Кой или какво ни управлява?

Набързо можем да припомним, че Фройдовата структура на човешката психика „То – Аз – Свръх-Аз“ описва вътрешния драматургичен сблъсък между отделните нива на личността, от чийто изход зависи, както нейното собствено поведение, така и поведението на обществото като цяло. „То“ желае невъздържано удоволствие, „Свръх-Аз“ налага социално-културни забрани, „Аз“ се опитва да намери разумното реалистично решение на конфликта между двете крайности.

Ако си позволим условната аналогия и отнесем този сценарий към настоящата ситуация на родната политическа сцена, ще установим, че един герой изненадващо липсва. Този герой е „Аз“.  

След продължителни протестни вълни и поредица от избори властта беше взета от „Свръх-Аз“, който успя декларативно да заклейми предишното управление като управление на „То“, тоест на примитивното задоволяване на първичните нагони, без оглед на последствията. Не е трудно от висотата на категоричните морални изисквания действията на когото и да било да бъдат окачествени като прояви на „То“ и да се обяви линия на решително негово отхвърляне в полза на един идеален ред („нулева толерантност към корупцията“).

Трудността се състои в това, че реализирането на този ред се нуждае от субект, различен от несъзнаваното произволно „То“ и от абстрактно авторитетния „Свръх-Аз“, тъй като и двете сили по разбираеми причини няма как да свършат работата. Първата не иска да я свърши, а втората е лишена от собствено тяло, което да запретне ръкави. „Аз“ се явява непременно необходим, за да се проведе планирата операция, и толкова по-смущаваща е неговата липса.

Но защо „Аз“ отсъства, как въобще е възможно такова отсъствие при положение, че „Аз“ е неразделна част от  цялостната психическа структура на човек и оттам – на социума?

Можем да допуснем, че сме свидетели на феномен, в който „Аз“ губи себе си, заради продължителното изострено напрежение между двата обграждащи го полюса. Страхът да бъде причислен към заклейменото “То“ го кара да напусне своята арбитрираща позиция и да се скрие в абстракцията на ценностно безупречния „Свръх-Аз“. И така да изчезне от реалността, чийто гарант е призван да бъде.

Казано с други думи, реалноста на „Аз“ става неприемлива, тъй като в нея прозират порочните следи на „То“, затова утопията на „Свръх-Аз“ се превръща в удобно убежище.

Само че проблемът с несвършената работа остава.

Когато някой („Аз“) понечи да предприеме реално действие, той моментално попада под упреците на „Свръх-Аз“, които, макар да идват отникъде („никъде“ е буквалното значение на думата „утопия“), упражняват такъв натиск, че по-добре нищо да не се прави, за да се запази картината чиста, според идеалните отвлечени норми. Дилемата се състои в това дали – напук на обвиненията – все пак да се действа, или да се извършват само фиктивни движения с цел да се поддържа утопичната представа?

Заради травматичната разправия с „То“ изборът клони към фиктивните движения.

Въпросът е обаче може ли с тях да се изчерпва животът и отговорът е, че не може. Както и да го увъртаме, за човек е невъзможно да обитава утопия, ако ще тя да е доброволно или репресивно принудителна. Вероятно пълното социално изключване предлага изход, но иначе оставайки свързан с околния свят, всеки заживява с присъщите му капризи, като единствената му утеха е да се залъгва, че не е така.

Нека повторим, че „Свръх-Аз“ иска да заличи, обещал е да „изчегърта“ от реалността всички ексцеси на „То“. Рискът на такава амбиция се състои в опасността заедно с „То“ да бъде изчегъртана и самата реалност.

За да се съхрани реалността, е необходимо наличието на „Аз“, който да допусне съществуването на „То“, като прояви разбиране към неговата съдържателна неунищожимост и постави пред алчните му желания обективни бариери, разчитащи не на друго, а точно на реалните житейски условия. Възпирането на „То“ не може да се осъществи от морални абстракции, защото лишени от действителна основа, те самите заприличват на него, превръщат се в неразумно, но свръхагресивно искане, в някакъв унищожителен, макар и обаятелен бяс.

Не случайно под красивата маска на утопията започват да се извършват постъпки, присъщи именно на „То“ – отново водещо става личното облагодетелстване, задоволяването на собствените нескромни нужди. И няма как да е иначе в отсъствието на истинския регулатор, на „Аз“, който, осъзнавайки своята зависимост и от „То“, и от „Свръх-Аз“, да се еманципира и да намери баланса между желания и възможности от страна и на двете враждуващи страни.

Както казахме, „Аз“ най-вероятно отсъства, защото, уплашен от ултиматумите на „Свръх-Аз“, е предпочел да не стои между него и „То“ като войник, който трябва да изпълни неизпълнимо възложение, а да се скрие зад генерала. И понеже генералът е само призрак, „Аз“ също трябва да се дематериализира.

Дематериализираният „Аз“ е ехо от скандиране на празни лозунги, което кънти по площадите, мираж на справедливостта и демокрацията, винаги на страната на доброто, без обвързване с конкретни решения, а така и доброто става мираж.

Но ако „Аз“ се е отказал да отстоява правото на реалността и да подчинява на нейните критерии претенциите на „То“ и „Свръх-Аз“, тогава къде живеем, в какво и кой ни управлява? Властта на „Свръх-Аз“ е параван – зад него действа отново онова, което той заявява, че ще изкорени. Защото отреченото „То“ само променя формата си, а съдържанието остава същото.

Даваме си сметка, че условната аналогия между човешката психика по Фройд и обществено-политическата обстановка може да изглежда не съвсем уместна и изводите, произтичащи от нея, да бъдат сметнати за съмнителни. Въпреки това се надяваме, че покрай споровете така ли е, или не, „Аз“ ще се закачи за някой аргумент и ще се усети окуражен да се завърне на мястото си.