0
2731

Кой съм аз?

Актьорът Марин Янев на 77. За въпросите без отговори

Марин Янев в „Опит за летене“, реж. Стоян Радев, фотография Стефан Н. Щерев

Благородник на сцената, който от половин век осмисля и озарява с таланта си театралното пространство. Тръгнал от звезден клас във ВИТИЗ, с над сто роли в театъра и киното – на 17 февруари Марин Янев става на 77. С него разговаря Мария Панайотова.

Випускът ви във ВИТИЗ е звезден по всички възможни критерии, претеглени през времето и сърцата на зрителите. Преподавател ви е проф. Боян Дановски. А ваши състуденти са колосални имена на българския театър, записани със златни букви в паметта ни – Катя Паскалева, Руси Чанев, Стефан Данаилов, Илия Добрев, Стефан Мавродиев… Сигурно сте имали много мили моменти заедно?

Когато ние влизахме във ВИТИЗ през далечната 1963 г., всеки носеше своите белези. Аз дойдох директно от казармата. Едно момче с акне, обръсната глава, самочувствие някъде под земята. И изведнъж – Стефан Данаилов, току-що заснел поредния си филм. Илийчо Добрев – от Хасково, с подбито самочувствие. Христо Домусчиев дойде с моряшката униформа, красавец, със сини очи. Всички момичета гледаха него. Мавро не беше красавец, но беше симпатяга. Всеки идваше със свой характер, със свое излъчване. Мен изобщо ме нямаше, не знаех какво търся аз тук, макар че знаех що е то театър, бях гледал много представления във Варненския театър. Но това, във ВИТИЗ, беше поразително за мен. Една година аз не казах дума, не можех да изиграя етюд, почти си бях тръгнал. Но във втори курс се отпушиха нещата. И днес, 57 години след нашата първа среща, все още живите от този курс не можем един без друг. Случи се нещо много истинско и безценно между нас. Ние живеехме заедно, играехме заедно, вечер се събирахме. И днес често се чуваме с Меглена Караламбова, Елена Райнова, Мавро… Звезден клас бяхме, но заслуга за това имат нашите професори, които ни избраха и събраха, имали са нюх за нас, че можем да излезем добри артисти.

Вашите учители…

Давам си сметка, че моите учители бяха големи личности, педагози, създали поколения актьори и режисьори. Аз досега, пристъпвайки към нова роля, подсъзнателно си спомням за определени напътствия на проф. Боян Дановски. Казваше: „Не, не, не навън, а навътре, навътре, не тръгвай отвън, недей“. Разбери какво движи героя отвътре, какво идва от душата му – оттам се започва. Големият въпрос на професията ни и не само на нея е: „Що е то, човекът?“ – този всемирен въпрос движи светът според мен.

В „Търси се стар клоун“, реж. Ивайло Христов, фотография Симон Варсано

Намерихте ли отговора на този въпрос?

Не. Ако този въпрос има отговор, ние ще изглеждаме по друг начин. Аз имам една своя догадка защо хората умират с отворени очи. Защото няма отговор и на този въпрос. Няма. Искат да знаят. Може би искат още да живеят, не искат да си тръгнат. Може би. Но и тук има парадокс. Животът е гаден, отвратителен, а не искаме да се откажем от него, още ни се живее. Другият съществен въпрос, който ме интересува: „Кой съм аз?“ – себепознанието. Аз още нямам отговор, не знам. Аз не знам как изглеждам във вашите очи, например.

Аз ще ви кажа. В моите очи сте благородник. И според мен това благородство идва от душата ви.

Не, не. Измамно е. Някой скоро ми каза, че съдбата на актьора е характерът му. Това е изключително важно! В смисъла на себепознанието, да се познаваш – що съм, докъде съм, какво мога и не мога. Ние мислим, че можем всичко, че знаем всичко. А всъщност си умираме с въпросите: „Кой съм аз?“, „Какъв е този свят?“. Но аз вярвам, че точно тези въпроси, на които никога не намираме отговори и които ни държат в напрежение през целия ни живот, може би са най-хубавото на този живот, на живеенето и на непрестанното търсене – вътре и извън нас.

Ако много бързо намерим отговора, след това какво правим?

Аз не знам някой да е намерил отговора. Всеки човек има своите версии – за всичко, от най-малкото до най-голямото нещо, което го спохожда. Много често започнах да употребявам думата „не знам“. Вече не смея да казвам „знам“. Все повече започвам да се страхувам да давам оценки. Кой съм аз, че да си позволявам да оценявам останалите. В младостта си аз поне пред себе си (не на глас) – раздавах оценки кой е добър и не е добър артист. Чакай, спри се! Кога имаш и нямаш право да даваш оценки? И какво променя това? Говорим непрекъснато за промяна. Когато играхме с Илия Добрев, Кирил Господинов, Меглена Караламбова в една пиеса под режисурата на Красимир Спасов, излизахме отпред на сцената и пеехме, преизпълнени с вярата, че „светът трябва да бъде променен“. Ние искахме да променяме света и мислехме, че от нас започва светът. Разбираш ли колко е и красиво, и наивно, и романтично? Човечеството винаги е искало да променя света.

