Художественото образование е ценност и проблемът днес е именно достъпът до художествено образование. Това беше общото мнение на участниците в дискусията „Обучението по изобразително изкуство – култура или само рисуване”, организиран от сайта „въпреки.com”.
Дискусията се състоя в галерия „Академия” и беше организирана от сайта „въпреки.com” в партньорство с Националната художествена академия и с финансовата подкрепа на Националния фонд „Култура”. Дискусията се проведе в момент, когато Законът за предучилищното и училищното образование очаква приемането си на второ четене в Народното събрание.
Сериозно стои проблемът за ценностите, в които са възпитавани децата на България, именно културата и изкуството възпитават и изграждат духовността. Това е важно за всички нас, не защото искаме децата ни да станат художници, а за да могат да ценят изкуството, да го познават, да израснат като свободни и мислещи хора. Не малко от участниците в дискусията – изтъкнати български художници и преподаватели в НХА и Софийския университет „Св. Климент Охридски”, учители – изразиха изключителната си тревога от маргинализирането на изкуството в образованието, процес, който не е от днес и наистина се превръща в опасно явление.
„От какво зависи художественото образование? Тук ще цитирам Артър Ефланд, един от най-големите специалисти по история на художественото образование, който смята, че художественото образование на всички времена, епохи, култури зависи от три неща. Зависи от процесите в самото изкуство, от процесите в образованието като система и третият фактор, който е много важен, но като че ли остава незабележим, е цензурата”, посочи в изложението си проф. д. изк. Петер Цанев, ръководител на катедра „Психология на изкуството, художествено образование и общообразователни дисциплини” в НХА, един от основните участници в дискусията. Той детайлно описа съвременната гледна точка на световни авторитети по отношение на образованието, а голяма част от участниците в дискусията споделиха това, което всички сме виждали в развитите държави – от най-ранна възраст децата се обучават в музеите и галериите.
Проф. Цанев: „Разбира се, тук под цензура имаме една много широка представа. Под цензура Ефланд разбира механизмите, които допускат
кой да бъде обучаван, как да бъде обучаван
къде да бъде обучаван, т.е. кога имаме достъп до обучението. По отношение на другите две сфери – развитието на изкуството и на образованието, сме свидетели наистина на безпрецедентна динамика в съвременния свят на изкуството. Много трудно днес някой би претендирал, че е напълно ориентиран в процесите, които се случват, и едва ли би предвидил какво ще се случи в света на изкуството дори и в най-близка дистанция. Ние, хората, които се занимаваме с образование, знаем, че то е мащабна система, до голяма степен консервативна в своята основа, и то консервативна с оглед на това да бъде резистентна, устойчива на мимолетни политически и всякакви влияния. То запазва дълбока вътрешна традиция като модел. И същевременно периодично образованието като система (в България и в световен мащаб) е подложено на реформаторски вълни, които разтърсват системата от самата основа до всички нейни етажи, компоненти, възрастови групи и организационни формации. Така или иначе, ние знаем, че сме на прага на един такъв цикъл. В началото на XXI век се извърши реформа, която промени много неща по различен начин в различните сфери на образованието, а днес сме отново на прага на такъв цикъл промени, които ще засегнат учебните планове, програмите, структурата в художественото образование от изминалите 15 години. Нещо, изключително ново по отношение именно на адаптирането към тази реформаторска вълна, и като че ли беше почувствано най-силно в основната образователна степен на художественото образование. И (по мое лично мнение) най-сложно и най-противоречиво. Това се случва в областта на средното образование по отношение на изкуството и на художественото образование”. Според проф. Цанев в тази образователна степен рефлектират всички проблеми, които предстоят да бъдат решени. Той все пак прогнозира, че може би за първи път от последните десетилетия има шанс да заработи една система в художественото образование, която е синхронизирана. Като изследовател, който преподава история и теория на художественото образование, той винаги се е учудвал как се е стигнало до това да има учебни програми и планове, които са толкова несинхронизирани през отделните училищни степени. И задава въпроси: „Защо непрекъснато имаме повторяемост, дори бих казал, ритуална повторяемост на едни и същи проблеми, теми и задачи. И защо доста разтеглено във времето, художественото образование губи от своята активност и динамика и в същото време не допуска много важни дялове, съдържателни като обем, които да бъдат разгърнати точно тогава, когато е необходимо?”. Петер Цанев се връща към най-важния според него въпрос, който едва ли занимава хората в Министерството на образованието, а още по-малко българските законодатели.
