2
2385

Кой ни освободи от комунизма през 1989 г.?

Има един трогателен „анализатор“ във в-к „24 часа“ на име Валери Найденов. Казвам „трогателен“, защото ужасно се старае „анализите“ му всеки път да звучат свръхпредизвикателно. Не знам – може би това е нормално за един журналист. Може би на господина му се струва и много находчиво и „народно“ да „посолява“ опусите си с подчертано просташки изрази и да се репчи на разните „демократи“, „жълтопаветници“ и „грантоеди“. Ето защо с любопитство очаквах как той ще се включи в поредната тазгодишна „полемика“ във връзка с „Девети септември“.

Направо ще кажа, че публикуваното се оказа същински шедьовър. Заглавието на „анализа“ (от 12.09. т. г.) гласи ни повече ни по-малко: „Москва ни освободи и от фашизма, и от комунизма“. Беснейте, сиреч, „жълтопаветници“ и „грантоеди“! Не само че са прави от Руския културно-информационен център (РКИЦ), че Москва е „освободила“ и нас и половин Европа от нацизма, но (това ще ви го открия вече аз) – тя ни „освободи“ и от (собствения си) комунизъм! Според „анализатора“ значи – препоръчвам му да използва израза в следващ свой текст – Русия не е дори „двойният ни освободител“, както декламираха преди 1989 г. Тя е нашият „троен освободител“. И в чест на последното „освобождаване“ е добре до паметника на съветската армия да инсталираме и паметник на… КГБ.

Защото ето накратко какво ни разяснява „анализаторът“. „Десети ноември“, казва ни той нито е „демократична революция“ (от шепата дисиденти, които „с малки изключения бяха все хора, близки до властта“), нито е дори „преврат“ (нали тогава не гръмнала „нито една пушка“, нито имало и „една счупена глава“). Това е собствено дата на увенчаването – за България – на един вътрешно-съветски процес, започнал още през 1982 г., когато на власт в Москва идва дългогодишният шеф на КГБ Юрий Андропов и в Политбюро на КПСС започват целенасочено да бъдат издигани кадрите на съветската политическа полиция. А те, видите ли – по силата на „елитната“ си професия са – доста „по-умни от старите апаратчици“, знаят „повече истини“, „познават Запада“ и въобще са „способни да мислят по-обективно“. Тъкмо защото са такива обаче, именно кагебистите, взели властта в Кремъл, още от 1982 г. започнали постепенното разглобяване на системата на съветския (респективно на световния) комунизъм, вършили ловко това по времето на дементния Черненко и подготвили „престолонаследието“ на Михаил Горбачов, който вече да приключи „освободителния процес“. Даже създали (край Виена) някакъв мистериозен „център за тайна подготовка на млади икономисти“, в който израснали „героите на по-сетнешната руска икономическа реформа“ Анатолий Чубайс и Егор Гайдар (a propos – защо ли тази „реформа“ и до днес не е направила Русия мощна икономическа сила). В добавка към всичко това въпросните кадри на КГБ влезли в тясна връзка с колегите си от… ЦРУ, с които буквално до 1989 г. съгласували действията си по премахването на комунизма и демонтирането на съветската империя – иначе казано по „освобождаването“ на света и на малка България в това число от тоталитаризма. Като потвърждение за последното „анализаторът“ ни разказва и покъртителна лична история, според която при него – през 1984 г. кореспондент на БТА в Москва – дошъл колега от американската телеграфна агенция UPI и „докато изпили едно шише водка“ точка по точка му разказал какво ще се случи със СССР и света през следващите пет години. „Откъде знаеше всичко това този американски кореспондент“ – възклицава Валери Найденов. И тутакси ни осветлява: „Много просто“. КГБ информираше американските кореспонденти“ за стъпките по освобождаването на света от комунизма, започнато тъкмо от него, от КГБ, от времето на Андропов насетне.

Та, ето в края на 1989 г. този процес достига до завършващата си фаза. За България тя, помним, се състоеше в свалянето на Тодор Живков, издигането на Андрей Луканов и Петър Младенов и „организирането“ (от тия последните именно) на демонстрациите пред Народното събрание, искащи отмяната на чл. 1 за ръководната роля на БКП и преминаването към многопартийна демокрация.

