са решени да защитят правото си на европейско бъдеще. Страхът от загубата на тази надежда лежи в основата на меката сила на ЕС днес, когато перспективите за ново разширяване изглеждат далечни.
Истинското наследство на Оранжевата революция, видимо и в днешните протести е, че хората вече знаят, че не могат да имат доверие на политическите си лидери, но и че десетките хиляди, събрани на Площада на независимостта в Киев, имат и могат да упражняват правото си на вето. Голямата разлика между 2004 г. и днес се състои в това, че буквално за една нощ, Украйна изгуби привилегирования си статут на геополитическа двойственост.
През двете десетилетия след Студената война страната приличаше на огромен куфар без дръжки – нито можеш да си го вземеш, нито можеш да го оставиш на гарата. При това куфар с двойно дъно. Всички бяха приели, че Украйна е разделена на проруски Изток и преобладаващо антируски Запад и че всяко радикално действие ще доведе до разпадането на държавата. И в това има много истина.
Украинската икономика е еднакво зависима и от Русия, и от Европейския съюз, украинските емигранти си търсят работа както на изток, така и на запад, а украинските олигарси са слуги поне на двама господари. В политическо отношение Украйна също не прилича на никой от съседите си. Тя е корумпирана, хаотична и неефективна, но в същото време много по-плуралистична и отворена от Русия или Беларус. Затова и макар винаги да бе трудно да се разбере какво искат нейните лидери, лесно беше да се предскаже колко далеч те могат да отидат. Така през последните две десетилетия украинските елити постоянно даваха обещания, но бягаха от обвързване.
Всичко това се промени почти внезапно. Украйна вече не е „средното царство”. Нито Русия, решена да реинтегрира постсъветското пространство в Евразийската икономическа общност (ЕврАзЭС), нито Европейският съюз, унизен от отказа на президента Виктор Янукович да подпише Споразумението за асоцииране, могат да продължат да живеят със старото статукво.
В крайна сметка никой не разбра какво се случва в Украйна. Европейските политици накараха Кремъл да повярва, че Брюксел е готов да преглътне загубата на Украйна, и това окуражи Русия не просто да се опита да спре пътя на Украйна към ЕС, но и да се опита да превърне Киев в част от собствения си интеграционен проект. Европейските лидери също не оцениха културното презрение, което руският елит разви към „империята на еднополовите бракове”, в каквато се е превърнал ЕС според тях.
Но и Русия не разбра какво се случва в Украйна. Мащабът на протеста в Киев завари Кремъл неподготвен, защото руският елит никога не е приемал гражданското общество за независим играч в националната политика, поради което и не забеляза появата на проевропейския консенсус в украинското общество. Путин обаче правилно изчисли, че днес, за разлика отпреди девет години, Янукович е готов да използва сила, ако тази цена трябва да бъде платена, за да си запази властта.
Това прави сегашната ситуация в Украйна едновременно трагична, фарсова и непредсказуема. Пред Украйна днес има три възможности – да подпише Споразумението за асоцииране с ЕС, както искат мнозинството от украинците; да се присъедини към Путинова Евразия, което предпочитат уплашените политически елити, или да банкрутира.
Статията е авторизирана българска версия на текст, публикуван в Project Syndicate.
Въпросът според мен не е кой загуби в Украйна,а какво спечели Украйна от това?Макар и на пръв поглед да звучи старшничко,все пак страната спечели.Стана ясно,че Западът не е готов да направи нищо за нея.Още по -очевидно блесна истината,че никой от ЕС и даже зад океана не го интересува какво в същност ще се случи с украинците.Западняците по инерция набрана след разпадането на СССР, съблазняваха и украинците ,както всички останали посткомунистически държави, с лъскави опаковки лишени от съдържание.Украинците многократно задаваха въпроса защо за Полша може ,а за тях не(става въпрос за помощта ,която за поляците бе десетократно по-висока от обещаната за Украйна).Сега обаче все по ясна става и друга тенденвия-центробежните сили в ЕС стават все по-активни и според мен въпросът вече не е кога Украйна ще бъде приета от Брюксел а докога ще го бъде самият ЕС?Няма да се учудя ,ако плъзналите слухове за тайна среща между Путин,Назърбаев и Янукович в Сочи ,на която се е обсъждал въпросът за денонсиране на споразуменията за разпускане на СССР да се окажат верни.