„Най-важното условие за художественото образование проф. Ефланд определя като цензура. Къде се намира цензурата, имаме ли сетивата да я усетим, откъде се пораждат проблемите в художественото образование. Кое (или кой) маргинализира днес художественото образование, разбира се, това е силно реторичен въпрос. Къде се определя художественото образование, къде е мястото му, още повече, че предметът изобразително изкуство има своя вътрешна мотивираност и логика, но той се случва много често „въпреки”, казва проф. Цанев. И припомня как постепенно в 50-те и 60-те години на ХХ век художникът учител е изгубил своя статут. Тогава големи художници като Владимир Димитров-Майстора напускат българското училище, защото за тях става непосилно да се чувстват като чиновници. „Постепенно художникът учител се превръща в безправен педагог. Ако иска да бъде художник или да бъде експерт в сферата на изкуствата, той трябва едва ли не да напусне образователната система. Днес е в маргиналната сфера на културата и на осветеност изобщо в нашето общество. В тази образователна степен учениците са изключително любознателни. Те са отворени абсолютно към всичко, което ги вълнува в света и минава през изкуството. Това също е важен момент”, продължава проф. Цанев.
По темата за цензурата се включи и проф. Андрей Даниел, преподавател в НХА и един от най-ярките ни творци. „Това
в България не е цензура, това е национална традиция
това е национален манталитет. Оттам тръгва огромният проблем, каквито и усилия да се полагат, те просто отиват по дяволите, защото има две страни в това обучение – хора, които изучават, и хора, които обучават. Нямам представа какво точно трябва да се направи, но мисля, че изкуството като начин на възприемане и на откриване на света е един доста различен метод от всички други научни методи, които се употребяват в обучението. Този метод минава непременно през ръцете на обучаемите. Той е нещо, което наричаме психофизически начин. Минавайки през някакъв тип опит, хората действително отключват в себе си творчески потенциал, независимо дали един ден ще се превърнат в художници или в хора, които решават задачи или пращат ракети в Космоса. Независимо от това начинът им на мислене ще бъде далеч по-свободен, творчески, ако минат в ранните си години през един такъв период на опит извън понятийните зони. Защото понятията са вече граници, създадени предварително от обществото, от езиците, от начина, по който общуваме, и те носят в себе оная рамка и традиция, която много често формира еднакви и безинтересни хора. В България това е много силно, въпреки че е малко силно казано, че има някакви системи на обучение. Просто всичко става доста произволно, а „заразата на изкуството”, парадоксално е, но не може да стане система. Тя винаги идва от личния контакт. В това отношение ролята на учителя по изобразително изкуство е изключително важна, защото той трябва „да заразява”, трябва да е интересен човек. Как става така, че хора, които са интересни, ценни, да отделят толкова време за нещо, което обществото в България не уважава? Нямам представа как ще стане – с високи заплати ли, не знам, но там е огромният проблем и там се къса веригата. Това, че в т.нар. демократични времена всяко ново правителство, излъчвано от другата партия, има свой възглед как трябва да се осъществява обучението, това са някакви остатъци от идеологическата употреба на изкуството (в полза ясно на кого вече). Това продължава да го има. И е факт, че една партия предлага един закон, друга партия –друг закон и се получава пълна мъгла. За съжаление, в България има традиция художниците да са маргинали. Това е традиция не отвчера, а някакъв офицерски възглед, че художникът трябва да пише плакати и да рисува със суха четка портретите на вождовете”, с болка казва проф. Даниел, въпреки че има право да се гордее с учениците си, авторитетни творци не само в България. И ако в НХА идват подготвени момчета и момичета, главно от специализираните училища по изкуствата, които са под шапката на Министерството на културата, положението в Софийския университет „Св. Климент Охридски” е доста тъжно, а тъкмо там се подготвят бъдещите учители по изобразително изкуство.