Това е! На 10.11.1989 г., уважаеми читатели, не някой друг, а „познаващите Запада“ и „способни да мислят по-обективно“ дейци на КГБ ни донесоха свободата от тоталитарния комунизъм точно така, както пък на 9.9.1944 г. Сталиновите червеноармейци ни донесоха „свободата от нацизма“.

Ако не знаех колко къса (и смътна) е поначало историческата памет на скъпите ми съотечественици и колко голяма слабост имат огромна част от тях към развенчаващи конспиративни теории, щях да поднеса този разказ като пример за бездънна идиотщина и обект за гръмък хохот. Сега обаче – предвид току що казаното – ще трябва да задам (не на Валери Найденов, а на евентуално впечатлилите се от „анализа“ му читатели) следния прост въпрос. А защо, уважаеми, според вас дейците на КГБ (и лично другарят Юрий Андропов) така неочаквано решават – още през 1982 г. – да започнат да „освобождават“ (и СССР и света) от комунизма, на който от самото му възцаряване са „биещото сърце“ и „железният юмрук“? Само защото били „способни на по-обективно мислене“? Защото – въпреки че по онова време „комунистическият обществено-икономически строй“ цъфти и върви от успех към успех, те – в името на свободата и „братската дружба“ с ЦРУ – са решили да го демонтират? По добрата си, сиреч, воля? Но, г-н Найденов, поне ние, „жълтопаветниците“ и „грантоедите“ не сме дотам малоумни да не помним, че от самата 1945 г. – краят на Втората световна война – светът навлезе в режима на т. нар. Студена война, която, да – за разлика от приключилата тогава – бе вече „студена“, но си беше през цялото време същинска война. И в нея комунистическа Москва (най-вече чрез своя „способен на по-обективно мислене“ КГБ) налагаше върху завоюваните територии на Европа т. нар. „диктатура на пролетариата“ – тоталитарен абсолютистки режим, ликвидиращ цели „реакционни класи и прослойки“, одържавяващ всички „средства за производство“ и заменящ „реакционния наемен труд“ с по същество мобилизирания и бюрократично ръководен такъв. Правеше го, ръководена от безумната марксистко-ленинска утопия, според която това именно притежаване на „средствата за производство“ и този именно труд са много по-авангардни и в края на краищата не могат да не победят „в световен мащаб“. Помним също, че в съгласие с тази утопия, през всички години от 1945 г. до 1989 г. Москва практикуваше конспиративен или открито военен „износ“ на своята „революция“ навсякъде по света, като наричаше това „поемане на страните по некапиталистически път на развитие“. Последният такъв опит бе направен от късния Брежнев с Афганистан и бе продължен от „по-обективно мислещия“ Андропов през Черненко, та чак до късния Горбачов. И ето: в тази „студена“ война, на Москва през всичките тези години противостоеше Западът, който в разказа на Валери Найденов буквално го няма никакъв. Няма го Конрад Аденауер, изправил една разцъфтяваща след катастрофата Западна Германия като нагледен пример за разликите в „системите“ пред жалката ГДР, няма ги Рейгън и Тачър, няма никой, никой освен… Андроповите „обективно мислещи кагебисти“. Няма въобще (студена) война между капиталистическия икономически растеж, капиталистическото технологично развитие и държавно-мобилизирания, по същество принудителен и бюрократично-малоумно ръководен труд на източния противник, в резултат на която през осмото десетилетие на ХХ век империята на Москва започна решително да рухва – претърпя поражение. Да, възможно е настъпващият крах първи да са отчели именно висшите функционери на КГБ (а оттам и подчинените им поделения в т. нар. „социалистически лагер“). Само че е абсолютна фантасмагория, че „отчели го“, те целенасочено и ръководени от „по-обективното си мислене“ били започнали да „освобождават“ света от комунизма. Напротив, истината (за която потвърждения ще приведа след малко) е, че те се съпротивляваха на загубата на Студената война до последния момент. И ако не позволим да бъдем заблудени от гротескната „перестройка“ на Горбачов, ще трябва да си дадем сметка, че ако не се бяха съпротивлявали (нека за начало се съсредоточим само върху нашата България) ние нямаше да встъпим в 1990 г. с натрупан външен дълг от 11 милиарда долара, при обем на брутния вътрешен продукт към същото това време от 10,9 милиарда долара, тоест със задлъжнялост, която произвежданото в комунистическа България вече не можеше да обслужва. Ако не се бяха, казвам, съпротивлявали до последния момент, техният поставленик в София Андрей Луканов нямаше да обяви (на 28.03.1990 г. –тоест веднага след „освобождението“ ни от КГБ) прекратяване на плащанията по външни кредити, тоест по същество фалита, до който бе стигнала комунистическата държава. Фалит, в резултат на който огромното множество от структуроопределящите български предприятия престанаха да могат да се снабдяват със суровини отвън и да работят, което доведе до незабравената (поне от нас) криза и глад през 1990 г. Истината за 10.11., г-н Найденов, е в 28 март 1990 г. – във фалита на комунистическа България, последван през 1998 г., т. е. след още по-дълга съпротива и от фалита на Руска федерация,[1] а не в кадрите на Андропов от КГБ. Комунизмът бе победен, фалира и рухна, а не бе „отменен“ от Москва.

