0
2021

Кой накисна гражданина Манк

„Манк“

Netflix се оказва спасителна лодка не само за именити творци и скъпоструващи проекти, но също и за носталгията по класическия период на киното, съзряването на филмовата индустрия, възхода на Холивуд… Като мемориална плоча за „чепатия“ сценарист Хърман Манкевич и киномански поклон към един от шедьоврите на седмото изкуство – „Гражданинът Кейн“, „Манк“ можеше да бъде превъзходен филм, ако проектът беше попаднал в ръцете на създателя на „Играта“ (1997), „Боен клуб“ (1999) и „Странният случай с Бенджамин Бътън“ (2008), но, уви!, падна му се режисьорът на „Зодиак“ (2007) и резултатът е най-трудно достъпната и некомуникативна творба на Дейвид Финчър.

ЗА
Сюжетът за Хърман Манкевич, отритнат от „висшето“ холивудско общество заради пристрастието към алкохола, саморазрушителния си темперамент и открито заявяваните прогресивни политически възгледи, и процеса по написването на сценария на едно от крайъгълните произведения в историята на киното сам по себе си има голям потенциал. „Манк“ подхваща една от основните линии в творчеството на Финчър – да тласнеш податлив на обсесии ум в контекст, който неизбежно го отвежда до „изгаряне на крилата“, като същевременно предоставя възможност на режисьора да рискува с дързък ход: да напомни за създаването на филмов шедьовър, „присвоявайки“ си наративната му структура. Защото конструирането на историята като поредица от винетки, изследващи миналото на Хърман, вдъхновило създаването на сценария за Орсън Уелс, използва именно неговия тип водене на разказа. От ретроспекции и монтажни преходи, чак до композирането на кадрите и характерните движения на камерата – намигванията към „Гражданинът Кейн“ (1941) са на всяка крачка.
От друга страна, внушителната черно-бяла визия с лекота ни потапя в автентичността на една отминала епоха и превръща „Манк“ в превъзходен от формална гледна точка филм. Гари Олдман е очаквано добър в ролята на застаряващ циник, а Аманда Сейфрид – чудесна като капризна старлетка.

„Манк“

ПРОТИВ
След десет пълнометражни истории Дейвид Финчър ни остави за дълго в очакване на следващия му кинопроект (последно гледахме изобретателния трилър „Не казвай сбогом“, 2014). И вероятно само режисьор от неговата класа е в състояние да поднесе толкова неприятна изненада – въпреки десетте номинации за Оскар, „Манк“ е преди всичко скучен и приказлив филм, който изисква сериозно усилие, за да достигнете до края на сто и трийсетте минути екранно време. Сюжетът е интересен преди всичко за киноманите, но бързо може да предизвика отегчението на всеки нормален зрител, защото напомня за потапяне в мозъка на творец (дали Манкевич, или самия Финчър) без компас или упътване за употреба.

Рискът от дидактичност, който често грози биографичния жанр в киното, е избегнат за сметка на повсеместно пренебрегване на публиката, сякаш Финчър е направил този филм единствено за себе си и „приятелския кръг“. Безкрайните диалози често звучат като криптирани; в лицето на зрителя са хвърлени множество имена и взаимоотношения от задкулисието на Холивуд, без чието познаване изграждането на контекста, в който Манк решава да се обърне срещу системата, от която произлиза, изглежда като дребнаво отмъщение. Ако пък заобикалящата среда не е достатъчно важна, че да се отдели време за въвеждането на зрителя, то защо е допуснато тя да задуши с присъствието си индивидуалните отношения? Твърде заети сме да се опитваме да демистифицираме разказа, персонажите и интригата, за да отделим време да се наслаждаваме на визуалното превъзходство на филма и т.н.

Изграждането на достоверно усещане за един напрегнат период от развитието на американската киноиндустрия през 30-те и 40-те години на ХХ век и първоначалното утвърждаване на Холивуд като машина за пари и власт, изисква съ-участието на информационно подготвена аудитория, което, изглежда, остава извън кръга на интереси за Дейвид Финчър. Обграден от звездите на времето – актьори, продуценти, режисьори и общо взето онеправдани сценаристи, той някак самодоволно се потапя в своята реконструкция и почти еднолично общуване с Манк, заобиколен от метафори, които зрителите най-често не успяват да разшифроват.

„Гражданинът Кейн“

Друг спорен момент в реализацията на „Манк“, създаден по сценарий на Джак Финчър (бащата на Дейвид, починал през 2003 г.) е подкрепата почти в „прав текст“ на американската теза, която представя Орсън Уелс като егоцентричен измамник, създал един единствен значим филм в кариерата си, при това с „откраднат“ сценарий. По този начин Финчър (явно и бащата, и синът) като че ли застават зад подхванатата още от Уилям Р. Хърст кампания за дискредитиране на авторите на „Гражданинът Кейн“…

Ако не сте гледали филмът на Орсън Уелс, ще изпуснете много от „отзвука“ в „Манк“, но това си е ваш проблем. Когато обаче се налага да се запознаете предварително с десет-двайсет години от историята на американското кино, плюс антология за политическите пристрастия в холивудските среди през периода, а и да връщате по няколко пъти дадена сцена в стрийминг платформата, за да осъзнаете цялото съдържание на току-що разменения диалог, това определено е проблем на Дейвид Финчър.

 

Екатерина Лимончева e завършила „Кинознание и кинодраматургия“ в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“. От 1996 до 2009 г. работи като зам. главен и главен редактор на филмово списание „Екран“. Участвала е като филмов критик в предаването „5хРихтер“ на TV7 и е преподавала „Практическо редактиране на текст“ в НАТФИЗ. Преводач е на няколко книги от поредицата „Амаркорд“, както и на „Теоретичен и критически речник на киното“ на изд. „Колибри“. Докторската й дисертацията е на тема „Постмодерният филм – естетическа характеристика и типология на разновидностите“.
Предишна статияЕдно на теб – едно на мен
Следваща статияЦецо и Божият образ