„Разглеждайки този много важен за нас, присъстващите на дискусията, проблем, не си даваме сметка, че най-важно от всичко е контекстът, в който се случва образованието по изкуство. А контекстът, все пак, трябва да го виждаме и като глобален, и като конкретен за България”, посочи проф. Орлин Дворянов от СУ. В последните 30-40 години сме свидетели на световна промяна в огромен мащаб от идеологическото противопоставяне към духа на пазарните отношения, които определят абсолютно всичко, включително и образованието по изкуство. Проф. Дворянов посочи, че развитието на технологиите предоставя съвсем естествено един друг визуален код, който започваме да използваме, а пък децата още от съвсем малки култивират съвсем други нагласи. Но според него контекстът в България е нещо различно от световния контекст по отношение на няколко големи проблема. „Причините няма да ги преодолеем, говорейки си само за изкуство. В България
обществото има отрицателно отношение към образованието, културата и изкуството
Защо? Защото те не могат да изхранят – хората първо гледат да спечелят минимални пари, за да живеят, а образованието не е това, което ще им ги даде. Те виждат непрекъснато, че хора без образование печелят добре, защо трябва да си губят времето да учат. Второто, което трябва да си дадем сметка, е, че през всичките години на демокрация ние само си говорим, че трябва да се справим с престъпността. Как е възможно ние да си говорим за образование, когато дилъри обикалят около училищата, учители са заплашвани с побой, включително и от ученици. Причината за това отрицателно отношение в обществото е до голяма степен и в масмедиите. Какво могат да видят малките деца по телевизията и как те всъщност прекарват свободното си време, задава реторични въпроси професорът и се връща към работата си като преподавател. „Аз преподавам в университета от 1991 г. и виждам всичко, което се случва при влизането на студентите в университета. Правим анкети всяка година. Преди няколко дни анкетирах първи курс дали са ползвали учебниците по изобразително изкуство. Не ги помнят, или не знаят, че има учебници. Цялата борба на екипите, които пишат учебниците, е между тях самите, за да може всеки да пласира учебника си в някое училище и да спечели. Говорим за икономически отношения. Учебниците са много хубави, но няма механизъм те да бъдат използвани. Имаше и студенти, които казаха, че са си купували учебници, но никога не са ги отваряли. Сред 30-40 анкетирани имаше трима, които отговориха, че не са имали нужда от учебник, защото учителят им е бил учебникът. Тоест харизматичната фигура на учителя е успяла да привлече учениците. При студентите, родени след 1990 г., спадът е поголовен като подготовка, познания, желание, мотивация. Децата на демокрацията, които нямат нищо общо с онова време преди, в момента са изключителни слабо мотивирани да учат и с изключително ниски възможности и познания, те са неподготвени. Все пак ние обучаваме учители. Какъв учител ще бъде този човек, който влиза в университет и не знае какво е сюжет, думата му е непозната, или колорит и още много такива емблематични думички. Правя и тестове, за да видя какво знаят. Нищо не знаят. Съдбата на университета е незавидна, защото ние трябва да слезем на съвсем ниско ниво, за да можем докъм четвъртата година да сме изтеглили тези студенти малко по-нагоре. Някои от тях, докторантите ни, наистина придобиват познания и мотивация, за да разчитаме, че в бъдеще ще ни сменят. Проблемите са изключително големи. С един час по рисуване, дали ще го има или не, нещата няма да се променят. Трябва да има някаква друга, много по-сериозна политика по отношение на изкуствата, която включва и неформалното образование, включва и една пренастройка към съвременно виждане, защото децата сега са в съвсем друга обстановка”.