По-нататък: ще има ли добрината да ни разясни „анализаторът“ защо, след като не някой друг, а КГБ започнал (още от 1982 г.) демонтирането на комунистическата система и разглобяването на СССР, последният „актьор“ в тяхната „освободителна“ драма – светлият герой Горбачов, през 1988 г. обля в кръв манифестацията на въстаналите срещу империята грузинци в Тбилиси? Или може би всички вече трябва да сме забравили за това? Защо, макар да беше ясно, че всичко със СССР е обречено, същият той нареди танковете да мачкат стотици хора в столицата на все още съветска Литва Вилнюс? Та това никак не се връзва с теориите за „освобождаващата“ и себе си и останалия „социалистически лагер“ Москва. Демонстрира обаче последните гърчове на съпротивлявалия се до последния момент на своето поражение световен комунизъм. Да, най-накрая неговите последни крепители бяха принудени да признаят краха си и да „подпишат“ своето поражение. Само че – да обявиш за „освободители“ от комунизма онези, които направиха това е все едно да предложиш днес да започнем да почитаме султан Абдул Хамид ІІ, защото приел на 3-ти март 1878 г. договора за примирие в Сан Стефано.

Всъщност, знаете ли, уважаеми читатели, защо в опуса на г-н Найденов и на подобните нему, които се появяват напоследък обилно из нашата преса, вместо Рейгън и Тачър, за „освободители“ от комунизма ни се препоръчват все Горбачов, Андропов и прочее? За да не се признае, че комунизмът бе победен и най-вече (за България) да се наложи още веднъж топосът, че от Запад страната ни никога нищо добро не я е сполитало. Че както през 1944 г. „мразещият България“ Чърчил „ни е предал на Сталин“, така и през 1989 г. Западът не си е мръднал пръста да освобождава когото и да било от комунизма, та е станало нужно да го сторят КГБ, Андропов и Горбачов – в името на „братската ни дружба“.

Впрочем нека най-накрая да кажа две думи (за евентуално впечатлилите се от „теориите“ на нашенския „анализатор“) и по това какво в действителност направиха „знаелите повече истини“ и „мислилите по-обективно“ дейци на КГБ и на подведомствените им служби в социалистическите страни, след като, да – още от началото на 80-те години загубата на Студената война започна да им става ясна. Защото ние не сме забравили и това, че те създадоха т. нар. „задгранични дружества“, в които захванаха (все по-трескаво с приближаването на края) да изнасят конвертируема валута, тоест започнаха да се „освобождават“ от комунизма сами. Поради което скоро след рухването на „социалистическия лагер“, който пазеха до последния момент, се оказаха първите „свободни“ от него за сметка на всички онези, които бяха репресирали, следили и тормозили през десетилетията на неговото съществуване.