„Майстори“, реж. Петринел Гочев, фотография Росина Пенчева

Вие сте живата история на българския театър. Помните как е било преди, знаете как е днес. Театърът промени ли си през годините?

Театърът, сериозно или несериозно, старомодно или модно – това няма никакво значение, при всички случаи – той е различен. И аз си давам сметка за това, че днес процесите в театъра са различни от всичко, което е било преди. И няма нищо по-нормално от това. Не бих могъл да дам генерална оценка, защото има много хубави постановки и такива, които са извън моите представи за продукт на театъра, за нещо, което носи стойност за зрителя. Преди сякаш имаше критерии и ценностна система в изкуството, имаше стойностни неща, които се раждаха с усилие. И правехме представления с уговорката: „Ще мине ли?“, „Ще я пуснат ли?“, имаше стимул, публиката усещаше нашите усилия, хората искаха да ни чуят.

Театралните превъплъщения оставят ли отпечатъци? 

Много бързо минаха тези години, като миг. Но смея да твърдя, че съм ги преминал с чувство на отговорност. Ние носим отговорност за публиката. Хората идват в театъра, за да бъдат излъгани. Те знаят, че ножът е дървен, че персонажът не умира и не се ражда наистина, че всичко това е една лъжа. Зрителите искат да бъдат излъгани красиво, истински. В тези два часа искат да забравят за всичко навън, независимо дали е добро, лошо, грозно, хубаво, леко, тежко… Всичко оставят навън, а в залата влиза душата им. Тя иска да остане тук и те моли: „Направи го, ти си орисан за това, ти си избран за това“. Шекспир е казал, че целият свят лицедейства и всички хора са актьори. Да! Лицедейството е човешка черта, но актьорът се различава от обикновения човек – той е егоцентрик, той твърди: „Аз го мога по-добре и го правя по-добре“. И е длъжен да го прави по-добре! Емоционалното докосване до публиката се случва, само ако това мине през теб, през душата ти. Ако не си истински на сцената, ако опитваш да имитираш – публиката го хваща това.

Марин Янев завършва актьорско майсторсто в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“ през 1967 г. в класа на проф. Боян Дановски. Сред най-значимите му театрални роли са Антифол в „Комедия от грешки“ от Уилям Шекспир, Макмърфи в „Полет над кукувиче гнездо“. През 1985 г. постъпва в трупата на Народния театър „Иван Вазов“, където изиграва Хенри в „Камината“ от Маргарит Минков, Господа в „Църква за вълци“ от Петър Анастасов, Бубнов в „На дъното“ по Максим Горки, Лекар в „Макбет“ от Шекспир, Проф. Сантана в „Призраци в Неапол“ от Едуардо де Филипо, Прескович в „Дядо Коледа е боклук“ от Жозиан Баласко, Пратеник от Коринт в „Едип цар“ от Софокъл, Художник в „Макбед“ от Йожен Йонеско, Спиридон в „Почивен ден“ от Камен Донев, Ла Фар в „Крал Лир“ от Шекспир, Оливарес в „Осъдени души“ по Димитър Димов, Анучкин в „Женитба“ от Гогол, Учителя в „Крадецът на праскови“ по Емилиян Станев, Майстор Добри в „Майстори“ от Рачо Стоянов, Бабина душица в „Опит за летене“ от Йордан Радичков, Рон в „Хубава риба“ от Марк Райлънс и Куинс Дженкинс, Вукол Потехин в „Чаровно лято с неизбежните му там неприятности“ от Максим Горки.
Марин Янев участва в много български филми, сред които са „Дърво без корен“, „Козият рог“. През 1980 г. получава наградата на Съюза на артистите в България за главна мъжка роля за образа на Макмърфи в „Полет над кукувиче гнездо“ от Дейл Васерман и Кен Киси. Носител е и на Аскеер от 1998 г. за поддържаща роля за Господа в „Църква за вълци“ от Петър Анастасов.
През настоящия сезон на Народния театър можем да го гледаме в „Майстори“,„Чаровно лято с неизбежните му там неприятности“, „Хубава риба“, „Опит за летене“. На 27 март, в Световния ден на театъра, той ще получи наградата Икар за изключителен принос към театъра.

Цялото интервю ще прочетете в мартенския брой на списание „Култура“.