Доц. Драган Немцов, дългогодишен преподавател в НХА, в катедрата на проф. Петер Цанев, беше категоричен, че от първостепенна важност е учебният план. Според него е важно къде ще се провеждат часовете по изобразително изкуство и ще ги има ли от първия до последния клас. „По отношение на учебните планове е много важно да се направи така, че изкуствата да присъстват – от детската градина, от първия до последния клас в общообразователното училище. Поради прекъсването в девети клас по този предмет не може да има матура, на него се гледа несериозно. Трябва да питаме Министерския съвет и комисията в НС защо музиката и изобразителното изкуство не са включени в гимназиалния курс. Някой да е виждал този прословут проект за учебен план – аз не съм го виждал. Въпросът е, че
нашите политици не могат да общуват с изкуството
Това е тъжната констатация на преподавател, който познава опита на страни като Япония и САЩ, където, както и в Европа, обучението по изкуствата заема равностойно място сред другите учебни предмети в общообразователното училище. Неговите мисли в по-конкретен план продължи Милена Башиева, преподавател в катедрата по изобразително изкуство в СУ. „Проектозаконът за училищното образование е вече в пленарната зала. Според него в горния курс няма да има изобразително изкуство. По-скоро го има в 11 и 12 клас, когато е профил, но всичко зависи от директора. Каквато е специалността на директора, такова е и училището. И колкото и да е борбен учителят, не може да се пребори по никакъв начин. Важен е човешкият фактор. Какво означава „избираеми предмети” в училище – когато има един предмет. Избираш каквото е казал директорът. Той преподава български и затова всички избираме български – толкоз! Държавата абдикира от тези специалности. Още при моето поколение се считаше, че изобразителното изкуство и музиката са там някъде, между физическото и трудовото обучение – за отмора. Изобразителното изкуство е допълнителен вид отмора. Нищо не се е променило, затвърдило се е. Чух тук, че учителят художник се маргинализира, ние всички сме маргинали в съвременното общество. Сферата на изкуствата някак беше поставена в периферията. И какво ще правим ние, когато законът влезе в сила и фиксира нещата? Докато не дойде някое друго правителство или по-скоро друг парламент. Прогресиращо се развалят нещата, това е, малко песимистично завършвам.”
Проф. Божидар Бончев, ръководител на катедра „Керамика” в НХА и председател на фондация „Св. Пимен Зографски”, също сподели нерадостните си мисли. „От 30 години се срещам с резултатите от т.нар. художествено образование. Но половината от вас не ме познават и никога няма да ме познават с тези образователни системи, които не позволяват да се излезе извън шаблонното възприемане на изкуството от гледна точка на външната страна. Много добро заглавие на дискусията – рисуването, мацането, сядането върху бои и т.н. Такова профанизиране на образованието и произведенията на изкуството се налага масово. Ние тук, в Академията, непрекъснато се срещаме с него. В този дълъг период, откакто наблюдавам отношението към предмета, който аз преподавам за специализирани училища и ученици в общообразователния курс,
през последните години положението е катастрофално
В този си вид това образование на никого не е нужно. Това генерира огромни проблеми, заангажира огромен ресурс. Министерството сигурно употребява огромни усилия този фундамент да бъде укрепен. С този манталитет, с този начин и отношение не би могло да се постигне. Колегите тук посочиха, че ни е нужна нова държава, посочиха примери, практики”. И все пак като председател на фондацията на НХА заедно с колегите си проф. Бончев вече години наред участва в организирането на лятна академия за деца през август в НХА. Интересът е огромен. Това е и едно от заниманията на Мария Ландова, дългогодишен преподавател и в специализирана гимназия (била е директор на Художествената гимназия в София – б.а.), и в общообразователно училище, която отправи съвсем практични идеи към представителя на Министерство на образованието и науката Галя Георгиева, също участник в дискусията.