… С едно единствено нещо в абсурдния опус на Валери Найденов съм склонен да се съглася (макар той сигурно да си мисли, че тъкмо то буди най-силно отрицание у „жълтопаветниците“ и „грантоедите“). Наистина в България т. нар. дисиденти бяха изключително малобройни (и поради това безсилни), а „народът“ нямаше куража, както в Полша, Чехословакия и Унгария, да си поиска свободата от фалиралите просъветски администрации сам. Това обаче не означава, че комунизмът у нас и в Източна Европа „отмениха“ Горбачов и Андропов. Той чисто и просто рухна, спомина се, оставяйки ни куп ментални и материални руини. Които разчиствахме бавно, постепенно и мъчително именно ние – „жълтопаветниците“, „грантоедите“, и, да – колкото и да му се зловиди на „анализатора“ – „(по-)умните“ и „(по-)красивите“.

____________________________

[1] Данните могат да бъдат проверени в бюлетините на Международната банка за възстановяване и развитие.

Проф. дфн Калин Янакиев е преподавател във Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”, член на Международното общество за изследвания на средновековната философия (S.I.E.P.M.). Автор на книгите: „Древногръцката култура – проблеми на философията и митологията“; „Религиозно-философски размишления“; „Философски опити върху самотата и надеждата“; „Диптих за иконите. Опит за съзерцателно богословие“; „Богът на опита и Богът на философията. Рефлексии върху богопознанието“; „Три екзистенциално-философски студии. Злото. Страданието. Възкресението“; „Светът на Средновековието“; „Res Vitae. Res Publicae. Философски и философско-политически етюди от християнска перспектива“; „Европа–Паметта– Църквата. Политико-исторически и духовни записки“ (текстове, публикувани в Портал Култура). През 2016 г. излезе юбилеен сборник с изследвания в чест на проф. Калин Янакиев „Christianitas, Historia, Metaphysica“. Най-новата му книга е „Христовата жертва, Евхаристията и Църквата. Студии върху библейските основания“ („Комунитас“, 2017).
Предишна статияСлово за пророк Йона
Следваща статияКъм предисторията на бъдещата история на българската литература

2 КОМЕНТАРИ

  1. Валери Найденов е интересно изкопаемо. Той е спесимент от студената война, което трябва да „възтановяваме“ по запазилите се вкаменелости. Получил уникалния шанс да научи английски по естествен начин и да опознае водещата култура, разбира се носейки фанелка на кучето Лайка, което руснаците убиха, но казваха че е живо… Валери се превърна в онези представители на второто поколение комунисти които изповядваха окссиденталната култура (защото имаха и достъп до нея) ни ни обясняваха колко декадентска е тя. Нещо като Аспекто. Опита му със степната култура, който е събирал в доста интересни времена, изкара симпатиите му към уникалната идиотия на юрския парк. Валери стана хибриден интелектуслец неможещ да отсъди ке е добро или лошо в цивилизационото противопоставяне. Да не забравяме че Валери беше архитекта на all in one тип медии които анихилираха зараждащото ни се общество из 90-те. но имаха търговски успех. Не разбирайте че имамм Валери за идиот. Той е чудесен в словополагането, интелигентен, модерен и до някъде последователен в това което е. Той, и Томата ги имахме за нещо отатък комунистическата безвкусица, западняк като мисленее. за съжаление, в последствие се оказаха кремълски мекерета. Рзбира се чета го с интерес. колкото да си сверявам часовника за хибридността. защото, както се казваше в един комунистически виц, американците са като мушмола – колкото повече загниват толкова по сладки стават…. а стптната им критика е признак на безизходица.

  2. Г-н Янакиев ако позволите една съществена корекция. По данни на Световната банка БВП на България през 1989г. е бил $21,99млрд. Кажи-речи $22млрд. Въобще,дългът на НРБ е достигал най-много 50% от БВП. И тези данни ги потвърждава не само Световната банка,а и много други авторитетни източници.
    През 1989г. България е била сравнително добре икономически. Тя рухна поради други причини. Всяка дълбока Промяна,Преход,Революция отвътре е породена от смъртта на Идеала и раждането на нов Идеал. Така е било и с Френската революция или Гражданката война в САЩ.