Спектакълът „Нарцис и Ехо“ обединява таланта на първите стипендианти на проекта „С усилие към звездите“, създаден от оперната певица Ина Кънчева. Режисьор е Ованес Торосян. Софийската премиера беше на 4 ноември в Театър Азарян. Следващото представление е на 7 ноември от 18.30 часа.
Идеята на заключителния спектакъл е стипендиантите да представят себе си и своя прочит върху една обща тема, под менторството на художника Недко Солаков, писателя Георги Господинов, сопраното Красимира Стоянова, хореографа Галина Борисова и режисьора Явор Гърдев. Публикуваме гледните точки на част от екипа, създал спектакъла.
„Националната стипендия „С усилия към звездите“ е платформа, чрез която се подпомагат талантливи млади хора, посветили себе си на изкуството. Тази идея се оформи като наше кредо и бихме искали всеки един от тях, поел по пътя към звездите, да повярва истински в своите възможности, да се извиси чрез таланта си, да се почувства поощрен и дирята, която ще остави за поколенията в този постоянен процес за утвърждаване на човешките ценности, да е за пример и вдъхновение. Учредихме този проект след процес на дълги размишления и констатация колко много талантливи млади българи до 30-годишна възраст се нуждаят от истинска подкрепа и от стимул, за да покажат в едно благородно състезание най-доброто от своя творчески потенциал. Идеята ни се оформи в годините, в разговори и размяна на мнения със съмишленици и професионалисти. Чрез успешното реализиране на конкурса „С усилия към звездите“ (Per aspera ad astra) в пет различни области учредители, ментори и подкрепители опитваме да създадем условия, да дадем своята събрана в годините опитност и да осигурим съдействие от страна на всички онези, които повярваха и последваха идеите за осъществяване на тази стипендия. „Нарцис и Ехо“ е годишно тематично представление на стипендиантите, което ще покаже единната им творческа и социална позиция. Създавайки оригинално съдържание, те се обединяват в колективно търсене за артикулиране и визуализиране на идеите си чрез изразните средства на петте изкуства.“
Ина Кънчева
„Замисляйки се върху многото теми, които разглежда митът, най-актуалната за съвремието ни в световен мащаб е НАРЦИСИЗМЪТ. Така наречената „любов към себе си“. Ние живеем в имиджов свят и се стремим към съвършенство в очите на другите с божественото ни самочувствие. И тогава идва трагедията. Когато ние се възгордеем, Бог ни наказва. Ние се озоваваме в позицията на камъка Омфалос, мислейки си, че сме пъпната връв на света и че от нас започва всичко. Често това е невъзможно, защото сме само сянка, отражение на идеята за самите нас. Разсъждавайки колективно над тази философия, логично дойде и идеята за самото представление, тъй като АКТЬОРЪТ пък е сянка на сянката.
Представлението прави опит да разнищи проблемите около мита за ,,Нарцис и Ехо“ от гледна точка на съвремието. Екипът цели да търси диалог между случващото се на сцената и нашето време. За нас е важно представлението да бъде комуникативно, зрителите да се озоват в позицията на свидетели, а не на наблюдаващи. Единственият начин това да се случи, е те пряко да бъдат въвлечени в случващото се. Основната тема и паралелните малки теми да бъдат разпознати и зрителите да се припознаят в тях.“
Ованес Торосян
„Една пиеса, която поставя живота на своя актьор на сцена. Как един мъж се спасява от главната роля, която играе в собствените си илюзии?
Една история за лъжите, в които убеждаваме себе си, за да имаме сила да се погледнем в огледалото. За Нарцис като инстинкт за оцеляване. За Ехо като лесния избор да се огледаме в някой друг, вместо да последваме собствения си глас. За истината като зареден пистолет, готов да прониже плътта на повърхностното ни щастие. За да се превърнем в цветя.“
Йоанна Елми
„Сетивата на Нарциса са дълбоко износени. Той не вижда, не чува, не усеща нищо друго освен себе си, ала егото остава докрай незадоволено. Само напудрен образ в огледалото предизвиква гъдел в душата му. И все пак…
Има едно Ехо. То може да го накара да изплува от безутешната самота на повърхостта, за да поеме глътка истина. Из всички стотици гласове, които стенат името Нарцис, има един, който може да го накара да се събуди от кошмара, стига да е готов да си признае, че сънува…“
Катерина Стоянова
„Древният мит за невъзможната среща между загледания в собствения си образ Нарцис и заслушаната в собствения си глас Ехо проявява симптомите на една от най-тежките социални болести на съвременността – отчуждението. То неумолимо ни спохожда, когато поставим себе си в центъра на собствения си свят. Попаднем ли в изкусителния резонанс на собствените си вибрации, пътят към другия неумолимо се затваря и оставаме в плен на отражението си. Съзерцаваме това отражение по екраните на мобилните си устройства, опиваме се от неустоимостта му в очите на предполагаемите други, докато реалните други постепенно изчезват, стопяват се в маранята на все по-избледняващата реалност. Колкото и да ги викаме после, чуваме само отгласа на собствения си глас. Загледани и заслушани в себе си, отваряме портите на бездънната и безутешна самота.“
Явор Гърдев
„Нарцис и Ехо“ освен всичко друго е разказ за края на комуникацията. Край, който парадоксално идва в истерическия връх на комуникациите, където се намираме. Това е мит за невъзможността да си говорим повече един с друг. Ехо е другото име на медията, която удвоява и умножава собствения ни глас, докато той стигне истерически и исторически фалцет и се обезсмисли. Истерията е подменила историята. Въпросът е кой първи ще вдигне очи от екрана си и какво ще види срещу себе си – други очи или други екрани с удавени в тях лица.“
Георги Господинов
„Нарцис и Ехо“, режисьор Ованес Торосян, драматургия Йоанна Елми, Катерина Стоянова, сценография Руди Нинов, музика Себастиян Цолов, костюми Констанца Гецова, продуцент Ина Кънчева, изпълнителен продуцент Елица Христова. Участват: Ованес Торосян, Антъни Пенев, Надя Керанова, Емона Илиева, Катерина Стоянова, Констанца Гецова, Стефани Кръстева, Себастиян Цолов, Стефани Ханджийска. Под менторските съвети на Недко Солаков, Георги Господинов, Красимира Стоянова, Галина Борисова и Явор Гърдев.