„Системата е разкъсана, болезнена, през нея едно дете трябва да мине плавно и да получи широка култура, освен практически познания и широко образование, каквато е целта на общото средно образование в България. Тъй като съм работила в общообразователно и в специализирано училище – имам поглед върху различията и проблемите. Учебниците – прекрасни са, защото са правени от ерудирани екипи. Тук, за съжаление, се каза, че те не се използват така, както бихме искали ние, но в София проблемът не е така драматичен. Тук са галериите, музеите, а вече няма галерия, музей, дори малка галерия, които да не правят програма за деца. Оперативната програма на СО финансира дейности и тук вече има алтернативи. По-скоро искам да обърна поглед към голямата България – извън Пловдив и големите областни центрове просто няма кой да преподава, няма професионалисти и много от тези учебници остават неотворени или се преподава формално. Детето, което се ражда като талант някъде, остава незабелязано и необразовано, не се докосва до магията на изкуството, защото изкуството не е просто предмет за преподаване. Трябва да има въображение, трябва да има вдъхновение, за да се докоснат струните на детската душа. Затова вече си струва да мислим как да го постигнем. Правила съм предаване за Канал 1 на БНТ, „Нарисувай ми овца”, което провокираше децата. Но тогава се гледаше повече телевизия, сега децата са пред компютри и с телефони. Сега в телевизията няма културно, образователно, предаване за визуално изкуство. Не казвам, че е било много хубаво, защото съм го правила аз, то беше необходимо. Министерство на образованието има ресурса да финансира прехвърлянето на видеоносители на целия архив, не само на моето предаване. Има много филми за български художници, предавания за изкуство, които са в архива. Българската национална филмотека също има прекрасни документални филми за художници. Ако се създаде този масив от изключително ценни визуални единици и те придружават учебниците, мисля, че във всяка паланка децата ще могат да се докоснат до голямото изкуство по приятен и лесен начин”, отправи предложението си към МОН Мария Ландова.
Като продължение прозвучаха думите на Станка Желева, която се занимава с алтернативни детски програми за изкуство. „Тук
няма никаква методология за преподаване на изкуство на деца
Или тя е остаряла и изключително скучна. Ние правим програма, която е финансирана от фондация „Америка за България”, тъй като никой друг не подпомага такива програми. Тя се казва „История на изкуството в училище”. Влизаме в третите класове на 20 училища в страната. Участват бивши студенти, когато започнаха да работят с нас, те бяха още студенти от Академията – млади, ентусиазирани, изключително мотивирани хора. Програмата се състои от девет урока, всеки месец по един урок с малка практическа и голяма теоретическа част, която разказва по забавен начин етапи от историята на изкуството. Например, първобитното общество и рисуването с ръце. Децата рисуват с въглен, разделяме ги на племена, караме ги да се чувстват като няколко племена, които си украсяват пещерите. Средновековие – правят стъклописи с истински стъкла. Програмата се осъществява не само в София, но и в още пет града в страната. Ефектът е огромен. „Америка за България” намалиха финансирането, тръгнахме да търсим средства, получаваме отвсякъде заявки да влезем в различни училища. Търсим пари, но няма. В същото време течеше програма „Успех”, оказа се, че тя дава 12 лв. на дете на месец за извънкласна дейност в училищата. И какво става – учителката по математика преподава актьорско майсторство и й се дават парите, какъв е ефектът, не е много ясно. Тези пари могат да бъдат дадени за една програма за изкуство. „Фортисимо клас” правят нещо подобно, само че с музиката в училище, и наистина резултатите са реални. Не става дума просто за едни пари за усвояване, които директорката да вземе и да раздаде на учителите, защото имат ниски заплати. Смятам, че това е ужасно порочна практика. Има големи европейски фондове за образование, които се усвояват само ей така, за да се вземат едни пари. Трябва да се окаже натиск на музеите да бъдат много по-активни и много по-гостоприемни към децата, по-привлекателни. Най-малкото когато децата влязат в един музей, да им бъдат разказани най-интересните неща за различните картини, а не лекции, по време на които още на петата минута те започват да скучаят и нищо не запомнят от цялата визита.”
Това са фактите и те за известни и на Министерството, но някак си всичко се крие зад думи като „учебни планове”, „стандарти”, „работни групи” и го няма въображението, за което е призвано изучаването на изкуство в училище и в частност изобразителното изкуство. Самите учители търсят своята мотивация, някъде успяват по-амбициозните и отдадените на работата си, другаде остават тези, които не отварят учебниците, създадени от талантливи автори, и свеждат часовете до бял лист и флумастери…
„Има девалвация на това да си художник и да печелиш от професията си. Неуважението към предмети, които не могат да бъдат печеливши като бъдеща професия, идва от самото семейство. В момента преподавам в Софийска математическа гимназия”, сподели на дискусията Десислава Кралева: „Там, за мое голямо учудване, се оказа, че масово ходят на курсове по рисуване – тези ученици, които носят награди по математика. Много от тях музицират, но това е хоби, не е бъдеща визия за професия. Амбициозните родители са ги насочили още от съвсем малки да бъдат печеливши състезатели и да имат печеливша професия. Една малка част се насочва към архитектурата като образование. Това е така в момента, но откакто преподавам в тази гимназия, аз се мъча да докажа в практиката, че нашият предмет, от една страна, има необходимост от много знания в много други научни области, които децата реално усвояват в образованието си, а от друга, той ги учи на творческо мислене”. Не по-малко амбициозна е и художничката Златка Андреева, която преподава в Немската гимназия в София. Виждали сме я с нейните ученици в столична галерия. Как успява за тези 45 минути, тя си знае, но го прави. Убедена е, че трябва да се прави повече за културата и че обучението по изобразително изкуство в гимназията трябва да е задължително.
Още в началото на дискусията Галя Георгиева, експерт по изобразително изкуство в МОН, припомни, че когато бъде приет Законът за предучилищното и училищното образование, Министерството ще сформира групи, за да изработят стандартите, поднормативните актове, които разписват съответната проблематика. Тя се надява, че в този процес ще могат да се обменят идеи, и очаква съдействие, за да може образованието по изкуствата да има своето качествено изражение. „Предметът изобразително изкуство, който влиза в общообразователната подготовка, по стратегическо значение и важност засяга всеки един член на обществото: нас като родители, специалистите в тази област, самите деца, самата държава с нейните бъдещи граждани, които трябва да станат културна публика, ценяща достиженията на културата на собствения си народ и на всички останали култури по света. Естествено, това е сложен процес, в който трябва да се включат множество институции и множество други фактори.”
Усещането, че институциите не комуникират достатъчно добре помежду си, беше споделено от Аксиния Бутева от Министерството на културата. „Този разговор е много важен за нашето общество.
От 2010 г. вече има длъжност музеен педагог
Дава се възможност в музеите да работят и хора със съответното образование. В страната има вече 38 специализирани музея за изобразително изкуство – това са общинските художествени галерии. Всяка от тях в различна степен работи за създаването на образователни програми по конкретни теми. Ако се надникне в събраната информация, се виждат различните възрастови групи, с които те работят, включително и със студенти по различни практики и ателиета. В работните срещи с музейните специалисти, където се разглеждат конкретни въпроси за образователните програми, основният проблем е трудната комуникация. За учителите е проблем да заведат децата в музея. Тук и други участници казаха – има рисковете при придвижването и опазването на децата. Освен това те имат по 1 час седмично. Поради тези причини децата трудно могат да влязат в музейните зали. Другият въпрос е, че в повечето случаи, където музейните специалисти успяват да реализират образователните програми, това се дължи преди всичко на техните лични контакти с определени преподаватели, които имат интерес. Тук вече е нашата роля да търсим заедно с колегите от МОН решение как да преодолеем пречките, за да направим ефективен и регулярен достъпът до културното наследство, което се съхранява в българските музеи”, подчерта експертката от МК.
Дискусията разкри преди всичко тревогата на част от най-авторитетните български художници и преподаватели от различните жанрове на изобразителното изкуство, но в същността си тя изрази мнението на цялата артистична гилдия за образованието. Техните гласове трябва да бъдат чути. В противен случай остава представата за МОН като за непрозрачна институция, в която решенията се взимат от чиновници, оправдаващи се, че това са решения на Народното събрание. Подготовката и компетентността на българските депутати в сферата на изкуството и културата са всеизвестни, но това не значи, че трябва да приемем всичко това за даденост.
В този смисъл думите на художничката Тоня Горанова, илюстрирала прекрасно редица учебници, включително и буквар, поставят сериозен проблем. „В образованието няма пазарна икономика, в културата няма пазарна икономика. Така е в държавите, които ни се дават за пример. Министерството е това, което трябва да се бори с държавата, на която не й пука за култура и образование. Знам, че е тежко, но това е работата на Министерството. Да се бори, за да се защити знанието на децата, бъдещето на тази държава. Ние говорейки тук, можем да помогнем с предложения, с натиск”, каза художничката.
Текстът е публикуван в сайта ВЪПРЕКИ.
На снимката на главната страница: Фондация Easyart в 18-о СОУ„Уилям Гладстон” в София.
